Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 30 септември 2010 г.

КЪМ МУСАЛА

КЪМ МУСАЛА

Напред към Мусала.

Тук всяка крачка е една победа.

Тук всяка крачка е

запалена звезда

в небето на върха.

И все нагоре, и нагоре,

докато стигнем слънчевия праг.

А там душите ни,

целунати от слънцето,

ще се превърнат на слънца.

spodeleni migove :: НОЩ ЗА ТРИМА

spodeleni migove :: НОЩ ЗА ТРИМА

събота, 25 септември 2010 г.

ПОД ДЪГАТА НА ЛЮБОВТА

ПОД ДЪГАТА НА ЛЮБОВТА

Облачна пелена завиваше с мекотата си разхвърляните хълмове на планината. В горската дълбока тишина се чуваше само песента на птиците. Те спряха до две увити едно в друго дървета край пътеката по която вървяха. Не само стволовете се вплитаха един в друг – по-нагоре и клоните, разперени като ръце, вплитаха пръсти.
- Погледни. Обичат се като нас – каза той.
- Навсякъде в природата срещаме любовта – притисна се в него тя. – Може би виждаме навсякъде любов, защото я носим в сърцата си и ставаме чувствителни към нея?
- Ставаме нейни антени.
Зеленият облак на храстите ги обгръща, потъват в зеления им сън. Когато излизат на малката крайгорска полянка полъхва вятър и в далечината проехтява гръм.
- Ще вали – преценява тя.
И докато да продума, завалява. Притичват и се сгушват под храстите, по-далече от близките високи дървета, защото падаха мълнии. Чадърът на листата ги предпазваше до някое време и те се радваха на близостта си. После от мокрите листа започват да се отцеждат дъждовни капки, които капят по сгорещените им от любовта тела. Когато прокапва отвред, те разбират, че няма смисъл да стоят повече под храста и изкачат на полянката.
Дъждът стихваше. От другата страна на небето се проясняваше. В пролуката на облаците се появява слънцето. И всичко заблестява. И красотата нямаше равна на себе си.
- Виж, появи се дъга на небето – възкликва той.
- Колко е красива! Тя е образът на нашата любов, проектиран в небето.
- Точно така. Много хубаво го каза. Това е цветната небесна арка на нашето щастие. Погледни, цялата гора сияе след дъжда. Тя е красивият дом на нашата любов.
- Я виж! Още една дъга – посочи тя.
Над първата дъга се беше появила втора, с малко по-бледи цветове.
- Това сме ние двамата – рече влюбеният. – Първата дъга съм аз.
- Защо пък да си ти?
- Защото в природата мъжкото е винаги с по-богата украса от женското.
Тя нямаше как да възрази на този факт и след кратка пауза, в миг на просветление, рече:
- Затова пък аз съм по широка с любовта си и те държа в обхвата си.
И го обви с ръце и го целуна с много жар.
А около тях всичко искреше с отблясъците на безброй водни капчици в тревата и листата на дърветата. Земята и гората се усмихваха изкъпани и подмладени. В небето горяха двете небесни дъги – мъжката и женската, а долу сред полянката, сред тази безмерна красота, две сърца плуваха в безбрежното море на своето голямо щастие.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

ТУК НА ВЪРХА


Тук на върха,
в самата висина,
в мълчанието му,
е скрита тайната
на неговото сътворение.
Купенът -
от сенчестите нисши на гърдите му
извира най-сгъстена тишина,
в която можеш пикела си да забиеш.
Тук, на самия връх,
стоим като орли
с разтворени криле на мисълта си,
стоим изправени
в гнездото ветровито на живота си -
високо, недостъпно.
Каква велика неподправеност и красота!
Тук можеш да говориш с вятъра и далнината,
със слънцето и със звездите
и да усетиш пулса на вселената,
с любов създала "Хубавеца".


върхът Купена на Старопланинското било
се нарича още "Хубавецът"

