СВЕЧЕРЯВАНЕ

Вилите са разпилени по цялото протежение на до­лината. Белият гръбнак на пътя се вие като змия между тях, на която опашката тупа в прахоляка в ниското, а главата забива в сенчестата гора, повдига се към вели­чествената осанка на върха и с раздвоения език на въо­бражението изблизва захаросаните от залеза облаци.
Тишината пропълзява в обратната посока от върха, надолу по стръмните хребети, за да запълни всяка сво­бодна ниша в пространството на долината.
С привкус на едрозвездна ноемврийска нощ, земя­та се стаява, погалена от последната ласка на слънцето. Но очите ми все още намират неугаснала красота, с която да запълнят мисълта и белите полета в тихите ми топли сънища.

ИМПРЕСИИ

ИМПРЕСИИ

САМОТНАТА ВИЛА

Една самотна вила на високото, стаена под върха, разчита почерка на облаците. А те вещаят нощ и зима. В позлатата на слънцето, погалило я с ноемврийски лъч, тя рисува своя автопортрет, преди да се стъмни и се опитва да си с­помни тъжните усмивки на всички залези, догорели пред погледа на прозорците й.
Една самотна вила, все още слънчева, подготвяща се да посрещне нашествието на нощта, на зимата, която диша вече тежко из овразите, които са се примирили с нея и вече са забравили за топлите лъчи на слънцето.
А от начупената линия на хоризонта, далечен и неузнаваем, изби­ва светлинка - последната надежда на деня, допиващ своята напитка от чашата на бързотечното неумолимо време.

ПАРЧЕНЦЕ ОГЛЕДАЛО

В ниското, между смълчаните къщи на улиците, вдетинилият се в играта си ноември подскача на въженце. Позлатени от звънкия му смях, крайречните върби греят окъпани в яркото слънце на ясния ден и следят с интерес играта му. Радват му се като на играещо дете, защото добре знаят, че по ирония на капризите си той е непредсказуем и може да бъде много по-различен, такъв, какъвто те не го харесват. Реката тихо тече под пожълтелите им клони, водите й нашепват нещо на това, което е, но скоро няма да го бъде. Те не споделят тази бликаща моментна радост, защото по течението си доносят дъха на слизащата от планинските върхове зима. Реката има свое занимание – тя е уловила в шепите на дългия дълбок вир частица небе и се забавлява по свой си начин с него. Отразената от речната вода светлина озарява пейзажа наоколо и му придава романтичен и малко нереален вид. Едно парченце огледало в нейните ръце; парченце огледало в скута на ни­зината, която се оглежда в задъхания бяг на времето и се опитва да се самополаскае с това, колко е красива в тези невероятни отраженията. Реката е горда със себе си, не по-малко от игривия ноември. Но колкото и изкусен майс­тор да е тя, то тези измамни отражения си остават само едно бледо подражание на непо­вторимостта на природата.

ГРАДЪТ НА СПОМЕНИТЕ

ГРАДЪТ НА СПОМЕНИТЕ

Извил гръбнак под ласката на слънцето, градът полегнал есенно в ниското, мечтае. А гънките на планината се спускат надълбоко в него, в мечтата му проникват, преливат в улиците и стигат чак в сърцето му — площадът. И всяка къща подредена на улиците в броеницата е спомен, търкулнат от висо­чината на билото до долу. И всеки прозорец и врата са мили спомени, незабравими. Така както са подредени къщите в дълги прави мълчаливи редици по градските улици, така са подредени и спомените ми в града на паметта.
Те са толкова много и така невероятни, че човек би си помислил, че едва ли има какво още да му се случи, какво още да изживее. Като че ли няма вече възмож­ност за интересен спомен, който да се търкулне по скло­новете на планината и да заеме мястото си в дългата редица на преживяното.
Но ето го и меденото ярко слънце, грейнало над стихналия град. Не е ли то голямата надежда? Нима всичко ново не започва с неговото появяване? И моята развихрена фантазия открива в топлото му присъствие най-невероятната възможност самото то да се търкулне, като спомен от свода си небесен, да се превърне в най-грандиозната постройка в града на паметта ми; в най-светлата красива резиденция и най-красивия спомен в слънчевите му улици. Докато има слънце и въображе­ние, ще има и надежда за нови спомени и чудеса.

