Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 29 октомври 2010 г.

spodeleni migove :: ТРОЯН

spodeleni migove :: ТРОЯН

spodeleni migove :: МОИТЕ РИСУНКИ - 21

spodeleni migove :: МОИТЕ РИСУНКИ - 21

НЕ МЕ НАПУСКА

НЕ МЕ НАПУСКА

Не ме напуска чувството,

че щастието

избира слепешком

онези,

с които

най-дълго ще танцува.

вторник, 26 октомври 2010 г.

ЩЕ ДОЙДЕ УТРОТО


Ще дойде утрото

на светлата си колесница,

развяло пурпурния светъл плащ,

ще лъхне с ведрината си

в помръкналия губер на полята.

Ще залюлее люлката си пролетния ден,

в зениците му светлина ще блесне

и с песента на птица ранобудна,

сърцето ми за тебе ще запее.

spodeleni migove :: МОИТЕ РИСУНКИ - 20

spodeleni migove :: МОИТЕ РИСУНКИ - 20

spodeleni migove :: ЕСЕН В ТРОЯН

spodeleni migove :: ЕСЕН В ТРОЯН

петък, 22 октомври 2010 г.

spodeleni migove :: ОБИЧАХ

spodeleni migove :: ОБИЧАХ

spodeleni migove :: В ПЛЕН НА ЕСЕНТА

spodeleni migove :: В ПЛЕН НА ЕСЕНТА

ТАКА Е ТРУДНО

ТАКА Е ТРУДНО

Така е трудно да заспиш,
когато възелът на мислите
убива под главата ти
с корав юмрук.
Така е трудно да заспиш
на твърдата възглавница
на своето неудовлетворение,
с неукротена мисъл по несбъднатото.

сряда, 20 октомври 2010 г.

spodeleni migove :: ИЗКАЧВАНЕ

spodeleni migove :: ИЗКАЧВАНЕ

spodeleni migove :: Златна есен край Троян

spodeleni migove :: Златна есен край Троян

ВЯТЪРЪТ НА ВРЕМЕТО

А вятърът на времето

не ще пожали

на ни едно глухарче пухчето

и ни една любов,

дори и най-горещата.

не ще му устои.

И ни една мечта

не ще пожали времето,

което с ненаситно гърло

гълта всичко.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

spodeleni migove :: НЕ СЪМ

spodeleni migove :: НЕ СЪМ
КАТО В ПРОСЪНИЦА



Като в просъница

животът преминава -

добро и лошо се редуват.

Как искам да запомня само хубавото

и да забравя болката.

Бих искал да останат в мене само спомени,

които винаги да ме превръщат

в момченцето в очите но което

не съществува невъзможното.

неделя, 17 октомври 2010 г.

spodeleni migove :: 16. 10. 2010 г. - Троян

spodeleni migove :: 16. 10. 2010 г. - Троян

ДЕНЯТ

ДЕНЯТ

Денят разтваря пак

завесата на хоризонта –

пониква като цвете той

над сухата земя на август.

Денят пристига с плах вървеж,

преметнал облак бял на рамо

и се усмихва срещу мен

с една полузабравена усмивка

от снимката в албума ми,

запазена от детството.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

ЖЕЛАНИЯТА МИ

ЖЕЛАНИЯТА МИ


Желанията ми
са многостен
с безброй ъгли.
И всеки ъгъл,
и всяка от
страните му
е неизвестност,
в която се задъхвам.

spodeleni migove :: ВИДИН

spodeleni migove :: ВИДИН

ИСТИНИТЕ ЗА НЕЩАТА

Аз истините за нещата
откривам в изповедите
на разцъфтелите цветя,
на речната вода,
на облаците и дъгата;
в бакърените барабанни струи на дъжда.
Но все остава в мен
един копнеж по невъзможното -
все ми се иска,
да стане камъкът живот.
Завинаги ли сме така устроени -
тревогата да се върти
във пропастите на гърдите?
Дъжд, капка малка.
От капката се ражда ручеят,
от ручея поток,
реката от поток
и влива се в морето.
И пак в окото ми се връща капката,
като сълза.
А аз сълза съм топла, текнала
по Божията буза.





сряда, 13 октомври 2010 г.

spodeleni migove :: НА ДУНАВ - ВИДИН

spodeleni migove :: НА ДУНАВ - ВИДИН

ДЪЖДЪТ

ДЪЖДЪТ

Дъждът почука на прозореца ми.

Отворих му да влезе в стаята,

а той видя ботушите си мокри

и само лекичко, през праг надникна.

