НЕ МЕ ТЪРСИ

HE ME ТЪРСИ

Едва ли пак

до себе си

очите ти ще ме намерят.

Не ме търси -

далече съм.

Далече съм

от всякаква заблуда,

че щастието може да се стигне.

След мен вървят пространствата

подмамили с разцъфнал дрян

напъпилия кукуряк.

Аз предусещам,

че пролетта ще ме дари отново

с безбройни птичи гласове,

с тревица млада,

в която да поседна,

заслушан в неуморните пчели.

Към мене в тази пролет ще протяга

разлистените си ръце единствено дрянът,

запомнил топлите ни думи

и пак пръстта под него,

от слънцето затоплена,

безкрайно ласките ни ще сънува.

Гласът на ехото

загуби своята магия –

сега напусто той

преследва отшумелите ни стъпки.

Като отронен камък,

търкулнат по наклона,

изчезна щастието безвъзвратно.

Какво спечелихме,

какво загубихме

във надпреварата си с времето?

Това ще пита бездната под нас

с очите на разцъфнало кокиче.

Прах по обувките,

повърнат къшей хляб

от алчната уста на нашата съдба,

един надут балон без връв.

Разплакан месецът и той тъжи,

приведен над безсънните ми нощи.

С пътеката към неизвестното

сега подметките ми разговарят

и пълнят се очите ми

с безкрайни далнини.

Дано в далечната им синева

намеря топло място за сърцето си.

ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА

ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА

Haд Турлата развихреният залез допива последната си глътка от виното на есенния ден. Преметнал дрехата на рамо, денят помахва ми за сбогом, преди да слезе зад далечната черта на хоризонта. Небето бавно потъмнява, гаси пожара си и се снижава за полета на моята мечта – в едно с прииждащия мрак, тя бавничко към мен се приближава. Една безкрайност сменя друга и става чужд в безформието си светът. Пред мен чернее есенна дълбока угар, дъхти на плодница и на заспиваща трева, преди снегът стъблата й да скърши. Пердето на прозореца си дръпва и реката в ниското. А онова дърво, в самия връх, докосва с клоните си оголели големи други светове – изгряващи, блещукащи съзвездия сега ще бъдат негови листа. Аз не веднаж на него съм се качвал, за да приветствам слънцето и за да видя буйните коне на бурята как от облак върху облак скачат и как камшиците на огнените режещи светкавици разсичат с гръм на две небето, и как плющят върху гърба напукан на земята.
Сега е тихо и спокойно. Топи се залезът, угасва огънят му ярък. И думата ми е сега за този ден спокоен, останал зад чертата на това, което е. За този ден сега тъгувам, за пропилените възможности за щастие в броените му часове.

ИМПРЕСИИ 4

ЩЕ МОГА ЛИ

Снегове се белеят вече в косата ми и привеждат раменете, а в душата бучи развигорът. Ти ме питаш нещо за планината, а аз вървя запъхтян и не мога да ти отговоря. Нося в очите си отражението на една снежна пряспа от планинския връх и песен на ручей изтичащ от ледника. Скалите от двете страни на върха са като мълчаливи стражи, подредени на пост от бързия бяг на водата надолу. От белите облачни лебеди струи светлина и се носи уханието на деня. Една болка присвива гърдите ми с немия си въпрос: "Ще мога ли още дълго да се изкачвам до тук и да поемам в сърцето си още от вдъхновената радост на планината?"

ВЕЧЕРНИ МИСЛИ

Привечер. Над димящото ми кафе на масата под прозореца почуква по стъклото клонът на нощта. През стъклата гледам танцуващият над града залез. На слънцето червеният семафор премигва за последен път. Припламват първи светлини. И някак неусетно, в небето с бавна стъпка идват звездните кервани, които ще извозят за пореден път вечерните ми мисли до някакъв далечен тих и непознат оазис. Там те ще се роят и после ще се върнат пак, като прелетните птици в родните гнезда, в гнездото на ума ми неспокоен.

ИМПРЕСИИ 3

КОПНЕЖИТЕ

Минава времето и всичко ни отнема. Но в кънтежа на тежките му стъпки, остава оня звън примамлив на изживяната любов, на отлетяло щастие. И този звън се вдига бавно, като слънце в утринния небосвод. А тези капещи листа, които шумолят в краката ми, не са ли мислите родени в моята безсъница? Защо подобно тях не могат да окапят от душата ми копнежите несбъднати, които мачкат дните ми с дебелите подметки на нозете си? Копнежите които, като вълни един след друг заливат часовете, дните ми. Остават те, за разлика от крехките листа, все живи, преминали през пек и студ, през есенни слани, мъгли, през сянката на времето – сякаш са заловени за опашката на златното хвърчило на слънцето и сякаш черпят от всемогъщата му сила.

КРАТКИЯ СЪН НА НОЩТА

С нощта се разхождахме до късно. Тя ми разказва от своите красиви звездни приказки, а аз й изпях песента на моето сърце. Докато слушаше, нощта заспа облегната на топлото ми рамо. В съня си чародейката ухаеше приятно – с дъх на жасмин, на момински смях и бисерна звънлива песен на поток. Върху провисналите краища на дългия й копринен шал блестяха седефени капчици роса. Една от тях се отрони в дланта ми и събуди гласа на най-ранобудния петел. Едно премигване на времето и ще изгрее слънцето, дочуло гърления мощен глас на своя верен глашатай.

СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН

СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН

Облачният керван бе хванал в тихия си бяг слънчевата светлина и я отразяваше в зеленината на тревата. Сякаш беше слязъл при крехките стъбълца, за да ги види отблизо, сякаш второ слънце дишаше ниско долу, принизено до буболечия свят. Щом слънцето се скриеше зад облаците, осветената като със сценичен прожектор трева помръкваше, но когато покажеше отново сияйния си лик, скатът пламваше позлатен и багреният водопад и се изливаше на мощен поток от светлина по стръмнината. Водопад от причудливи форми и сияния увличаше шеметно всичко попаднало в него, падаше в низината и се разпръскваше и разливаше в синкавината на далечината в ниското. Планинският рид се свличаше надолу към изумрудената долина, в която проблясваха опаловите вирове на реката. В ниското, в пояса на гората, се носеше песента на славеите, отпили роса от игликовите цветя на зелналите се ливади. По озареният от светлината хребет, сякаш бяха слезли в нозете ми слънценосните небеса с пасящия облачен табун. А погледнех ли към равнината, където тънка мъглица разливаше млечните си фантазии, мисълта ми без да иска се връщаше към трудния път на всекидневието до хляба. Но облачният керван, развял дългата си бяла опашка, не искаше да знае за това – като божие дихание се носеше вдъхновено напред над тревата, не знаещ умора, обливаше я с дифузната си светлина и ме зовеше да се впусна след него в едно далечно, неизвестно и примамливо пътешествие. И аз с готовност откликнах на настойчивия му зов, след стъпките на светлината.

ИМПРЕСИИ - 2

УТРИНЕН КОНЦЕРТ

В октомврийската утрин, сякаш не мъгла се носи, а бяла музика – лирична музика от ранната предкласика. От нея някак плавно изплуват строгите силуети на върховете. Неясните им контури изписват фантастични пейзажи с развихреното ми въображение. А в ниското, в сивобялата субстанция на утринната мъгла, тайнствено се появяват малки островчета от земната повърхност – опорни точки за погледа ми. А най-отпред бледо прозират покривите на къщите, като шапките на свирещи музиканти. Изправен на най-високата точка на върха, аз слушам тази утринна симфония и наблюдавам превъплъщенията на природата. Размахал ръце, изпаднал в транс, не съм ли аз ентусиазираният диригент на този толкова лиричен утринен концерт?

НОЩ

Аз виждам тук как месецът лицето си измива в разпенения бързей на реката. А ябълката на брега ми дава сладкия си залък. Тревата също е добра – постелята си мека ми предлага. По пясъка на речното корито, следи от детски пъргави крака се гонят, преследват неизвестен хоризонт. Нощта любовна, тиха, ме прегръща и раменете ми завива с блещукането на звездите. Над мене сънените гласове на славеите се вплитат в клоните, задаващи въпроси към вечността за пътя към безкрая. От хълмовете зад реката доехтява гласът на сова. Потънал в тези нощни звуци долавям думите на някаква поезия първична, която мога да откупя от нощта вместо с жълтица, с вълшебна рибя люспа, с ухание на люляк, с шепот на листа или пък с мидена черупка. Това е тя, нощта на пресътворените вълшебства.

ДВА СВЯТА

ДВА СВЯТА

Лежа в тревата в сянката на дървото и гледам небето. Гледам го и се питам как е възможно една такава огромна безбрежност, каквато е небето, да е толкова лека и прозрачна над мене? И тя ме взема в топлата си синя люлка и ме залюлява.
Тънкокрили облаци размазват с бял пастел в чистото лице на небето неясните си, бързо променящи се представи за красотата на света, опитват се да ми наложат своята естетика. А може би те искат да нарисуват портрета на времето преминало през мен? Небето се променя бавно от техните развихрени фантазии.
Един зелен дългокрак скакалец, разкъсал здравите вериги на своята обремененост, надмогнал себе си в опита си да задоволи любопитството си, скача на гърдите ми. Оставям се да ме проучи с фасетъчншпе си очи. В обгръщащата всичко тишина дочувам мравешките стъпки, дочувам как тревата диша.
Два толкова различни свята – на облаците и този на тревата, на земното и на небесното. И аз застанал между тях, опитващ се да разгадая тайните на битието.

ИМПРЕСИИ

ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДОБРОТО

В браздите на сърцето ти ще хвърля семето на добротата си. И нека там, над тях, запеят чучулигите на моето далечно детство. И нека гласовете им те отведат в най-приказния свят, където се осъществяват най-сладките ти сънища.
Там, в твоето сърце, там нека моят посев се люлее, до слънцето да избуява и да класи доброто. А посребрен от снеговете на планинските била, светът да гледа омагьосан и притаен, това велико тайнство – прераждането на доброто.

ЮЛСКА НОЩ

Обичам дъхавите топли нощи на юли. Той със звезди и с макове разцъфнали ми свети, когато под узрелите череши, присяда тихо жътвеният час. Сърпът на месеца прерязва корена на всяка лоша мисъл, прорязва на неспокойството жилавата пъпна връв. И под дъхтящите липи от своята тераса, нагазвам смело в звездното небе – жътвар небесен, полагащ златните ръкойки на мечтите си, в затоплената гръд на лятото. И само месецът, свидетел ням, ще следва неотклонно полета на моите космични крачки.

ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

Пристига пролетта, прескочила през грипните препятствия. До вчера с вдигната яка, подсмърчаща и газеща калта, днес крачи малко по-засмяна. В отворената й усмивка просветват зъбчетата млечни на първите листенца в клоните. Денят, понаедрял, самодоволно ме поглежда от слънчевата люлка на мечтата си, поел по пътя на осъществяването. Топи се сивотата, на зимата замътената краска се топи и стават сини нашите души изпод разтворените небеса. А младите жени потропват с токчета край мен и аз потъвам в блян един – да търсят моята врата. И потопен в блаженната река на въжделенията, усещам в самотата си докосване на голо рамо до моето, под топлата завивка, един мек поглед и от негата занесен, шушнещ глас на минаващ през сърцето порив. В този миг завещавам мечтите си аз на деня, да ме води към тях, и да е милостив към мен, да не ме подминава гальовният лъх на жадуваното щастие.

