Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 19 октомври 2011 г.

ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО Единадесети разговор с Ведрина

В този час на деня селският площад е изненадващо оживен. Обикновено по това време е пуст и безлюден. Слънцето, макар и полегнало вече към хоризонта, все още е силно и светлината му щедро залива земята. Наблюдавам разсеяно пъстрия есенен ден с изпразнена от всякакви мисли глава. От горния край на площада, със силно бръмчене, се появи трактор теглещ ремарке, натоварено с дъски. Трактористът и неговия съсед са се притиснали на тясната седалка. Карат дъски от дъскорезницата за строежа който правят. Животът и на двамата не е лесен, но те винаги си помагат и успяват да се справят. Животът ги е притиснал един в друг, като тясната тракторна седалка. Но те са заедно, те се усмихват и вятърът от движението игриво вее косите им. Зачервените им лица са изпълнени с веселие и излъчват сила и увереност.
Сякаш доловила за какво става дума, със сянката от малко облаче, до мен се спуска Ведрина и казва:
- Може да се каже, че приятелството е наистина като една душа в две тела.
- Съвършено права си и този път. Точно за това си мислех. Познавам тези двама мои съселяни добре. Приятелството им удвоява силите им, удвоява радостта от постигнатото и прави тегобите им наполовина по-поносими.
- Винаги съм се възхищавала на такова другарство. То рядко се среща. По-често можем да срещнем лъжливото приятелство. Лъжливите приятели са като сянката – следят ни по петите, докато ходим по слънцето, но влезем ли в сянката, веднага ни напускат.
На пейката срещу мен сяда тежко прегърбен старец от горната махала. Подпира бастуна до себе си и едва успява да не разплиска чая си от чашата в треперещата си ръка. Всеки ден по това време той идва тук и изпива по един топъл чай.
Ведрина внимателно следи погледа ми и казва:
- Но не мислиш ли, че приятелството и чаят са хубави, когато са силни и немного сладки?
- И този път си удивително точна в заключенията си – отвръщам аз. – Като го гледам, обаче, не мога да не се запитам, дали му се услажда, когато пие винаги чая си сам?
- Караш ме да се замисля. Който не може да намери приятели в света, едва ли и светът ще му бъде приятел. Но може да си има своите причини и основания, човекът. Може би спазва свои принципи, като този, например: “Не дружи никога с човек, когото не можеш да уважаваш.” Приятелството възниква в единомислието.
От училището в срещуположния край на площада излизат шумно деца с ранички на гърбовете. И те се обособяват в малки групички и така тръгват по тротоара. Докато ги гледам си казвам, че битката за приятелство и влияние сред тях започва още от ранната детска възраст и ни съпътства до края на дните ни.
- За какво се замисли? – пита Ведрина.
- За това, че приятелите са длъжни да поемат върху себе си част от неволите и огорченията на другарите си. Може би затова всеки иска да има приятел, но никой не иска да бъде приятел.
- Много точно го каза. Наистина е така, ако трябва да бъдем чести пред себе си, защото приятелството много дава, но и много задължава.
Замълчахме. Поглеждам слънцето. Вдигнало се е в най-високата си точка. Изглежда, че есента му е много добра приятелка, защото виждам, че не се изморява да й дарява от силата и топлината си, за да може тя да дава на нас и да може да разгърне напълно богатата си палитра.
А Ведрина, уловила моментално погледа ми, рече:
- Само на пръв поглед е самотно. И то си има другари в космичното пространство. Но и ти ми изглеждаш самотен, като него. Защо?
- Защото, повярвай ми, по-лесно е да умреш за приятел, отколкото да намериш приятел, който заслужава да умреш за него.
- Напълно съм съгласна с тебе и мисля, че това е достоен финал за днешния ни разговор. До нови срещи.
Сянката от облачето беше изпълзяла от мен в краката ми. Полъхна ветрец и събори шепа листа от пожълтелия връх на високата бреза под която седях. Изправих се и тръгнах към къщи, сподирен от неизменния си верен приятел – сянката ми.

неделя, 9 октомври 2011 г.

ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА НА ДЕНЯ

ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА НА ДЕНЯ
десети разговор с Ведрина