УСМИВКИ

УСМИВКИ

Жълтото в позлатените от есента върхове на кава­ците сияе тази сутрин. И синьото небе, в което се къ­пят, е ведро и спокойно. Октомври днес събира багажа си и заминава, но си мисля, че тръгва доволен, без тъ­га, дори усмихнат. И като гледам усмивката му се пи­там, коя усмивка е най-красивата сега: тази на изгрява­щото отпочинало слънце; на облечените в пъстри дрехи листа, танцуващи в небесната бистрота карнавалния си празник; на есента, пробягала с тихи стъпки през смълчаните дъбрави; на бистрата река, преглътнала бялата капка на изгрева; на ливадата, погалена от дланите на вятъра, съшил на ревера си птичата песен и погледа на разцъфнал кърпикожух; на планината, загледана в мечтателния полет на облаците или на детето, яхнало но­вия си велосипед; на влюбения, завръщащ се от среща­та с любимата; на работника, получил допълнително въз­награждение; на чиновника, получил повишение или на излекувания старец?
Колкото и да се питам, няма да мога да си отгово­ря.
Навярно най-хубава е усмивката, в която се прели­ват всички малки усмивки на съизмеримите неща, в голямата, несъизмерима с нищо топла усмивка на жи­вота.

ТРОЯНСКИЯТ МАНАСТИР

ТРОЯНСКИЯТ МАНАСТИР

Есенният ден догаря кротко. Октомври се люлее на тънка пожълтяла клонка, загледан в планината. Нас­реща в сянката на хълма белеят зидовете на Троянския манастир. Сгушен в прегръдките на столетни бо­рове, побит като камък в основата на стръмния хребет, той слуша нескончаемата песен на реката. Слуша и си спомня толкова неща. Манастирът е сърце на тишината и покоя тук, гнездо на минала и настояща слава, най-здравата и сигурна крепост на българския дух през ве­ковете.
Прекрачвам смирено прага му. Вървя бавно по из­търканите от безброй крака чела на камъните по кал­дъръма. И чувам сякаш да отекват стъпките на дякон Левски. И още по-назад се връщам, за да срещна вдъх­новения зограф Захарий, оставил отпечатъка на своя гений по фреските, да се чете за вечни времена.
Стените тук са чули и видели много, но си мълчат. Говорят само с олющените потъмнели стенописи. Там нечия ръка е дръзнала да съизмерва майсторството си с ръката на самоковлията. Но може ли недостижимото да се достигне и неповторимото да се повтори? Боите гре­ят ярко днес нанесени, но го няма живецът, кой­то блика от краските на легендарния зограф. И сцените са някак мъртви и сковани, докато другите, от времето ранени, пак дишат и живеят.
Всеядното време всеки ден е отхапвало по малко от блясъка на фреските и те са потъмнявали. И днес е тъжно като ги погледнеш. Неуместна е намесата на реставратора-художник, шарил с боите си по светостта им. Уж всичко е изписано прецизно, точно по каноните, по правилата на реставраторската наука, а нещо не достига. Прилича ми на подмладяващ грим върху старо­то лице на живота. Изправен тук, пред майсторския му автопортрет, аз питам: "Духът ти, майсторе Захарий, кажи духът ти как да върнем през чуждата ръка и чуж­дите очи?"
А вечерта поляга тихо и спокойно. Прозорците ула­вят залезни отблясъци. Не се обажда манастирското кле­пало. И празнична е вечерта, защото крача тук след стъпките на Левски. По арките се плъзга сянка от кри­ло - широкото крило на миналото. И сякаш цялата ис­тория на този свиден край от нашата земя е сбрана тук в гръдта на манастира.
И нека се помни и се знае...

spodeleni migove :: МОЯТА ГРАФИКА 3

spodeleni migove :: МОЯТА ГРАФИКА 3

ДРУГ СВЯТ

ДРУГ СВЯТ

Градът живее долу в ниското и диша тежко с ка­менните си запрашени гърди. Не подозира той, че го­ре, на Къпинчо светът е друг, защото слънцето и възду­хът са други. Уж същите, но не съвсем. Вървя по дългата ливада с прегоряла от дъха на сушата трева, с премрежени от блясъка на лъчите очи. Ливадата днес, сякаш е пистата, голямата, широка писта, от която из­литат белите самолети на облаците. Дърветата в гората са вдигнали високо зелените си още ръце и приветст­ват вдъхновения им полет. От Турлата и от Черешов дял се стича на буйни потоци бистра сребриста небесна тишина, която прави крачката ми лека и напевна. И думите ми падат в мисълта като пъстроцветни парашу­ти в безкрайното поле на окриленото ми въображение.
Градът живее с тъжния си автомобилен грохот, при­стегнат в тясната ризница на замърсения въздух и зави­стливо гледа към Къпинчо, където се разхождам аз.
А жителите, забързани и угнетени от грижите на всекидневието, вървят с очи забити в тротоара и дори и през ум не им минава за съществуването на този слън­чев хълм на радостта. Дали успяват те да забележат през пелената на цигарения дим в заведенията, че един по-чист свят живее красивия си живот само на крачка от течащата в ниското река на суетата? Едва ли. Иначе бихме се срещнали тук, в топлата прегръдка на слънце­то, във ведрата усмивка на крачещата с широки крач­ки през октомври есен.