КОГАТО

КОГАТО

Когато те налегне скуката и мисълта ти стане ленива, значи сърцето ти се е превърнало в птица и иска от тебе друго небе. Когато пейзажът спре да вълнува очите, когато престанеш да виждаш на изгрева топлата нежна усмивка, когато срещата на погледа ти със сияйната луна, престане да го вълнува, когато те напусне надеждата, че тук можеш да осъществиш любовна среща и светлината на деня ти стане недостатъчна – тръгни. Тръгни по стъпките на твоите приятели, които станаха пътища към мечтите си, ако си нямаш свой собствен път. Тръгни да търсиш извора на щастието си на друго място.
"Тръгни да търсиш вдъхновението, с което аз се извисявам" – ме посъветва планинският връх, когато погледът ми потърси опора в зеленото му рамо.
Щом всичко светло те напусне и тъга сведе плещите ти – тръгни . Движението е спасение.

ЗАЩО

ЗАЩО

Тя стои срещу мен и ме гледа студено. Питам се къде загуби погледът й меката си ласка. Нещо ми говори, но гласът й е без топлина, всъщност по-точно казано, говорейки, тя мълчи, защото нищо конкретно не казва, защото говоренето й е едно бягство от мен, от ситуацията и обстановката. Докато я слушам в мен пролазва сянката на една убийствена далечност.
Лицето й отдавна загуби маските, с които ме залъгваше. Сега то е прямо и открито, истинско – безизразно, равнодушно и студено, от него лъха на зима.
Сега тя се опитва да скрие отчуждението си от мен зад словесната маска. И защо са всички тези напразни увъртания, тези безсмислени потоци от думи? О, аз чудесно разбирам всичко и без тях, можеше да ми ги спести.
По-добре да мълчи. В тишината поне има мъничко място за надеждата, а този водопад от думи, тази безпределна словесност има толкова краткия и ясен контекст: "не". Защо по толкова труден и дълъг начин да кажеш едно "не"!?

В ШЕПОТА НА ПЪПКИТЕ

В ШЕПОТА НА ПЪПКИТЕ

Послушай шепота на пъпките на прасковените дръвчета. Пресипналият вятър, облачният глашатай, със зачервено гърло, послушай как дере с гласа си дрезгав, пространството от сън събудено. А ранобудната запяла птица събира тонове за песента си от плахото ухание узряващо в дъха на пъпките. Излитнала от нечий сън се носи с волен полет птицата, прорязваща синевината на небето. Погледай как засява тя с крилете си дълбоко дишащите висини. И позлатено, семето на мисълта ми кротко ляга в браздите на предпролетните ниви. Два бора са докоснали с високи върхове самото облачно мечтание, рисуват своя блян, там горе на челото на върха и люшкат те завързаната люлка сребърна на кръгозора. Там пълни той гърдите си могъщи с дъх свеж на младост, на прохождаща зеленина, на нов живот, и с ритмични крачи стъпва бодро в посоката на бъднината. И подмладен от буйството на идващата пролет, стоя изправен в утрото, и гледам полета на птицата, преварила бръмчащата летяща бяла точка на реактивния далечен самолет. С крилете си раздухва тя разрошената му опашка димна. И виждам аз с полузатворени очи едно затичано момче в ливадата след птицата с повдигнати ръце, което толкова на мен прилича, което е една далечна моя сянка, полуизтрита от забързаните ходила на времето. Ще ме познаете ли в него, сред шепота на пъпките набъбнали? И ще успее ли усмивка на пролетното нежно слънце и всички вас пак да превърне в едни лудешки бягащи деца след птиците на пътешестващите облаци, маркиращи отново топлото пространство на идващата пролет?

spodeleni migove :: МОЯТА КОМПЮТЪРНА ЖИВОПИС

spodeleni migove :: МОЯТА КОМПЮТЪРНА ЖИВОПИС

В ДЪХТЯЩОТО СЕНО

В ДЪХТЯЩОТО СЕНО

Денят изпусна въздуха от своята ехтяща гайдата. Изпънатият гладък мях на яркото небе се сгърчи бързо, обхванат цял от залезните спазми. Отива си денят с усещането за неповторимост, огромен като планината над мен. Заглъхват звуците на вдъхновението – денят се свива уморен, покрит с праха на хилядите грижи и умори. По парапета на нощта се спуска хлад от билото на планината. Дочувам хлопките на слизащи стада в съня на твърдите гранитни склонове на идващата нощ. Над мене небосводът се поклаща и разлюлява тежките си рамене, покрити с блещукащия плащ на първите звезди. Това са те, прииждащите бодри стъпки на идващите нощни часове. А вечерта сега разчупва топлата си новоизпечена погача и над софрата на отминалия ден се спуска лунна тишина. Заспива планината и е щастлива в своя сън. Покоя й превръщам в мой покой и в люлка за съня си. Излегнат в мекото сено, заспивам неусетно, потънал в мириса на билки и в топлата прегръдка на искряща звездна нощ, заедно с гората, с птиците, с реката и със земята, която в тихия си сън ще вижда как усмивката на запролетено слънце, отново я събужда за живот.