Обичам сутрин да поседя на големия крайречен камък до бързея над дългия вир. Да слушам бълбукането на водата, да гледам потрепващите отражения в синьото огледало на вира и да разсъждавам за живота. Така е и тази сутрин. Едно кленово листо, отронено от последната въздишка на планинския свеж есенен вятър, доплува до мен, завъртя се в малкия водовъртеж между камъните и спря пътешествието си по течението на реката. И изведнъж то сякаш ми заговори с гласа на Ведрина:
- Защо днес утрото не предизвиква възторг в очите ти? Лицето ти е тъжно.
- Защото размислите ми са тъжни.
- Нима сияйността на утрото не предизвиква в тебе положителни емоции?
- Съсредоточен съм в други неща сега.
- Какво те терзае толкова?
- Предстоящият ми разговор с един мой приятел.
- Обикновено, разговорите с приятелите са приятни и желани.
- Обикновено, да, но не винаги е така.
- За какво става въпрос, мога ли да знам? Споделената болка е наполовина болка.
- Разбира се. Става дума за това, че преди няколко дни, в момент на раздразнение, изпуснах думи, с които нараних самочувствието му. Обидих го.
- Това не е непоправимо – припомни Ведрина.
- Знам. Но вече на няколко пъти направих неуспешни опити да поправя грешката си. Оказа се, че думите нараняват бързо, а лекуват много бавно. Трябва настойчивост и време, за да се оправят нещата.
- Съвършено прав си в това отношение.
- Какво се случи всъщност?
- Трябваше да отговоря на един негов въпрос. Няма да навлизам в подробности, но ще кажа само това, че отговорът, за да бъде ясен, трябва да е откровен.
Настъпилата пауза в разговора ми даваше да разбера, че Ведрина проявява разбиране. От приплясването на една малка вълничка на речната вода, листото се завъртя и се измести в другия край на локвата. После долових в шепота на водата думите й:
- Позволи ми да ти дам един съвет.
- Слушам те – отвръщам.
- Не говори винаги което знаеш, но знай винаги какво говориш.
Това, което чух, ме накара дълбоко да се замисля. Докато реша какво да отговоря, следваща вълничка на водата повдигна листото на гребена си, завъртя го отново и го понесе надолу по течението.
Изпратих го с очи докато го виждах и промълвих:
- Довиждане, Ведрина. Ще запомня съвета ти.
Откъм планината повя хлад и ми напомни, че е време да спра с размишленията и че е дошло времето за действие. Изправих се и тръгнах с увереност по бялата пътека на деня си.

петък, 2 септември 2011 г.

ПРОПУСНАТИ ВЪЗМОЖНОСТИ
девети разговор с Ведрина


Отива си поредният от последните дни на лятото. Косите лъчи на залязващото слънце меко ме обливат с приятна топлина. Слънцето е почти опряло в далечния връх на планинското било и скоро ще се спусне зад него, прибирайки светлината на отиващия си ден. Залезът е един от най-красивите любими мои моменти. Красив и малко повече тъжен днес, защото тази тъга по отминаващото в днешния ден е съпътствано и от тъгата по това, че прекарах деня си без любимата жена до мене.
- Хей, я по-бодро гледай на живота. С този ден светът не свършва. Идват други, които биха могли да ти донесат повече радост. Защо е тази тъга в очите ти? – изведнъж неочаквано заговори в мен Ведрина.
- Така е, но пропуснатото си е пропуснато.
- Не бива щастието на дните ти да зависи от присъствието на една жена в тях.
- Лесно е да се каже – отвръщам аз. – Но ако призванието на тази жена е да пробужда у мен духовна енергия и поривите на благородни страсти, да поддържа чувството за дълг и стремежа към възвишеното и великото, то тогава въпросът стои по съвсем друг начин, нали?
- Думите ти ме принуждават да се съглася с тебе. И ми е много приятно, като жена, да чуя това.
- Мястото на такава жена до мъжа е свещено.
- Добре, убеди ме. Няма по-голямо зло от лошата жена и по-голямо благо от добрата.
- Много добре го каза. Понякога обаче ме притеснява непостоянството на жените. - Непостоянна жена е тази, която вече не обича - отвръща Ведрина. – Лекомислена е тази, която обича вече друг; вятърничава – онази, която не знае обича ли и кого обича; равнодушна – тази, която никого не обича.
- Каквато и да е жената, без жена не може да се живее, както не може да се живее без храна и питие. Родени и откърмени от жените, ние в значителна степен живеем техния живот и нямаме никаква възможност да се отречем от тях – добавям аз. – Красивата жена се харесва на очите, а добрата на сърцето, едната е прекрасна вещ, а другата – съкровище. Сърцето на жената е право, дори когато умът й се заблуждава. Но не рядко се случва така, че след като е предала ключа от своето сърце, на следващия ден тя сменя бравата.
Настъпва кратка пауза в разговора ми с Ведрина. Слънцето наполовина е скрило лика си зад пламналия в залезни огньове връх.
- Какво може да даде според теб една жена на един мъж? – подхваща отново разговора ни с въпрос Ведрина.
- Тялото е най-малкото нещо, което жената може да даде на мъжа – отвръщам без да се замислям аз. Хубавите жени са създадени да ни безпокоят винаги, защото нито с тях, нито без тях може да се живее честито. Красивата жена е рай за очите, ад за душата и чистилище за джоба. Но без жените началото на нашия живот би било лишено от помощ, средата – от удоволствия, краят – от утеха.
Вярваш ли ти в искреността на жените? – пита Ведрина.
- Според мен, да бъде напълно искрена, за жената е равносилно да се покаже пред хората без дрехи.
Поглеждам към слънцето. То вече изцяло се е скрило зад величествената осанка на високия връх. След него Ведрина помахва мислено за сбогом. И секва буйната река на мисълта. Денят се сгърчва без усмивката на светлината. От ниското изкачат сенките в едно с вечерния хлад. От полъха му лекичко настръхвам и разбирам, че е време за прибирането ми отново в къщи.