spodeleni migove :: ОТНОВО НА ВРЪХ ВАСИЛЪОВ - фогосесия

spodeleni migove :: ОТНОВО НА ВРЪХ ВАСИЛЪОВ - фогосесия

spodeleni migove :: ЕСЕН

spodeleni migove :: ЕСЕН

spodeleni migove :: ФОТОВАРИАЦИИ

spodeleni migove :: ФОТОВАРИАЦИИ

spodeleni migove :: В НЕБЕТО СВЕТЛО НА ДУШАТА

spodeleni migove :: В НЕБЕТО СВЕТЛО НА ДУШАТА

spodeleni migove :: ЛЯТО

spodeleni migove :: ЛЯТО

spodeleni migove :: ПРИВЕЧЕР В ПЛАНИНАТА

spodeleni migove :: ПРИВЕЧЕР В ПЛАНИНАТА

spodeleni migove :: В ПРИКАЗНИЯ ДОМ

spodeleni migove :: В ПРИКАЗНИЯ ДОМ

spodeleni migove :: ДЕН И НОЩ

spodeleni migove :: ДЕН И НОЩ

ПОЕТЪТ

ПОЕТЪТ

Поетът може да нафантазира най-невероятни образи и може да роди какви ли не метафори и строфи. Той сътворява светове и може да даде живот на сухото дърво, да влее дух на камъка, а от звездата да направи украшение. Поетът може с думи да измисли всичко. Но като всички и той остава пътник без подслон, пред нямата врата на идващата смърт. С върха на своето перо опитва да се закачи за праговете светли на живота, ала успява да отскубне само мъничко перце от птиците на отлитащите мигове от светлина.
Животът все не ни оставя време да се полюбуваме на нечия радост, на красив пейзаж, на цъфнало в тре¬вите цвете и не успяваме да кажем блага дума на човека до нас, да дадем къшей хляб на гладния, вода на жадния, и с трохите от трапезата си да нахраним птиците. Това ще го направи само той – поетът. Майсторът на думите върви през света с усмивката на зората, с широко отворени очи и длани, и нищо не задържа за себе си — полученото го раздава на другите. В едната му длан гнезди тишината, а в другата светлината. Аурата му е летеж и песен, душата му балсам целебен. В сърцето му е вечно всесезоние. Поетът може с думи всичко да разкаже и да направи, и измисли, но само не и любовта за себе си.

ЕСЕН НА ВАСИЛЬОВ - фотосесия

spodeleni migove :: В ЧАсА НА НОЩНИ ТРЕПЕТИ

spodeleni migove :: В ЧАсА НА НОЩНИ ТРЕПЕТИ

spodeleni migove :: МУЗИКА

spodeleni migove :: МУЗИКА

spodeleni migove :: ВЯТЪРЪТ

spodeleni migove :: ВЯТЪРЪТ

spodeleni migove :: ЕСЕННИ НЮАНСИ

spodeleni migove :: ЕСЕННИ НЮАНСИ

ЗАЛЕЗ И НОЩ

1.

Гори небето в залезно прозрение. По тънките оранжеви спирали мисълта танцува и се опитва да пред­скаже бъдното. Керваните на облаците бързат. И натова­рени с богатствата на отминаващия ден, с очакване, те отминават. Прозвънва тънката китара на трубадура-вятър под свечереното небе на нежността. Сред нощното мълчание очите търсят пътя на звездите. Един щурец, преглътнал слънцето, с гласа си сънотворен, при­спива спомените топли на сърцето ми, до следващия ден.

2.

През парка пробягва нощта с ореол от светулки. Под мъждеещите в мрака лампи на алеите заспиват пейките-самотници. Дърветата отръскват от короните си погълнатите дневни шумове и тегоби, обличат си зелените пижами и се приготвят за сън. А хвърлените сенки на къщите в тревата се милват и благославят те­зи красиви нощни мигове за нежност. Вятърът, по ви­соката стълба на своята нощна вихрушка, удари чело в луната и от разтърсеното небе от подскока му, се поръ­си звезден прах. И много бавно, но сигурно, градът на­влиза в дълбокия и неизбродим лабиринт на съня.