ОХЛЮВЕНА ФИЛОСОФИЯ

Един охлюв си пълзеше в тревата доволен, обхванат от негова си радост. Беше доволен, докато не вдигна глава и не видя над него да лети безгрижно една пеперуда. Като я гледаше как танцува над цъфналите цветя и върховете на тревите, охлювът малко й завидя: „Каква бързина и каква свобода на движенията" – въздъхна той. Но се отръска бързо от пролазилата в душата завист и продължи напред. След миг със свистене високо в небето прелетя бързокрила птица. Охлювът забрави удоволствието от разходката и този път завидя истински на птицата. И тъкмо да събере сили да продължи отново напред, когато видя сред облаците да се носи самолет, оставяйки след себе си красива дълга бяла диря. Сам в яркосиньото небе, той имаше безброй посоки за полета си. И охлювът този път дълбоко завидя на всичко летящо. Но като нямаше какво да направи срещу съдбата си, се самоуспокои със следното си философско разсъждение: „Което не пълзи, все някой ден в крайна сметка, пада." И запълзя по предначертаната пътека през тревата, оставяйки след себе си лепкава слузеста следа.

КАТО В БИБЛЕЙСКА ПУСТИНЯ

КАТО В БИБЛЕЙСКА ПУСТИНЯ

Ослепен от светлината на толкова дни преминали през мен, ще мога ли да видя още нещо невидяно в тях? Загубилите силата си мои сетива, ще бъдат ли така добри да ме дарят отново с шарената светлина изсипана от багреницата на слънцето; с вкуса на ваканционните летни круши, изпънали до пръсване прозрачна кожица от напиращия сок под нея? И в тази златна плът на тези дребни, но дъхтящи круши, не се ли крие еликсирът с позабравения вкус на отлетялото ми детство? Тези приказни, и толкова примамливи плодове узряват в трептящите въздушни пластове на лятото на моя живот. И виждам аз квадратите светлина, промъкнала се през прозореца върху окъсялата черга на живота, как танцува под нежната мелодия, отронена от скъсаната струна на душата на деня, загледан в бързия бяг на тънкокраките облаци. Щом дойдат тези облаци-вестоносци, багрите веднага слизат с една октава по-надолу, като настроението ми. Денят ми става пуст, изметен до прашинка от ветровете на страстите, пуст като библейска пустиня.

КРЪСТЪТ

КРЪСТЪТ

Ако се вгледаме внимателно в звездното небе, не­волно потръпваме пред неговата величавост. Изправе­ни сме пред невъзможността да си представим безкрай­ността на Космоса, на необхватността и многообразието на процесите и явленията в него. Обхваща ни чувство­то на малоценност, на незначителност и нищожество, и си задаваме въпроса за смисъла на човешкия живот в тази всеобхватна безпределност. Човекът е само една невидима прашинка в грандиозните съзидателни и разрушителни процеси във Вселената, в живота на галакти­ките, на галактичните и свръхгалактични купове.
Но бихме могли да насочим вниманието си и в микрокосмоса, в невероятно интересните колизии на елементарните частици. И колкото е необхватен светът на безкрайноголямото, толкова е необхватен той и по пътя към безкрайномалкото. Човекът е мост между тези две посоки. Самосъзнанието стои в центъра на тези две безкрайности и се опитва да ги приобщи една към друга. В този център човекът търси истината за нещата, пре­върнал се в мярка на две диаметрално противостоящи си крайности. Затова може да се каже, че кръстът е пресичане на безкрайно голямото с безкрайно малкото. В пресечната им точка стои човекът, като свързващо звено, туширащ взаимното отрицание на тези два свя­та, звеното което ги свързва и обръща посоките им ед­на към друга. Безграничността има своята неопределе­ност в пресечната точка — нулевата точка на посоките към микрото и макрото.
Измамно е усещането, породено от несъвършенст­вото на човешкото познание и зрение, че ако тръгнем по късата, хоризонтална греда на кръста, ще стигнем по-бързо и по-лесно края на посоката. Всъщност край няма. Едната линия върви по вертикалата, а другата по хоризонталата на безкрайността. Късата е по-къса само символично, за да определи посоката на безкрайно мал­кото. Съдбата на човека е да гравитира в допирната, пресечна точка на тези два абсолюта и не може да изле­зе извън границите си.
Кръстът е пресечна точка на рационалното и емоционалното начало. Можем да го разгледаме и като пресечната точка на материалното и духовното в човека. Той е равновесната везна на противоположностите. Впускането в една от посоките води до заблуждение, до непознаване на същността на нещата, до абсурд. В точ­ката на окачването на везната, люшкането в едната или другата посока не ни засяга.
Човешкото сърце, в пресечната точка на посоките, е мярка за нещата, за добро и зло.
Светът е изграден от противоположности, които преминават една в друга и взаимно се допълват. В допирната им точка стои самосъзнанието, в което се заключа­ва неговото величие. Опорната точка в живота на чове­ка е тук, в центъра, където безкрайностите се събират и откъдето тръгват в своите посоки, където възниква идеята за посоките.
Когато в търсенето си на истината изберем да вър­вим в една от посоките, ние се устремяваме към край­ността, а крайното не съществува — съществува безк­райността.
Съществуват противоположните безкрайности и тяхната пресечна точка.
Затова кръстът въплащава идеята за разпятието и за спасението на човека.

spodeleni migove :: МОЯТА ЖИВОПИС - 5

spodeleni migove :: МОЯТА ЖИВОПИС - 5

НЕ СМЕ ЛИ КАТО ТЯХ И НИЕ

НЕ СМЕ ЛИ КАТО ТЯХ И НИЕ

Така са бавни сенките, едва пълзят по волята на светлината. Не са ли те онези флегматични мекушави охлю­ви, които изучават всяка мъничка извивчица на земната повърхност? Недейте им се сърди – такава им е същно­стта. Не искайте създаденото да пълзи да полети. Но пък как силно е развито в тях изтънченото чувство за хумор – изкривяват и деформират силуетите на всяка форма в най-причудливия и неочакван вариант, а могат също да ви сепнат с уголемените проекции на някоя невзрачност. Умеят всичко те – да ви скъсят и удължат по своя мярка, по мярката на светлината. По цял ден слънцето рисува с и се забавлява с тях, но никога не може да ги види, защото все се разминават – те винаги пълзят в обратната посока на неговия път. Не сме ли като тях и ние – не сме ли сенките на божията мисъл?