вторник, 23 август 2011 г.

ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА – осми разговор с Ведрина

ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА –
осми разговор с Ведрина

Мисълта ми се рее безпосочно, като птица в небето. В такива мигове на тишина, покой и съзерцание, усещам как край мен тече животът – задъхано, забързано или лениво, като изтънялата вода от летните горещини в речното корито. Животът – дар и наказание.
- За какво си се замислил? – сепна ме с въпроса си Ведрина, спуснала се до мене, сякаш по лъчите на следобедното слънце.
- Тя, мисълта, друга работа си няма, дай й само да подскача от тема на тема – отвръщам. – Мисля си за живота и за неговия контрапункт – смъртта.
- Е и какво? – полюбопитства гостенката ми.
- Стигнах до важно заключение, а именно, че човек може истински да живее само с това, заради което е готов да умре. Понякога, за да живееш е нужно повече мъжество, отколкото да умреш.
- Тези твои мисли навяват печал. Дали не е по-добре да помислиш за безсмъртието на душата?
- Дори и за това да мисля, няма как да избегна въпроса за обратната страна. Нали първото условие за безсмъртието е смъртта. Мисля си, че да се умре е страшно, но още по страшно е да не се живее.
- Аз смятам, че мисълта за смъртта е по-жестока отколкото самата смърт – вметва Ведрина.
- Не знам, приятелко. Може би си права, но не знам – слава богу още не сме умрели, за да знаем дали е така.
Настъпи малка пауза. Забелязвам как недалече в гробището един мъж оправя съборената ограда. Това веднага предизвиква друга мисъл в мене, която бързам да споделя с Ведрина:
- Не сме ли странни хората? Погледни онзи човек там, който поправя оградата на гробището. Питам се има ли смисъл от ограждението, защото тези, които лежат вътре, не могат да излязат навън, а тези, които са отвън, съвсем не желаят да влязат вътре.
- А ти допускаш ли, че има хора, които не се боят от смъртта? – пита Ведрина.
- Едва ли? Но най-малко като че ли се боят от нея, онези, чийто живот има най-голяма ценност.
В този момент излиза една съседка и подвиква на детето, което играе пред дома й:
- Стефане, решили си задачите за утре, като си излязъл толкова рано да играеш?
- Само една не можах, но като се прибера, ще се справя и с нея – отвръща момчето със зачервени от играта бузи.
Техният разговор предизвиква появата на усмивка на лицето ми.
- Защо се усмихваш? – забелязва Ведрина.
- Защото ми мина през ума, че смъртта е най-великият математик – решава безпогрешно и бързо, на веднъж, всичките задачи. Всичко можеш да преживееш, освен своята смърт. Това, че някои хора умират, не е доказателство, че са живели. Не ти ли се струва, скъпа, че има мъртъвци в които има повече живот, отколкото в някои живи?
- Да, наистина има основание да мислиш така. Човек е това, което може да бъде, но не е всичко, което може да бъде. Защото, ако се върнем пак към математиката, ще кажем, че има хора, приличащи по стойност на нули – на тях винаги им е нужно да вървят пред тях цифри.
- Права си, Ведрина. Хората приличат и на думите: ако не ги поставиш на мястото им, те губят своето значение.
В този момент слънцето се скри зад голям кълбест облак. Сякаш облакът изсмука светлината и с отдръпването на слънчевите лъчи, Ведрина по тях, набързо се прибра откъдето беше дошла, като остави разговорът недозавършен, ако изобщо подобен разговор може да се каже, че може да има край.

сряда, 10 август 2011 г.

понеделник, 1 август 2011 г.