Усетих мирис на зелено,

и на трева косена,

озон, и на колендро.

Това ме върна в детството далечно,

когато боси шляпахме на воля

в затоплените локви

на дните си щастливи.

spodeleni migove :: ЕСЕН КРАЙ ВРАЦА

spodeleni migove :: ЕСЕН КРАЙ ВРАЦА

неделя, 10 октомври 2010 г.

МАЙКИТЕ

МАЙКИТЕ

След отегчителните дълги зимни студове, най-после времето се оправи. Пролетното слънце проби дебелата облачна завеса, денят просветля. Стояли месеци до печките, сега хората излизаха навън, да се поразходят в мекото приятно време, да подишат свеж въздух. Обхванати от общото настроение и ние със скулптура Дочо Терзиев тръгнахме към площада да видим свят. Улиците бяха оживени: майки тикаха колички с бебета; продавачите изнасяха стоката от магазините по тротоарите; възрастни хора седяха по пейките на припек; от заведенията бяха изнесли маси навън и клиентите бяха побързали да заемат местата. Като гледаше пълните заведения, скулптурът ми говореше:
- Посред работно време, виж що народ се е изсипал на площада. Кой работи в този град? Как искаш да вървим напред при това положение? Уж сме бедни, все се оплакваме, че нямаме пари, а заведенията са пълни с народ.
Изглежда негов познат бе чул думите му и като ни застигна, рече:
- Ами вие, даскале, къде сте тръгнали в работно време?
- Ти нас ни остави. Нашата е друга. Имаме свободен час, ще си починем и се връщаме в училището. Ами ти, къде се мотаеш, че не работиш?
- Аз съм излязъл по служба.
И човекът наистина ни подмина бързо, нямаше време за повече приказки. Скулптурът продължаваше да гледа пълните маси и се върна на приказката си:
- И всичко живо навирило цигарата. Никога преди не се е пушило толкова много в тази държава.
- Как мислиш, има ли изгледи да се оправим някога? –питам го аз.
Спътникът ми не бърза да отговори. Вглежда се в насядалите под чадърите и казва:
- Виждаш ли онези майки с количките, дето са захапали цигарите?
- Виждам ги.
Как може да отидат с бебетата си в заведенията и над главите им да палят цигара след цигара? На какво прилича това? Що за майки са те? И какво поколение ще създадат? Когато забележиш, че изчезнат от заведенията, да знаеш, че тогава сме започнали да се оправяме.
Продължаваме да вървим напред и разговорът ни потича в нова насока. Но и до днес си спомням думите му. За съжаление, майките пушачки не изчезват от заведеният и до днес, само дето са по-малко, но не защото сме започнали да се оправяме, ами защото има по-малко майки и по-малко деца и сме станали по-бедни отпреди. Такава е равносметката с днешна дата в нашата държава.

събота, 9 октомври 2010 г.