НОВОЛУНИЕ

НОВОЛУНИЕ

Сега е новолуние. В него се ражда надеждата за нещо ново и не може да се спи. Прониква надълбоко в мисълта ми тази новолунна нощ с блещукащотото си мечта­ние на звездното небе. И уж е тъмно, а в мен проглежда всичко – откривам аз, че този свят е сянката на друг. Луната си остава все загадка, макар че стъпихме на нея. Тя пак ни залюлява в сребрист всемирен дъх и ни открива само зрънце малко от истината за живота и све­та.
Сега е светлината й оскъдна и проблясва уловена само в котешки зеници и забулва всичко в тайнството на тишината. Но пак ще дойдат други дни, ще потекат лъ­чите й като водата на река, нощта ще стане светла като ден и влюбените лесно ще намират своите пътеки; ще отънеят сенките и скритото ще стане явно. Ще бъде както е било и други път. Но тази нощ е новолунна. Сега прохожда месецът в небето и тънкият му сърп ще среже нишката на моето съмнение в добрия край на този свят.

МЪГЛА

МЪГЛА

Мъгла — безмълвност сива, в която всичко зъзне вкочанено. Загубва измеренията си градът. Дърветата са призрачните силуети, маркиращи пространството. Ли­ца и светлини изчезват. Мъглата е като лицето на разлюбила жена – не иска и не обещава нищо то, познати­те черти са в него непознати.
Светът е друг — и непознат, и нереален. Набъбнали от влага часовете спират, за да си идат думите и стъп­ките – те не обичат мраз. Пронизва хлад, полепнал с капчици най-ситни. Бодливи спомени в мъглата бродят и сякаш нещо дебне иззад тебе. И движиш се безплъ­тен, захвърлил болки и тревоги, и всяка суета. Залъг­ваш се, че всичко е наред – в мъглата всички номера минават. Мъглява музика от радиото ми звучи. Като лимонов резен в чая на деня, наднича слънцето за миг през пластове воали, скрили лицето на света.
Но след мъглата, светът ще ни се стори после нов и млад, и хубав, и станал малко по-добър и интересен.

ЗА ЦВЕТОВЕТЕ

ЗА ЦВЕТОВЕТЕ

Обичам да използвам и чистите цветове в картини­те си. Цветът може да стои прекрасно в общата хармо­ния — меко и живописно, ако го поставим в подходяща среда от полутонове, произлезли от него при смесване­то с другите цветове. Тогава можем ясно да чуем кам­баната на собствения му глас в богатството на палитра­та. Поставен в преходите към себе си, той ще звучи невероятно чист, ще чуем песента му и ще усетим ин­дивидуалността му, неповторимостта и звучната му яр­кост. Тогава ще се убедим колко много хармоничен мо­же да бъде той, ще го усетим съзвучен с цялото. Ще усетим значимостта му в течащия поток на полутонове към чистота му. Ще го почувстваме като център, като ядрото на цветовата хармония. Една ярка сърцевина на хармонията, в която цветовият поток се влива и изтича навътре и навън, за да придаде динамика на цветната скала в диапазона на крайните точки, между които цве­тът се осъществява. Ще го почувстваме като част от цялото. И то най-важната. Ще го почувстваме като при­влекателен магически център, към който се стичат и в който се вливат нюансите, произлезли от бистротата на извора му. Чистотата на цвета е нужна в живописта, както е ценна всяка чистота в природата.
Всичко зависи по какъв начин и къде се подреждат цветовете и тоновете, тъй като всичко в живота стои добре само тогава, когато е на подходящото, точното място. Ако постигнем добра комбинативност, ще можем да се рад­ваме и наслаждаваме от чистото ярко звучене на всеки един цвят от светлинния спектър.

spodeleni migove :: ПИРИН

spodeleni migove :: ПИРИН

ПОД ТУРЛАТА

ПОД ТУРЛАТА

Пред мене къщите са обърнали гръб на топлото есенно слънце. Полазилата светлина по зидовете сякаш отваря по-широко прозоречните им очи. Зъбатата сян­ка на Турлата лъха с хлад на слана и забравено утро от късия ден. Тънката синя мъглица от дима на комините се стеле на широка ивица над грейналия в есенна поз­лата град. Дърветата са тъжно голи и само белостволи­те брези броят последните листа-жълтички по тънките си клони. Насреща планината е настръхнала от плахото докосване на ранния сняг и сякаш усещам как мощната и снага потреперва от стъпките на падналия пръв замръзлек. Извива гъвкавия си гръбнак над мене Турлата, услужливо подложила зелената си борова шепа за опо­ра на загубилото силата си залязващо слънце. И скоро то ще падне като презрял плод в тази силна здрава ше­па - ще падне с тихата ми въздишка по отминаващите топли дни, по отминаващото златно време на живота ми.

spodeleni migove :: ПО БИЛОТО НА СТАРА ПЛАНИНА - фотосесия

spodeleni migove :: ПО БИЛОТО НА СТАРА ПЛАНИНА - фотосесия

СЕНКИТЕ

След светлината крачат сенките. Тези неизменни нейни спътници ще се явяват като противовес, конт­раст, везна. Сенките са най-достойните помощници на светлината в рисуването на всяка форма. Сенките поз­нават и падението, и възхода: познават свиването и влизането чак до корена на формата - те са едно пулси­ращо сърце, махало, разлюляно по волята на слънце­то. И имат свое битие, противно на общоприетото: най-напред са големи, а после се смаляват. В края на деня им окъсява дрехата и я раздират. Покой намират едва след залеза на слънцето, когато попивателната на нощта погълне всичко в дълбокия си сън. Заспиват най-спокойно, защото вярват в своето прераждане - след всяка тяхна смърт, започват нов живот. И пак големи­те промени - от дълги, сенките ще станат къси, а късите отново дълги във вихъра на кръговрата на жи­вота.