ВРЕМЕТО
шести разговор с Ведрина

Утрото е свежо и прохладно, огласяно от пеещите ранобудни птици в гъстия листак. Денят разплисква щедро с пълни шепи от извора на светлината си. А планината тази сутрин, огряна от първите лъчи на слънцето, е зовяща, но някак си далечна. Аз все търся времето, което ще ми позволи да се кача на върховете й сияйни. Пред лицето ми, поклащана от лекия ветрец, потрепва разлюляна клонка, привлича погледа ми и ми подсказва, че Ведрина е тук отново.
- Защо не правиш обичайната гимнастика в това чудесно свежо утро? – ме пита тя.
- Омръзва всичко и имаме необходимостта, поне за малко, да се дистанцираме от него. И най-хубавите неща, в един момент дотягат – отвръщам аз. – Тази сутрин нямам време за гимнастика.
- Нямаш време ли? Че къде ти е времето?
- Да. Нямам. Зает съм да мисля.
- Времето е достатъчно дълго за този, който го използва, който се труди и който мисли. Такъв човек разширява неговите предели. Мислиш ли, че хората ценят достатъчно времето?
- Някои го ценят, други не. В някои ситуации то не ни достига, в други ни отегчава. Измислени са хиляди начини да губим времето си и няма нито един открит досега да го печелим. Макар минутите да пълзят, то лети като стрела към бъднината. Загубата на време е по-тежка от всичко друго за този, който знае повече.
- Да предположим, че имаш всичкото време на света, за какво ще го използваш? – пита Ведрина.
Какво да отговоря? Толкова е труден този въпрос. На клонката кацва една птичка и леко приведена към земята, тя престава да се люлее.
- Времето и случаят не могат да направят нищо за този, който не прави нищо сам за себе си. Ние убиваме времето си, а то убива нас. Много пъти съм се питал кое вреди на човека повече – липсата или излишъкът от свободно време. Но знаеш ли, кое е най-лошото?
- Кое?
- Най-лошото е, че има между нас хора, които не знаят да си губят времето сами и те са бич за заетите хора.
- И аз имам известни наблюдения по тези въпроси – казва Ведрина. – Струва ми се, че само мързеливите хора нямат време да извършат онова, което си въобразяват, че искат да извършат, защото ако искаш да направиш нещо, ще намериш време да го направиш, а ако не, ще намериш причина, да не го направиш.
- Съвършено права си. Явно тази сутрин аз не искам да изиграя гимнастиката си и намерих причина, за да не я направя – започнах да си мисля за времето и изкарах него виновно.
- Всички постъпваме така – съгласява се Ведрина. – Хора, които никога нямат време, обикновено не вършат нищо.
Тук долавям иронични нотки, отправени към мен и затова, отвръщам:
- Я стига! Ще изиграя гимнастиката си утре.
- “Утре” е най-големият враг на “днес” и то поддържа в нас бездействието. Един час днес, струва два часа утре.
- Виждам, че няма да ме оставиш на спокойствие, докато не изпълня ежедневната си програма, която съм приел за задължителна и не направя гимнастиката си. Затова ставам и тръгвам – отвръщам.
Птицата е излитнала от клонката, ветрецът е стихнал и тя не се поклаща. Разбирам, че Ведрина е постигнала своето и си е отишла. А аз тръгвам енергично, без да губя повече време, към височината на която всяка сутрин играя гимнастиката си.

събота, 30 юли 2011 г.

ЛЮБОВНИ СИТНЕЖИ

ЛЮБОВНИ СИТНЕЖИ

1.
Не ми хвалете първата любов.
Тя нека е за вас.
За мене нека да е тази,
която е последна,
с усещането за последна.
В по-силна аз не вярвам.

2.
Когато любовта си вземе
последната лъжа,
с която ни е мамила,
какво ще ни остави –
небе изпепелено,
с едно умряло слънце в него.

3.
Цветята, като моето сърце,
познават светлия поток на любовта
и имат интуиция като сърцето ми,
кога челцето си
самички да подложат за целувка.

4.
Спи сладко тишината
от нежността на твоите ръце приспана.
А облаците на желанието си почиват
в безветрието на сърцата ни.

5.
И нека да е неочаквана
на любовта ми изначалната й точка.
На портата на белия следобед
тя нека да застане,











петък, 29 юли 2011 г.

МИГЪТ

Мигът.
Мигът съм аз.
Мигът си ти.
Мигът е всичко.
Той център е
на светлината,
на света
и на живота.
Но не в мига
умира любовта.
Тя гасне бавно
и мъчително.
Сърцата ни
са деликатни –
не могат
точката последна
да сложат изведнъж.

четвъртък, 28 юли 2011 г.

ТРЪПЕН ХЛАД

ТРЪПЕН ХЛАД

Тръпен хлад
спуска залезът ниско към нас,
пропълзява той бавно
под твоята блузка прозрачна
и издува балона от плат
на горещите свои желания.
Как завиждам му аз,
че докосва с пресъхнали устни
забранени за мене места,
че докосва с желаните длани
на летния хлад
двете ябълки сочни и зрели
под якичката леко отворена.
Търсен хлад, който в мене
събужда горещи желания…

сряда, 27 юли 2011 г.

В ПЛАНИНАТА

В ПЛАНИНАТА

1.

Голямото небе над Кадемлията

радушно ме приема

под своя син покров

и ме завива

на облаците с балдахина мек и бял.

За мен върхът разтваря

прозореца на грейналата висина

и пуска бялото хвърчило на надеждата

след птицата на мисълта ми.

2.

Сред аромат и многоцветие

откъсвам осветени мигове от вечността.

Нагазил пеещи треви

вървя по билото прехласнат

от бликащата красота.

Аз крача вдъхновен, усмихнат

до рамото на лятото,

което преминава

през своята повратна точка,

като живота ми

и търси своята поанта ясна.

3.

Гласът на славея

събужда ехото на планината.

Отметнал окъсялата завивка на деня

аз ставам бодро,

наплисквам си лицето с изгрева

и тръгвам

по бялата пътека към върха.

Към радостта си тръгвам,

където в синята прегръдка на пространството

ме чака щастието

на лятна птица с топлото безсъние.

В ПЛАНИНАТА

1.