РАЗКАЗИТЕ

РАЗКАЗИТЕ

Огънят който тя беше запалила с любовта си в гърдите му бавно изстиваше. Тя не желаеше повече да се срещат и той се приучваше да свиква с това. Отдаваше се на работата си безрезервно, за да не мисли за миналото. Искаше да напише най-хубавите си разкази, да опише красивата им любов, да разкаже за нея на другите хора. Защо!? Отговаряше си: „За да могат тези, които не вярват в любовта, да повярват в нея, с това което ще им разкажа. Нека знаят, че тя не е измислица, че съществува в човешките сърца и прави чудеса. Понякога е принудена дълго да чака своя час. Но дойде ли, всеки неминуемо ще я познае – голямата, истинската, тази, която премества планини.”
Не обичаше да се рови в спомените. „Тъжно е да живееш с миналото” – си казваше често. Ровичкането назад във времето му носеше радост и утеха, че беше познал и преживял великото чувство, което тласка живота напред. Но изпитваше и болка, защото го беше загубил. „Животът тече – мисли писателят – всичко отминава безутешно бързо. Нищо не можем да имаме завинаги, но все пак си струва човек да се бори да задържи максимално дълго щастието, според силите и възможностите си.”
Още един завършен разказ легна на писалището му. Папката тежеше от написаните истории. Всичко беше преживяно още веднаж на белия лист. Разбира се преживяното на листа, беше само едно бледо копие на истинския живот, едно непълнокръвно копие, но все пак беше някакво преживяване. Чрез разказите отново се разхожда с нея по любимите места, отново и шептя най-нежните си думи и слуша нежния й глас, звънкия й смях, отново сърцата им туптяха едно за друго. И от спомена за някой неин поглед и усмивка, от изтървана дума, се раждаха разказите за любовта. Това беше най-истинската, най-изживяната му книга.
Сега пред него лежеше затворена и последната страница на тази прекрасна, вълнуваща книга. Ръцете му уморено лежаха върху гладката плоскост на писалището и химикалът с който пишеше, тъжно бездействаше до тях. Гледаше го с поглед на човек, който вече се съмнява, дали след написването на тази невероятна сага за любовта, ще посегне отново към него.
След няколко дни се срещнаха с нея случайно. След обичайните при такива срещи въпроси, които си размениха, тя го попита:
- Пишеш ли?
- Познаваш ме – отвърна. – Не мога да живея без да пиша. Особено сега, след като ти се отдръпна от мене.
- Какво пишеш?
- Разкази.
- За какво разказваш в тях? – полюбопитства тя.
- За нас. За нашата любов.
- Така ли!? – изненада се жената. – Много ми се иска да ги прочета.
Погледна я изпитателно в очите. После каза:
- Всъщност, те са за жената, която вече я няма.
- Все пак.
- Можеш да ги прочетеш когато поискаш, но само там, където сме ги писали, защото ти си до голяма степен съавтор.
- Знаеш, че това няма как да се случи.
- Ти решаваш.
Разделиха се без да се разберат. „Сигурно си мисли, че искам пак да се видим сред планината, за да правим любов – си каза писателят. – В интерес на истината има и такъв момент, признавам си, но по-важното е друго. По-важно е да се получи по-силно въздействие на разказите. А то ще бъде най-силно там, където се осъществяваше нашата любов. Не е едно и също дали ще четеш в леглото си , в някоя шумна и задимена среда, заобиколен от хора, на път, или си сред природата. На местата където това се е случвало, в тишината на гората, под ласката на слънчевите лъчи и планинския вятър, би се получило истинското преживяване. Друго е да четеш разказите излегната в меката трева сред мириса на билките, с мъжа до теб, който ги е написал , с когото си сътворила целия този свят, да чуваш ударите на сърцето му, да усещаш галещия му поглед и топлината на тялото, позната и желана. Какво по-хубаво от това, да прочетеш написаното в написаното? И тогава би се родил още един разказ, още една светла страница от книгата на любовта им ще бъде написана. И всеки път на различно място да четем един от разказите – по един на всяка среща. Ето, това искам аз.”