ПЕРУНИКОВА НОЩ

ПЕРУНИКОВА НОЩ

Уморена в очакване на своето време, нетърпеливата нощ се спуска над селото с дъх на къпина. Разтворена в протяжната песен на щурци­те, тя прегръща земята, обвива я в тайнство, в искрящото звездно блещукане. Дойде обещаваща. Перуникова нощ, сякаш сли­за на август по билото и целува съня на тревата. Нощ в която върхът на тополата търси звездата вечерница, с вик на прелитаща сова. Луната-лъжкиня с разголено рамо флиртува безсрамно с размирника-вятър.
Заспиват в гнездата си птиците с пълни стомаси, заситени от нашата стара смокиня. Сред звездите виж­дам примигващата светлина на самолет в далечен по­лет. И неусетно светлинката се стопява, като преминал полъх на изживяно щастие.
Изправен на терасата на къщата, аз слушам тиши­ната на нощта. Дочувам мислите на вдъхновението ми, как слизат леко от небето, по-плавно дори от съня.
Ще ги запомня в перуниковата илюзия на августов­ската нощ и сутринта с чука им ще ударя по наковалня­та на идващия ден.

НАДСВИРВАНЕ С ВЯТЪРА

НАДСВИРВАНЕ С ВЯТЪРА

Може би гласът на ранилата сойка стресна спокойния сън на вятъра. Скочи той, разкърши снага и изсвири тревожно над притихналите върхове на боровете, в които утрото пробваше силата на светлината си. Силната му въздишка накара дърветата да потръпнат. После, като разбра каква е работата, че тревогата е фалшива, вятърът изду гърди и подскочи. След това прик­лекна, спусна се в наситената зеленина на храстите, развя широките им поли, надникна под тях и като не видя нищо интересно, с насмешка се изкиска. Такъв си е бил винаги той – закачлив, любопитен, присмехулник и шегаджия. Но шегата му не се понрави на още сънените борове. Те просте­наха от внезапната му ласка. А той, вихрено се завъртя и хвърли в лицата им изсъхнали ланшни листа – разнесе ги из въздуха и напраши очите на току-що прогледалите облаци. Разрови шумата пакостникът, сякаш търсеше нещо, но като не го намери, се вдигна с вой към върховете на смълчаните дървета. Залюляха се неспокойно дебелите източени нагоре стволове, зак­латиха насам-натам снаги в принудителната утринна гимнастика. По изпънатите като струни стебла, вятърът засвири своята протяжна мелодия. Събуди се гората и за­пя песента си. Затрогнат от мелодичните й звуци, вятърът изсвири изтънко с високите си октави в самите върхове на бориките, залюля се с ши­рок размах и със силен екот полетя надолу по хълма. Смехът му се разнесе ниско долу, чак над града. Зашеметени от люлеенето, усетили мощта му, хипнотизирани от магическите стъпки на закачливеца, дърветата изпаднаха в транс. Като насън, в несвяст, те поклащаха светлокори стволове, унесени в някакъв нарцистичен самодивски танц и припяваха про­точени мотиви, в ритъма на приспивното конусообраз­но люлеене. Неусетно въвлечени в музикалното му изпълнение, започнаха да му припяват.
Заслепен от процеждащата се през клоните силна светлина на развълнуваното от летящите облаци небе, слушах възхитен песента и удивено наблюдавах танца им. Стоях под тях притихнал, омагьосан, с вдигната нагоре глава, потопен в необикновеното преживява­не. Толкова дребен и нищожен се чувствах, докато наблюдавах невероятната метаморфоза на боровата го­ра — никога не бях я виждал такава: раздвижена, неспокойна, пееща и танцуваща.
Излязох от унес и долепих кавала до устните си. Мелодията, протяжна и тъжна, като песента на боровете, сепна стаената в дола тишина и тя подплашена се дръпна нагоре към билото на хълма Буковец. После се разне­се игрив мотив, в противовес на скръбната вятърова сюита, разля се властно и запълни пространството. Ня­къде много надалече го поде съненото, несъбуждано от никого кой знае откога ехо и го понесе на невидимите си криле, по всички посоки на гората. Боровете сякаш се отърсиха от магията, освободиха се чрез звука на кавала, от хипнозата на бушуващия вятър и сведоха глави да ме погледнат. Някак по-бодра стана играта им, плавният им меланхоличен танц, като че ли бе прекъснат и сега, тя навлизаше в ритмиката на фолклорния мотив, с който ги изненадах и извадих от вцепенението. А вя­търът, смутен от моята намеса, се отдръпна. Може би искаше и той да послуша кавала, а може би се бе отте­глил да почине и събере силите си, да подремне в най-сенчестата, най-прикътаната част на гората, а може би потъна там засрамен от превъзходството ми в свирнята!? Кой знае?
На Турлата, горе на върха, беше тихо, спокойно, синьо.
От­лепих устни от кавала и се отдадох на сладостно съзерцание на природата. Денят с несигурните стъпки на прохождащо дете, правеше първите си крачки в долината, придържан от мекия воал на утринна розова мъглица. С бавната си походка плувах като самотен кораб в морето от зеленина около мен. Пристъпвах бавно в магията на утрото, защото знаех, че колкото и да бързах, мелодията с която надсвирих палавника-вятър, винаги ще бъде с няколко крачки пред мен и именно тя ще бъде тази, която ще пръска утро в сънливите лица на цветята в ливадата, и че тя ще е тази, която ще ги събужда, за да посрещнат с усмивка изгрева на младенеца-слънце. Тя, моята нежна игрива и топла, моята слънценосна утринна мелодия…

В РЕКАТАВ РЕКАТА Реката все тече, а не изтича, приижда на талази. Дълбока е в притихналите вирове. Не можеш ли да плуваш – не влизай по-добре.