Голямото небе над Кадемлията

радушно ме приема

под своя син покров

и ме завива

на облаците с балдахина мек и бял.

За мен върхът разтваря

прозореца на грейналата висина

и пуска бялото хвърчило на надеждата

след птицата на мисълта ми.

2.

Сред аромат и многоцветие

откъсвам осветени мигове от вечността.

Нагазил пеещи треви

вървя по билото прехласнат

от бликащата красота.

Аз крача вдъхновен, усмихнат

до рамото на лятото,

което преминава

през своята повратна точка,

като живота ми

и търси своята поанта ясна.

3.

Гласът на славея

събужда ехото на планината.

Отметнал окъсялата завивка на деня

аз ставам бодро,

наплисквам си лицето с изгрева

и тръгвам

по бялата пътека към върха.

Към радостта си тръгвам,

където в синята прегръдка на пространството

ме чака щастието

на лятна птица с топлото безсъние.










вторник, 26 юли 2011 г.

НЯМА УГОДИЯ

НЯМА УГОДИЯ
пети разговор с Ведрина

Слънцето се показа иззад раздърпаната пелена на сутрешните облаци. В прохладата след дъжда, лъчите му разливат приятна топлина по цялото ми тяло. Отпуснат на пейката пред дома вяло наблюдавам нашествието на светлината по старопланинското било, флиртуването й с най-високите върхове. Под въздействието на топлината, в резултат на оскъдния сън през последните нощи ми се придрямва. Птица някаква прелетява над мене и сянката й ме докосва. А може би това е тайнственото тихо пристигане на Ведрина.
- Не се отпускай! Ще заспиш и ще пропуснеш да се порадваш на красивото утро – долавям думите й като мисъл.
- Тази сутрин утрото не ме радва – отвръщам.
- Защо така?
- Защото сума ти нощи не мога да поспя като хората.
- Каква е причината!? Може би любовна мъка!?
- Нищо подобно. От горещините е. Цяла седмица в спалнята ми нощем е като в пещ.
- Нямаш ли климатик?
- Нямам. Беден човек съм за такива екстри. Пускам един вентилатор, разтварям врати и прозорци, но много не помага. Стените, нагрявани от лятното слънце цял ден излъчват силна топлина. Въртя се в леглото изнервен и чак на разсъмване, като позахладней, успявам да дремна за час, два.
- Разбирам те и ти съчувствам. Но тази нощ поне беше дъждовна и хладна. Не успя ли нощес да се наспиш добре?
- Не успях. И аз така си помислих: “Тази нощ ще е хладно и ще се наспя добре” – си казах.
- И какво?
- Ами пак не се получи. Дали бях спал и един час, че като засвятка, загърмя, заплющя дъжд, сякаш небето се продъни. От гръмотевиците така и не успях повече да мигна. И така до сутринта. Ето ме сега, затова дремя тук и не мога да се радвам на утрото.
- Съжалявам.
- Преди два дни едно куче лая цяла нощ – до полуда ме докара, а ден след това един съсед празнува рожден ден и слушах чалга и песните на шумната му компания цяла нощ. С две думи – няма угодия. Ако не едно, друго ще яде съня ми.
- И какво ще правиш тогава? Иди си на село, да си починеш?
- Да не мислиш, че там е много по-различно? И там има съседи, които слушат музика, има кучета и крави, които мучат, има петли, и трактори, които от ранни зори започват да пращят.
- Виждам, че са много нещата, които ти пречат. За да не прибавиш и мене към тях, бързам да се оттегля.
Докато възразя, вече я нямаше. Тогава изпразних мисълта си от всичко и безрезервно се отдадох на сладка утринна дрямка.

ФРАГМЕНТИ - 18

ФРАГМЕНТИ 18

* * *
Освиркват пътя ми
безпътни хора.

* * *
Оплюта бе идеята ми нова
от хора безидейни.

* * *
Окъсява животът, но сърцето ми още е младо –
и с неверие гледат връстниците
снагата ми права и мекият плавен вървеж.
Накриво ме гледат – сякаш от тяхната сила съм взел.

* * *
В тълпата на еднаквите
различният няма как да се скрие.

* * *
Уморих се
да обичам за двама
в света отчужден, саможив.

* * *
Далеч от мене стойте –
от звездния ми път
покрит съм цял със звезден прах –
ще кашляте от него,
ще ви смъдят, очите, ще сълзят.

* * *
В митарства пустинни
духът ми се носи.
И все не успява той да засити
алчността, жаждата на сетивата.
* * *
Вали безпаметно.
Плющи дъждът.
Преяло от мечтите ни,
небето днес повръща.

* * *
Вали. Омекнали от влагата
ръждясват чувствата,
от въздуха втечнен хриптят гърдите,
с артритен ход сърцето понакуцва.

понеделник, 25 юли 2011 г.