Когато се прибра, взе отново папката и я постави пред себе си. Разказите лежаха до него на бюрото му, облени от светлината на прозореца, жадуващи ласката на най-нежните ръце, които той познаваше. Чакаха очите на жената, която можеше да погледне редовете с най-голямо разбиране, с най-много любов. Дали щяха да дочакат, това е тема за друг, бъдещ разказ. Понякога търпението бива богато възнаградено от съдбата, понякога не. Въпрос на време е това да се разбере…





четвъртък, 7 октомври 2010 г.

ПОД ЕЛАТА

ПОД ЕЛАТА

Декемврийският ден е къс, но е снежен и красив. Старите ели са отрупани с тежък сняг. Снегът проскърцва в тишината под стъпките им. Жената която върви до него е жената, която той още обича. От щипещите пръсти на студа върху бузите й горят две алени петна, носът й е зачервен. Все същият бритон е паднал над очите, но очите й не са вече същите. Няма блясъкът на щастието в тях. И усмивката й се е променила, станала е тъжна. Ще речеш, че върви с друга жена. Безразлична и студена, като декемврийския ден, върви тя до него днес. Красива като него, но и студена като него.
- Спомняш ли си как направихме тук миналата зима огромния снежен човек, на който аз те качих, а ти после не можеше да слезеш и ме молеше да те сваля? – опита се с този спомен да я съживи.
- Да. Спомням си. Беше много хубаво, беше вълнуващо.
- И пак може да бъде – вметна предпазливо мъжът.
- Не. Вече не. Беше отдавна.
- Не чак толкова отдавна, само преди една година. Какво е една година? Сякаш беше вчера.
Жената замълча, потъна в свои мисли. И стана още по-далечна. След като повървяха известно време мълчаливо и слушаха как снегът проскърцва под подметките им, тя попита:
- Защо толкова упорито искаш да продължи това, което аз вече прекъснах?
- За да бъда щастлив.
- Не разбираш ли, че не можеш да бъдеш щастлив с нещастлива жена? Всичко се е променило за тази една година.
- Разбирам, но не искам да повярвам, че се е променило. Ето гората отсреща е същата, пътеката по която вървим, градът, снегът, месецът. И аз съм същият. Променила си се само ти.
- Това малко ли е? Не е ли достатъчно?
- Никак не е малко, защото ти си свързващото звено между всичко това, което не се е променило и щастието.
- Случиха се някои неща. Не мога да бъда същата.
- Моля те, бъди поне за миг весела.
В клоните на високата ела под която вървяха пробяга катеричка. Палавницата скочи на един клон над тях, разлюля го и събори сняг по главите и раменете им, отрупа ги целите, промени ги в един миг, направи ги да изглеждат като снежни човеци. Те в почуда се погледнаха и се засмяха на вида си. Сега усмивката й беше такава, каквато той искаше да вижда – топла, трогателна, красива и от сърце.
Изведнъж той скочи, сграбчи я в обятията си и я събори в снега. Търкулнаха се и се сборичкаха. Веселите им гласове подгониха тишината на гората. Бяха същите, каквито бяха преди година – и двамата; млади, влюбени, щастливи в несравнимия декемврийски ден.
Докато изтръскваха снега от себе си тя го гледаше все така усмихната, но в усмивката отново се прокрадна тъга. Каза му:
- Не ме връщай назад. Този път е извървян.
- Пътят на обичащите е път на зазоряване – отвърна.
Гърбовете им се загубиха зад стърчащите в белотата си гугли на смълчаните ели. След тях в снега оставаха дълбоките им дири. И само Господ знаеше, докъде ще стигнат тези дири, едни до други.