В РЕКАТА

Реката все тече, а не изтича, приижда на талази. Дълбока е в притихналите вирове. Не можеш ли да плуваш – не влизай по-добре.
Там зад завоя, в сенките под старите върби, въртят свредла водовъртежите. С попадналите в тях тела дос­тигат дъното и ги изхвърлят пак нагоре.
Под камъните в синия прохладен вир се стрелка сребристата щука на деня, а над кипналия бързей се ронят пожъл­телите листа, като златни сълзи, пролети по отминаващото лято.
Дълбочината на вира достига до гърдите. Вълнич­ките, изтласквани от пеещия бързей, припляскват по гър­ба. Усещам ги като пулс от сърцето на реката. Още едно сърце пулсира под самото ми лице – отразеното във водата слънце – небесното сърце, сърцето на свет­лината. Реката е уловила яркия му лик и озарява лице­то ми с лято, с август, и танцува в очите ми с отразена светлина.
И няма по-хубаво, по-желано място в горещината, от това във вира.
Наполовина потопени в прохладата, речните камъ­ни въздишат тъжно и ме поглеждат завистливо, когато се потопя цял или се гмурна под водата.
Щом слънцето опре в зеления връх на върбата и над вира падне плътната й сянка, водата губи блясъка си, вирът магията си, и аз от камъка на който се суша обувам сандалите, и си тръгвам щастлив.

ПРОЛЕТНА ВОДА

ПРОЛЕТНА ВОДА

Там под върбите, живее тихия си живот реката. Ромонът на бързите й води унася деня в дрямка. Изпод приведените клони на върбите се плиска весел девичи смях и се смесва с гласа на бързеите. Цялата лъка прозвънва под бистрия извор на смеха.
Развеселено, доброто старо слънце гали с дъха си всяка тревичка и всяко листенце. Цветята зажумяват от силната му светлина, а полуделите от упойващите аромати пчели жужат, изпълнявайки своята нова слън­чева симфония.
По облите бели камъни внимателно пристъпват мо­мичета. Разветите им от топлия ветрец поли, откриват белотата на краката им. Те газят, смеят се и пеят. Вод­ни пръски щедро пилеят слънчевото злато. Един любо­питен облак се надвесва над водата, влюбен в отраже­нието си или в смеха на тези весели русалки. Дори и жабите не издържат в този песенно-музикален миг и надуват дрезгавите тромпети на гласовете си в ракитака.
Водата тече, тръпнеща и бляскава, отмива всичко – и цветове, и шумове, и звуци; отмива пролетните аро­мати, девичия смях, разпилян под старите върби, но младостта, но младостта не може да отмие.

БУРЯ

БУРЯ

Дълго спа вятърът като конник на стреме. Сепна го небесен гръм. И той заби шпори в хъл­боците на насрещния хълм. Гората простена от болка и счупени клони с грохот покриха земята. Животът беше задрямал, но се сепна от гърма. Красивата рокля на тишината бе съдрана и тя побягна гола между стволо­вете на дърветата. Облакът свъси чело. Мълния-ятаган проблесна за миг и съсече небето на две. Рукна дъжд, заплющяха води и потекоха размътени вади. Буйни и безутешни вихри развяха гриви над полето. Светкави­ца сряза тежката ръждива верига на ехото и то полудя от възторг, затъркаля гърма над стаените долища. Вър­бите над реката потръпнаха от смут пред промяната. След трескавицата тишината падна на колене. Сляха се в пороя земята и небето, болката и радостта се сляха в едно.
Бурята отмина и сдъвканата тишина се върна. Ду­шата върви нагазила в мътните локви. Кал жвака меж­ду пръстите на босите й крака. Най-тягостна е тишина­та, когато след буря минава през света с нейната сянка.

spodeleni migove :: ПОД КОЗЯТА СТЕНА - фотосесия 2

spodeleni migove :: ПОД КОЗЯТА СТЕНА - фотосесия 2

СЛЕДИ ПРЕЗ ВРАТАТА НА ДЕНЯ

СЛЕДИ ПРЕЗ ВРАТАТА НА ДЕНЯ

В подгизналия сняг следите те отнасят надалече. Стопяват се. От нежните ти мънички крака, следите са големи, като следите на съдбата ми. Преминали през мен следи, през мартенските слънчеви алеи на сърцето ми. Изти­чат те с капчука, като отмереното време на ненужен вече спомен. Такива спомени не нараняват. Така отдавна, а така отскоро сякаш си в деня ми. И аз живея в този ден за теб и с тебе. Вратата на деня стои отворена – дали заради мене е или пък заради твоето отсъствие? А може би си ти самата, оставена отворена врата за мен от някой друг?
В топящия се сняг са твоите следи на светлината стъпките прозрачни. Те водят към звездите, където е звезда сред тях мечтата ни. И тези небеса над мене, не бяха ли летящи, когато гледахме прегърнати към тях? И този ден искрящ, от който пиеш – не съм ли аз, не е ли в мене, не е ли той гласът ми?
Следите ти в снега изпращам. Накъде? Не знам. На­ли денят да свърши и нощта да ни поеме, тя пак ще е врата. Преминали през нея, и аз и ти, ще сме врати – пространствата ще смесваме на много измерения, ще се преливаме в различни свои същности и настроения различни. Ще преминаваме през паралелни светове един за друг, ще сме врати разтворени пред конника препускащ на живота, на алестия кон на вечността.