МЪЛЧАНИЕТО четвърти разговор с Ведрина

МЪЛЧАНИЕТО
четвърти разговор с Ведрина



Водата тихо ромоли в сребристия бързей на утрото и отнася със себе си топлия сън на реката. Целунати от ярката светлина на слънцето, красиви отражения с потрепване се къпят в бистротата на синия вир, над който пълзи лека утринна мъглица. Така приятно е, потънал в единение, да съзерцавам как утрото прелива в идващия ден. От отраженията във водата по лицето ми потрепват игриви слънчеви зайчета. Блясъкът им ме кара да притворя очи, изпаднал в мълчаливо съзерцание. Усещам мекият галещ полъх на вятъра, като целувка по челото и се усмихвам, защото знам, че с него, при мене идва Ведрина.
- Не пееш тази сутрин и не свириш? – подхваща тя веднага телепатичния си разговор с мене.
Не отговарям нищо.
- Защо мълчиш?
- Защото думите не идват тази сутрин. Защото думите отидоха при другиго. Това ме прави малко тъжен.
- И сега, какво?
- Ще другарувам с моето мълчание.
- Добър другар ли е мълчанието? – ме пита тя.
- Добър, защото досега не ме е никога предавало– отвръщам аз.
- И само заради това ли?
- Че малко ли е то!? Но не само заради това. В утробата му зреят плодовете на творчеството ми и в него се избистря мисълта ми. Мълчанието не само за мене е добър другар. Ето, чуй, кове то песента на бързея в реката, а върховете на планината изтеглят в него светлината на небето и прокарват пътя на деня. Небето пък, сред тишината му, извлича песента на висината за облаците бели, в най-дълбокото мълчание.
- А някои защо крещят, тогава? – дочувам врява откъм улицата зад реката.
- Човек крещи, когато нарушават вътрешният му духовен мир. Когато е излязъл извън кожата си. Крещенето е вид самозащита, спрямо нечия агресия или някаква опасност.
- Да. Крещенето се явява като контрапункт на мълчанието.
- Може и така да се каже. Крещим, за да ни чуят, за да ни забележат, за да покажем сила и способност да се защитим, за да уплашим другия насреща и да му покажем, че също можем да сме агресивни.
В разговорът ни настъпи малка пауза. После добавих тихо:
- Крещим навярно и от страх срещу забравата. С мълчанието рядко можем някого да нараним, а с думите се случва често…
Водата в речното корито, бълбука тихо и се пени. Отлетял е прохладният порив на утринния лек ветрец, а с него и Ведрина незабелязано се е оттеглила след думите ми. И в този миг блажен, на релаксацията в тишината, аз разбрах, че бе дошла, за да върне думите при мене.

неделя, 24 юли 2011 г.

ЛЮБОВ

ЛЮБОВ

1.
Любов –
измислицата на мечтателите,
една шега на времето;
палитра на загадъчен художник
със смесени случайно тонове;
изтичаща вода,
през сребърното сито на живота.

2.
Загубих смеха си
и в твоите тъжни очи
радостта ми мълчи.

3.
За погледа ти съм се хванал
в това жестоко, безчовечно време
и твоето сърце е моят корен.

4.
Сега навярно някой друг
с ръка ще ти показва
енигмите на звездните пътеки –
в съзвездията с него ще четете своите съдби.
И с поглед той ще буди в теб копнежите,
ще кара с ласките си тялото ти да танцува,
най-пламенният танц на любовта.

5.
Вали. И тъмни струи скръб плющят
по плочника на тъжния живот.
Дъждът вали.
И в мен отрова сякаш той излива
през покрива пробит на любовта
.

събота, 23 юли 2011 г.

АМБАРИЦА

АМБАРИЦА

1.
Пак от Амбарица
приветствам идването на деня.
След слънчевият първи лъч
се спуска погледът ми възхитен
към синкавата долина –
море в което пуснал котва
почива на върха духът.
Амбарица е днес
отправната ми точка
към земното
и към небесното начало.

2.
Ревнува облакът Амбарица от мене –
накълбва бялата си ревност на грамади.
Желае той върхът да бъде само негов,
опитва се от погледа ми да го скрие
и ревността му
започва вече да ме дразни.
Но скоро ме омайва с красота неземна
и аз забравям, че съм му сърдит.
Дръпни завесата все пак, ревнивецо,
поне пролука направи,
да се порадвам на върха
и с поглед да го поздравя.

3.
Върхът, забил глава в небето,
рисува образа си с тишина.
На облия му гръб изправен,
посрещам слънцето с усмивка.
В магията на светлината,
закуска ще ми бъде тази сутрин
прекрасният пейзаж сред който,
дори и невъзможното
добива своите реални очертания.


4.
Удари слънцето с юмрук
челото твърдо на върха –
разцепи го на две
и плисна мощният поток на светлината.
И рукна тя към низината
и от разтворените небеса,
търкулна се денят след нея.
В отворените ми зеници
живее чудото на този миг.

5.
Над хижата
върхът раздуха звездната жарава.
А месецът,
опрял гърба си в най-високата ела,
ме гледа с поглед на момиче.
Едно момиче,
което, макар останало в града,
присъства с мене на върха.

петък, 22 юли 2011 г.