НАТРАПНИКЪТ

НАТРАПНИКЪТ

Пътуваха с влака към родния град. Бяха си свършили добре работата и се връщаха доволни. Щяха да имат време да се порадват един на друг и да си поговорят. Сами в купето, те се чувстваха превъзходно. Искаше им се това пътуване да няма край. Влакът летеше през пустото равно поле, в което нямаше какво да задържи погледите им.
- Разкажи ми нещо за детството си – помоли го тя. - Не мога да си представя какъв си бил като дете.
- Нищо особено няма за разказване. Ако трябва да го характеризирам накратко, бих казал: безгрижно, щастливо детство. Без особени събития, но пълно с много свободно време и игри с добри приятели.
Въпреки това, започна да разказва. Тя слушаше с интерес. Гласът му беше тих, равен и мек и й въздействаше много успокояващо. Тъй като бяха необезпокоявани от чуждо присъствие, жената склони мечтателно глава на рамото му.
Увлечени в разговор, така и не усетиха кога влакът спря на гарата на областния град. Качиха се много пътници. Внезапно при тях се озова техен колега.
- Здравейте. Мога ли да седна при вас?
Нямаше как да му откажат. Със сядането на отсрещната седалка, той започна шумно да говори. „Край на хубавото пътуване – помисли си влюбеният мъж. – Как можа да избере точно нашия вагон и нашето купе? Развали ни идилията този натрапник. Поне да беше някой непознат пътник, а то…”
Новодошлият се изтегна на седалката и вдигна крака на масичката предназначена за хранене на пътуващите. „Какво безобразие! Какво неуважително държание в присъствието на дама!”
Влюбените си размениха многозначителни погледи – възмущението се беше изписало на лицето на мъжа. С леко побутване, тя му направи знак да се въздържи от реагиране на поведението на колегата им.
„Ако му направим забележка или се махнем от него, ще се обиди, а той е отмъстителен, думата му тежи пред шефа. Не се знае как ще го изтълкува и какво може да започне да говори в колектива за нас. В това динамично време на промени и съкращения е по-добре да имаш един враг по-малко. Най-добре е да го изтърпим” – така си мисли тя. Колкото и да й беше неприятно, от учтивост, подхвана разговор, заинтересува се от неговата работа. Натрапникът само това и чакаше – впусна се в дълги подробни обяснения, които целяха да подскажат колко ценен е той като кадър, колко е талантлив, как всички признават дарованието му и се възхищават от него. Жената се правеше, че й е интересно, а си мислеше: „Колкото мъжът до мене е тих, скромен, трудолюбив, честен, толкова този самонадеян надут пуяк е бъбрив досадник, който не вижда по-далече от носа си. Каква огромна разлика има между двамата в полза на моя избраник. Той говори малко, но премислено, по същество, без фалш и патос, говори с любов за обикновени неща по необикновен начин, с дълбоко разбиране и познаване на живота. Всичко което казва е плод на богатият му опит, придобит в разнообразни преживявания, докато този натрапник тук си служи в бедния си речник само със заучени щампи и клишета. Груб бездуховен материалист, в чийто свят няма място за романтика и за изтънченост.”
А в мъжа до нея, недоволството се засилваше и все по-трудно му ставаше да го сдържа. Беше му неприсъщо да се насилва да понася посегателствата върху него тихомълком, да бъде неестествен.
Влакът вече бе навлязъл в планината и се движеше бавно. На нея така й се искаше да са сами, той да й разказва още дълго за себе си интересни неща. Бъбривецът не млъкваше нито за миг. Не им позволяваше да се вмъкнат в досадния му монолог. Беше намерил търпеливи слушатели за своите словоизлияния и през ум не му минаваше, дори, че може да е нежелан и да досажда.
Под железопътната линия, Осъм лениво влачеше изтънелите си води, които едва си прокарваха пътя между речните камъни.
- Погледнете, колко много е пресъхнала реката – опита се безуспешно влюбеният мъж да смени темата на разговора за пореден път.
Човекът срещу тях не се вълнуваше от природата и му беше все едно дали в реката има вода или не. Той искаше да разказва за себе си и да има внимателни и търпеливи слушатели. От удоволствие, пътуването се превръщаше в кошмар.
Най-после влакът спря на гарата и те побързаха да слязат. Но досадникът тръгна с тях и така и не ги остави да си разменят поне по няколко думи за довиждане. Живееше в посоката на жената и щяха да се водят. Разочарованият му колега им пожела спокойна нощ и побърза да се отдалечи. Едва зад ъгъла на улицата, когато остана сам, въздъхна облекчено. Толкова съжаляваше, че не успяха с любимата да си подадат ръка, да се целунат след хубавия ден, завършил неприятно заради натрапника. Оставаше му успокоението, че и утре е ден.




spodeleni migove :: МОИТЕ РИСУНКИ - 17

spodeleni migove :: МОИТЕ РИСУНКИ - 17

spodeleni migove :: В ПОДНОЖИЕТО НА ВЪРХА

spodeleni migove :: В ПОДНОЖИЕТО НА ВЪРХА

вторник, 21 септември 2010 г.

ПРИТИХВА БЛЯСЪКЪТ

ПРИТИХВА БЛЯСЪКЪТ

Притихва блясъкът

на отминаващия ден

на Ботев връх.

С последни сили планината

се бори

с от нищото

прииждащия мрак.

А на върха,

над тръпнещия хоризонт,

смутени и уплашени

от този сблъсък,

пробягват разранени облаци -

последните красиви очертания

на видимия свят.

Ще мине още само миг

и здрачът ще изтрие

чертите на земята,

ще покори върха,

ще заличи светлинните ефекти,

ще ги удави в смутната тъга на моите очи -

ще прати нови лунни изкушения.

Отронва залезът въздишката си сетна.