И ТИ ЛИ КАТО МЕН

И ТИ ЛИ КАТО МЕН

Кобалтово небе, в което, за първи път долавям в него днес натрапчивия мирис на есента, привнесен от последния задъхан ден на август. Край мен полето се жълтее в несекваща безкрайност, подпряло на широките си плещи слънцето, чиято сила вече се топи. Все още е горещо – от храстите в гората чуруликат птиците, които с човчици претърсват кло­ните за глътка хладина, останала под сянката на някое листенце.
С отпуснати ръце на сянка, под бука стар е седнал сенокосът изморен и си почива. Привършил е усилната си работа. В ливадата усмихната се зеленее младата отава, жадуваща на вятъра прохладната милувка. В далечината планината изпробва силата на синьото по стръмното си било. А в ниското, между върбите изкорубени от времето, реката следва неизмен­ния си ход – през брода на деня минава тихият керван на часовете и се оглежда между жабуняците в изнемощ­ялата от сушата вода. Върви водата с бавна стъпка и търси в бреговите камъни опората за дългия си път.
И мисълта ми като речната вода, лениво броди в лабиринта на задачите, които трябва да изпълня днес. Ех, мое лято! И ти ли като мен все търсиш изход, за­бързано към края си? И ти ли като мен ще си отидеш без да го откриеш? До истината води път обрасъл с репей, тръни и коприва.
Земята ни прекрасна само не познава старостта — вечно млада е под топлите лъчи на слънцето и ето, уга­рите там в стърнището, като за първи път чернеят. И аз, като за първи път, си мисля за това...

spodeleni migove :: ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ - МОЯТА ЖИВОПИС - 4

spodeleni migove :: ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ - МОЯТА ЖИВОПИС - 4

СРЕЩА

СРЕЩА

Бог на сцената — сега е станал просяк. Ракията — спасение в беда, сега е неговата повелителка. А някога, когато в светлините на прожекторите излезеше на сцената в позната или непозната роля, залата притихваше, и зрителите губеха дъха си от вълнение и възхищение, от преклонение пред бляскавия му талант. С неподражаемостта на жестовете и интонацията на гласа, спечелваше завинаги сърцата им. На сцената заставаше пред екзалтирана­та публика, като върховен жрец и всички лоши мисли се стопяваха, изчезваха и грижи, и проблеми, от развъл­нуваните лица на хората.
Но тази повелителка, ракийката, изпиваше на вси­чки роли текстовете. И го изхвърлиха навън, затвориха за него вратите на театъра.
Сега е самотата неговата сцена — по-страшна и от тази, която можете да си представите дори насън. Безу­мен Хамлет, спрял на тротоара, не разпознал най-мал­ката и проста истина, минаваща край него.
Бил на върха на славата, сега се среща с неочаква­на позната — забравата; една приятелка, която се зав­ръща отнякъде от път далечен, за тази неочаквана и нежелана среща.

МОЙ ДЕН

МОЙ ДЕН

Денят изцежда сетните си сили в облака над хори­зонта. По него аз ще го запомня. О, ден, не искам да си идеш безответно, оставил болка в моите гърди, оставил преобърнати илюзиите ми за радост и недописан моя стих. В наследство ми оставяш само една неосъществена сре­ща и едно напразно и мъчително очакване.
На кленовия лист пред погледа ми се люлее един мираж с дъха на хладна нощ и непрогледност.
Отиваш си ти, мой ден, оставил в облачната ладия сияещо последно слънчево дихание. Изпива залеза най-дългата ти сянка. Смаляваш се, стопяваш се, пред погледа ми вехнеш, избледняваш.
Ще стъпя в идващата нощ с широка твърда крачка, за да потърся всичко онова, което в тебе не намерих, с което ти не ме дари.
Мой ден, отиваш си и нямам сили да те спра. Без твоята усмивка, животът ми ще обеднее с още двадесет и четири часа. А беше ти в сърцето ми, говорех с думи­те ти, а сега тъгувам от нашата раздяла наранен, мой ден неповторим, единствен.

ПРИИЖДАТ ДУМИТЕ

ПРИИЖДАТ ДУМИТЕ

Прииждат моите думи – игриви, забавни, любящи. И влаж­ни, като поглед на майка, която изпраща. Прииждат, като морски прилив със своите шепнещи сини въл­ни под крилатите облаци. Усещам ги, като устни за нежност открехнати, като гърдите напъпили на жена, узряла за голямата своя любов; като вечерната равносметка на залеза в кесията тежка на отлетелия ден. Те са златистата слама в стърни­ще на лятото, която очаква дъха на вятъра за своето толкова кратко пътуване, колкото кратка е радостта от любовната среща на влюбени.
Виждам в думите жадни души за любов, които страстно пог­леждат към всяка тъмна извивка на тялото – почернели души за любов.
Миг на думи и ехо от думи – хоризонт или бездна кънтяща, през която минава ековитият вик на Вселената. Тиши­ната на думите, като мека коприна, аз усещам как нежно ме гали, как ме завива, с копнеж и очакване. Тишината, която ще стресна с вика си и с поглед ще сепна.
И навярно ще трябва да бъда пророк, за да открия голямата истина за света, за живота, за себе си, без топлината на думите?