МЕЛОДИЯ ЗА ТЕБЕ

МЕЛОДИЯ ЗА ТЕБЕ


Как пееше кавалът ми за тебе
под зазорилото небе на нежността.
От слънцето, от планината,
във въздуха източваше с финес
сияещата нишка на живота
и я навиваше в кълбо от светлина,
сред небеса подвластни на очите ти.
Мелодия за тебе плакала и пяла,
запазена в дъха на ехото на планината,
което с болка днес, без тебе ми я връща.

НОСТАЛГИЧНО

НОСТАЛГИЧНО

Къде отлитна лятото
в което всеки ден де срещахме,
в което с радост идваше при мене,
на борчетата в срамежливата прегръдка?
Къде остана веселият смях на лятото,
в което те закичвах с ярките цветя
в ливадата на моите възторзи?
Къде отиде онзи дъх омаен
на сенокосно лято,
в което се отдаваше на ласките ми
в нацъфтялата трева
с такава всеотдайност?
На времето просвирващият вятър
завинаги ли заличи пътеката към него
или потъна лятото в изстиналите дни
на младостта в дълбокото нехайство?

вторник, 19 юли 2011 г.

ЛЮБОВНИ НАСТРОЕНИЯ

ЛЮБОВНИ НАСТРОЕНИЯ


* * *
Ти тръгваш си усмихната
на тъжната раздяла в тишината.
Аз трябва също да вървя,
но в самотата си потънал
не знам назад къде е и къде напред.

* * *
Тръпчиви мисли в дъното на вечерта витаят.
И любовта ми – цензорът на моя ден,
поглежда тъжно в празната си чаша.

* * *
Каквото и да кажа, ще си тръгнеш –
не мога да те спра.
Неповторимото не може пак да се повтори…

* * *
Нито жена, нито девойка –
каква разюзданост на красотата в тебе!
И толкова очи те пият ненаситно –
море да си,
не можеш жаждата да утолиш на всичките.

* * *
В окото на живота
живее слънцето.
На слънцето в окото е денят.
А в неговите – твоите очи.
А в твоите живея аз.

понеделник, 18 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 17

ФРАГМЕНТИ 17


* * *
Студено е навън,
като в сърцето на разлюбила жена.

* * *
Край хората ще минем
по булеварда сив на ежедневието.
На всекиго безгрижно ще дадем
частица светлина, трохичка радост,
една секунда златна от късмета си,
че се обичаме.

* * *
За тебе ще откъсна цвете,
за мене ти –
усмивка от дъгата.

* * *
Превърна любовта ми в скитница
в безкрайните пустини на годините.
В тях всяка песъчинка е
една отронена сълза за тебе.

* * *
Подхвърля някой:
- Щастливи сте. Не можете един без друг.
Каква илюзия – не мога аз без нея,
а тя си е добре във своето един без мен.

неделя, 17 юли 2011 г.

ЕДНО ВЕЧЕРНО ЧУВСТВО

ЕДНО ВЕЧЕРНО ЧУВСТВО


Ще избледнеят облачните планини
и върху потъмнелите поляни
ще стъпи неусетно вечерта.
Ще глътнат птиците в умора песента си
и само вдъхновените щурци
цигулките си ще надсвирват до самозабрава.
Едно вечерно чувство в мен ще трепне,
ще събере вълшебствата на вечерта в букет
и на прозореца ти ще го сложи,
да е спокойна вечерта ти
и сладък да ти е сънят.

събота, 16 юли 2011 г.

СЕГА СЕ РАЗМИНАВАМЕ

СЕГА СЕ
РАЗМИНАВАМЕ



Сега се разминаваме,
като деня с нощта –
не можем заедно да повървим,
в една посока да погледаме.
И литналия облак в синевата
не може да рисува вече
на любовта ми образа красив.
По клоните на старите тополи
се качва слънцето,
като по стари чувства,
разсеяно и отегчено.
След него дните ми пълзят нагоре
в нагорещеното небе
и спускат се задъхани,
и уморени,
но пътят им завършва без откритие.

петък, 15 юли 2011 г.

ПОД ВРЪХ ТРИГЛАВ

ПОД ВРЪХ ТРИГЛАВ
хижа Мазалат

Изпляска с длани утрото,
събуди спящите треви,
подгони тишината
и вдигна слънцето от сън.
Надникна то
през белия прозорец на съня ми.
И като пъстра пеперуда
запърха светлината,
раздуха цветовете
в пейзажа на нощта;
под тежките клепачи на съня ми
раздвижи образа на планината.
Върхът,
наложил слънчевата шапка,
над хижата изправен,
приветства ме и ме зове,
примамва ме като дете
с албума пъстроцветен
от най красиви гледки.
И аз, дете на планината,
не мога никак да му устоя –
нарамвам раница и тръгвам…

ПОД ВЕЖЕН

ПОД ВЕЖЕН


Нашарвам радостта си
с цветистата дъга на есента.
Пред мене Вежен
попива синевата на небето,
нагазил в багрена река
и пръска ароматите
забравени от лятото.
Сред карнавала пищен на гората
танцува есента под Вежен
и радостта ми,
превръща в светлина,
и в песен
от падащи води.
В деня красив едно сме цяло –
върхът и песента,
и аз, и есента…

сряда, 13 юли 2011 г.