spodeleni migove :: 1. 11. 2010

spodeleni migove :: 1. 11. 2010

ВЪРХОВЕ

ВЪРХОВЕ

Върховете са опрели гръб в гръб, за да се стоплят в хладния ден и да се почувстват по-силни и защитени от напора на пролетните бури. Облегнати един на друг на гърбовете си, върховете обядват и за нещо си гово­рят. От пръстите им се отронват сребристи люспици от времето и попаднали във водите на бистрите игриви потоци, потичат към низините.
Мълчанието на гората в ниското рисува светлия по­ртрет на тишината. Аз стоя седнал на най-високия ка­мък на върха с провесени в синевата крака и облаците нахлузват върху ходилата ми сребърни пантофи, укра­сени с птича песен. Под слънчевия оркестър на лъчите, далнината се върти във вихъра на шеметния свой валс и цялата окъпана от музика, е музика.
Захващам погледа си за бялата дреха на облака и тръгвам по небето на мечтата да търся бисера на щас­тието си. Върховете поглеждат тъжно след мен и за­въртат прощално хоро под ритъма на стъпките, които ехото разнася старателно и надеждно, макар да е видя­ло тук какви ли не още чудеса. И то подтичва след мен и облака, за да догони своя горещ блян.

spodeleni migove :: ИДВАНЕТО НА ДЕНЯ

spodeleni migove :: ИДВАНЕТО НА ДЕНЯ

КАМЪНИ

КАМЪНИ

Когато седна върху напечените от слънцето камъни, надробени от скалата в паницата на времето, с които то си прави попара, се чувствам като един от тях. А тръгна ли, походката ми става бавна и тежка, като стъпката им, с която се спускат от върха по стръмния хребет. Времето е увенчало тази част на планината с дългата си сива огърлица, придаваща своеобразие на пейзажа в тази красива местност. И ехото тук говори с гласа на претъркалящия се отломен от скалата камък, и знае само неговите думи. В пукнатините на скалата спи грохотът на миналите бури и в тях почива споменът за птича песен. Когато кацне птица върху гръдта на камъка и звънливата й песен огласи простора, в такива мигове опитвам от гъстата напитка на хванатата в погледа ми вечност. А старата чешма в ниското шие сребърната риза на тишината с тънкия гласец на течащата водна струйка от чучура.
Когато дойда в тъжни дни при тези камъни, разпръснати в нозете на скалата, усещам как пукнатините й запълзяват към сърцето ми. В такива мигове се скъсва нишката от песента на славея, на веселия звън на водната струйка в коритото на чешмата и облак затулва веселото лице на слънцето. От висината на небето слиза синият вик на пространството, но аз не го чувам. Затихва танцът на игривите кръгове на падащата вода, умира дъгата в отраженията й, и тревата в сянката на камъните не изглежда толкова зелена, а щурците със заострени лунни длета къртят отломъци от тишината.
Но слава богу, че такива тъжни часове не ме спохождат често, а дойдат ли, успявам с красотата на пейзажа, да ги отпратя бързо от сърцето си.

spodeleni migove :: В ТИШИНАТА

spodeleni migove :: В ТИШИНАТА

spodeleni migove :: ЕСЕН НАД БЕЛИ ОСЪМ 3

spodeleni migove :: ЕСЕН НАД БЕЛИ ОСЪМ 3

spodeleni migove :: ЕСЕН НАД БЕЛИ ОСЪМ 2

spodeleni migove :: ЕСЕН НАД БЕЛИ ОСЪМ 2

spodeleni migove :: СУХОТО ДЪРВО

spodeleni migove :: СУХОТО ДЪРВО

spodeleni migove :: ЕСЕН НАД БЕЛИ ОСЪМ

spodeleni migove :: ЕСЕН НАД БЕЛИ ОСЪМ

ВНЕЗАПНО

Внезапно октомврийското небе се свъси.

Мъгла пролази в междухълмията,

по-после скри и върховете.

Една нечакана светкавица проблесна,

отекна гръм загубил лятната си сила.

Той може би ще е последен за годината.

А между нас мнозина друг не ще дочакат...

spodeleni migove :: ГРАФИЧНИ ИМПРЕСИИ

spodeleni migove :: ГРАФИЧНИ ИМПРЕСИИ

spodeleni migove :: ВЕЧЕН

spodeleni migove :: ВЕЧЕН

spodeleni migove :: ВЪРХУ КАМЪКА

spodeleni migove :: ВЪРХУ КАМЪКА

spodeleni migove :: КЪМ ВАСИЛЬОВ

spodeleni migove :: КЪМ ВАСИЛЬОВ

spodeleni migove :: ЕЛА

spodeleni migove :: ЕЛА

БОДЛИВО ЩАСТИЕ

БОДЛИВО ЩАСТИЕ

Едно магаре сиво,

случайно днес

невпрегнато на работа,

намерило е на поляната

магарешки бодил.

Сега то с удоволствие изяжда

бодливото си щастие

и е доволно, и честито.

На делника
магарешкия трън опасли,

дали щастливи сме и ние?...

spodeleni migove :: ОТЛИТА ЛЯТОТО

spodeleni migove :: ОТЛИТА ЛЯТОТО