събота, 2 октомври 2010 г.

ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

Денят бе прекрасен. Двамата се возеха с автомобил из улиците на града.
- Ще спре да видя какви филми дават в киното - рече приятелят му, който шофираше.
- Стои ли ти се в киносалон в този хубав, слънчев пролетен ден?
- Все някъде трябва да прекараме времето си.
- Ти върви. Аз ще постоя в колата.
Следеше с безразличен поглед минувачите, докато чакаше. „Толкова много хора и нито един познат – помисли си. – Това не му харесвам на големия град.”
Пред киното приятелят му се спря да говори с някакво момиче, подстригано по модата и облечено с къса пола. Имаше красиви, стройни крака. „Каква хубавица! – завидя му той. – Откъде ли я познава? И да не ми се похвали досега!?”
Дойде в автомобила с нея.
- Запознайте се – рече шофьорът.
Момичето го погледна с големите си тъмни изразителни очи, усмихна се сърдечно, подаде нежната си ръка и рече с кадифения си глас:
- Мария се казвам.
Изтръпна от докосването на меката й длан.
- Вие си поговорете, а аз ще изтичам да купя цигари – рече им приятелят.
Като се заговориха, момичето се оплака, че родителите му не се интересуват много от нея, което явно много й тежеше.
Шофьорът се бавеше. Бе я настанил отпред до себе си и той се беше привел към нея, за да могат по-добре да се чуват поради шума на летящите по булеварда автомобили. Тя извърна лице към него. Не получила близостта на родителите, тя я потърси в него, като подложи лицето си за целувка. И докато се усети какво става устните им се впиха. Не им остана време да се обясняват, защото в този момент шофьорът дойде и потеглиха.
- Едва намерих от моите цигари. Обиколих къде ли не.
- Къде отиваме? – попита той.
- Ще отидем извън града да се поразходим. Нали нямаш нищо против, Мария?
- Нямам. Хубаво ще бъде да се махна за няколко часа поне от квартала.
Колата се носеше в покрайнините на града. Той отново се беше навел напред, за да се чуват какво говорят. Мария пак отметна недвусмислено глава назад към лицето му и подложи устни. Последва нова продължителна целувка. Тя беше първата му истинска. Момичето разшава езичето си и му подсказа какво трябваше да прави. Сладостна вълна обля цялото му тяло. Почувства прилива на цялата й нежност в себе си. Младото тяло на момичето тръпнеше под ласките на ръцете му.
Когато най-после се отлепиха един от друг, автомобилът се движеше по широк коларски път. Навлизаха в горски масив, който в далечината преливаше в стръмните склонове на Витоша. Шофьорът отби на малка полянка в покрайнините на гората.
- Ето едно чудесно местенце за отмора – рече той.
Въздухът навън беше чист и свеж. Панорамата наоколо нямаше равна на себе си по красота. Тишина и спокойствие царяха в този дивен кът. Приятелят донесе одеяло от колата и го постла върху тревата. Извади мрежичка с плодове и ги подкани да си вземат. После се изтегнаха блажено на постелката. Този път шофьорът поде инициативата и поведе разговора с момичето. Като полежаха известно време, той се надигна и рече:
- Ние с Мария ще се поразходим малко из гората.
Имам в жабката на колата книга, можеш да почетеш ако искаш, за да не скучаеш.
Момичето нямаше нищо против да тръгне с него. Гърбовете им потънаха между дебелите стволове на старите дървета.
Той остана сам и под впечатлението на преживяното се излегна по гръб върху одеялото. Очите му потънаха в бездната на синьото пролетно небе. Огромни бели облаци плуваха със завидна лекота в това безкрайно море от синева над него. Доста време бе прекарал така, отдаден на мечтание и съзерцание. Двойката се бавеше и вероятно щеше да се забави още, затова той реши да отиде и се поразходи в гората. Весели слънчеви петна пробиваха гъстата зеленина и играеха своя някаква игра по грапавите стволове на дърветата. Позлатени от слънчевите лъчи паяжинки просветваха сред листака, полюшвани от полъха на лек ветрец. Птици пееха в клоните омайни песни. Имаше много цъфнали горски цветя и то най-различни. Макар, че Мария бе тръгнала с другия, той й беше благодарен за целувките и започна да й бере букет.
Изведнъж в горската тишина, недалече от него, в зеленината на храстите дочу гласа й:
- Не, не искам! Моля те!
- Хайде, не се дърпай. За какво дойде с мене тук, тогава? – настояваше младежът.
- Не разбираш ли, че не искам.
- Ще ме ядосаш и ще стана лош.
- И без друго сега не може. Моля те. От душа и сърце те моля.
- Напразно ме молиш. Ще получа своето.
- Ето, на колене ти падам и те моля – проплака Мария.
Клонките на храстите се разлюляха, чу се боричкане. Той не беше усетил кога ръцете му се свиват в юмруци, кога бяха смачкали набраните цветя и кога се бе озовал до храстите – още няколко крачки и щеше да изкочи пред тях. Преди да се появи обаче всичко стихна. Видя през листака, че се отдалечават, отправяха се към полянката. Сърцето му лудо биеше, не можеше още да се успокои. „Ненавиждам насилието във всичките му форми. Кой знае какво щях да направя, ако не беше спрял” – си рече. Хвърли смачкания букет и започна да бере нов. Щеше да се появи от друга страна, да не разберат, че е станал свидетел на това, което се случи.
Когато излезе от гората ги завари седнали до колата. Тя седеше умърлушена и тъжна, а шофьорът нервно пушеше. Появата му с букета разведри обстановката.
- Заповядай. От горския цар са – пошегува се той.
- Благодаря! Много си мил – светна от радост лицето на Мария.
Приятелят стана, хвърли фаса на земята, завъртя пета отгоре му, за да го угаси и рече:
- Време е да си вървим.
Качиха се мълчаливо в автомобила. Щом излязоха на асфалта, водачът подгони с висока скорост напред към града.
- Карай по-полека. Ще ни пребиеш някъде – рече му.
- Не бойте се. Знам си работата.
Този път разговорът не вървеше. Нямаше желание и за целувки. Навлязоха в интензивното движение на големия град и скоро се озоваха на мястото, откъдето бяха взели спътничката си. Преди да се разделят, момичето им остави телефонния си номер. Те обещаха в най-скоро време да й се обадят и си тръгнаха. Щом колата полетя по булеварда, той попита приятеля си:
- Какво стана? Разказвай.
- Нищо. Не ми позволи. Пък и се оказа неразположена, не ме лъжеше. Още малко и щях да я натисна, както е в това положение. Вие така ме подгряхте, докато отивахме нататък, че не знаех какво правя.
- Че нали нищо не си направил?
- Не съм, но се държах доста брутално. Добре, че ти се появи с тези цветя, та смекчи напрежението.
Замълчаха. Автомобилът продължава да се носи бързо по шумния булевард. Шофьорът пали цигара и казва:
- Много ми се искаше, ама нямаше как.
- Нищо. Ще стане следващия път.
- Ако има такъв.
- Защо?! Нали се разбрахме, че ще се чуем и ще се видим пак?
- Нещата никога не се повтарят – поклаща глава приятелят и подава мигач за отклонение от булеварда – прибираха се.
Следващ път нямаше. Обаждаха й се няколко пъти, но поради различни причини така и не се срещнаха.
Той често си мислеше за нея и си спомняше с вълнение преживяното, първата си целувка – най-сладката, която никога нямаше да забрави.

spodeleni migove :: МОЯТ 14 СЕПТЕМВРИ

spodeleni migove :: МОЯТ 14 СЕПТЕМВРИ