КЪМ АМБАРИЦА

КЪМ АМБАРИЦА


Расте височината.
И колкото вървим нагоре към върха
по-ясно чувам
как хоризонтът си говори с хоризонт,
как облак с облака си шепне нещо;
говори си трева с тревата
и сянката със сянка,
в магията на светлината.
Нагоре, към Амбарица –
расте височината
и моите очи говорят с твоите,
сърцето ми говори със сърцето ти,
душата ми с душата ти,
на планината в топлата прегръдка.

вторник, 12 юли 2011 г.

ДНЕС ДУМИТЕ МИ

ДНЕС ДУМИТЕ МИ


Днес думите са струните
на моята китара –
те ноти са за песните
политнали към тебе
и извор са
от моята земя към теб потекъл.
Днес думите са светлината
от слънцето на моята душа,
която те целува.
Днес те ключето златно са
за тайните на вятъра,
за шепота на цветовете
и за загадъчния мирис на цветята.
Днес те са онзи топъл полъх,
тъй щедро галещ твоето лице.
Те огън са
запалващ пламъка в сърцето,
багрилото,
което изрусява буйните жита.
Днес те са истината за нещата,
надежда са и път към любовта –
извезват те
мълчанието на небето
и с ластовичи полет
проправят път към твоя хоризонт.

НА ЮМРУК ЧАЛ

НА
ЮМРУК ЧАЛ



Това е той, върхът.
Юмрук чал –
старопланинския гигант –
баща на върховете;
за мисълта пристанище,
за погледа опорна точка,
за тялото копнеж.
Изкачили се тук,
превръщаме се в хора-птици
на гранитното му чело.
Тук часовете
поставят многоточието дълго
на мигове красиви и бленувани.
Над нас е само синевата,
над нас е само слънцето горещо.
Върхът е увенчан
с молитвения ореол
на облаци-поклонници.
Сред тях се реят блудните души летящи,
забравили умората,
забравили телата ни пълзящи,
намерили простор за волния си полет.
Танцуват мислите ни бързотечни
под музиката синя на всемира –
душите следват
или следват ги душите.
Във всеобхватна светлина
под нас се люшкат хоризонтите далечни
в един безкраен шепот със самата вечност.

неделя, 10 юли 2011 г.

УТРО НА БОТЕВ ВРЪХ


На утрото в розовината плува
самотната душа на Ботев връх.
С роса върхът измива своята снага,
посипана със звезден прах
от преминаващи съзвездия,
отъркали се в мощния му гръб
в нощта безлунна.
Сега плещите му широки
разместват пластовете на пространството,
за да прокарат път на слънцето.
Тук светлината не познава колебания.
Тук слънцето,
пета забило в твърдината спира,
оглежда дългия си път
и на земята праща своето приветствие.
А после,
щом скокне от върха,
кой може вече да го спре?

С ЦВЕТА РАЗЦЪФНАЛ

С ЦВЕТА
РАЗЦЪФНАЛ



С цвета разцъфнал
на моето сърце
аз искам да примамя пеперудата
на твоята любов.
На чувствата ти гладните пчели
да налетят в прашеца цветен,
в нектара му да се опият;
да чуя и благословя
жужащата им песен медена.
Когато запредеш пашкула слънчев
с копринената златна нишка
на радостта родена в любовта,
да бъда като феникс аз до тебе.

събота, 9 юли 2011 г.

УТРО В ПЛАНИНАТА

УТРО
В ПЛАНИНАТА



Тръби зора над планината.
Отръскват върховете
сънищата си дълбоки
и денят събаря с рамо
черната ограда на нощта.
Потича буйната река на гласовете
и засиява всичко в цветове.
Среброто на росата
блести в неокосената ливада.
През танца на глухарчета,
жълтурчета и незабравки,
ме търси слънцето с лъчи.
Съборило с крака росата,
прокарва щастието
своята пътека бяла
към пеещата линия на хоризонта.

петък, 8 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 16

ФРАГМЕНТИ 16


* * *
В излишъците
се ражда злото –
от там започват всичките пороци.

* * *
Животът е филм едносериен
и ролята ми в него е епизодична.

* * *
В дълбокия живот
не може с плитки мисли
да стигнеш до същественото.

* * *
Заради тялото
забравяме душата да поим и храним,
но пораснали, когато
пред нея се изправим,
ще видим с ужас ниския й ръст.

* * *
С какво ли не ни изкушават…
С фалшиви ценности ни атакуват –
така без мисъл,
не търсим смисъла в живота.

* * *
Притиснати отвсякъде,
принудени сме
да вземаме участие
в голямото ни безучастие.

* * *
В голямата си невъзможност
да се издигна в този свят огромен,
до своите размери аз го свеждам.

* * *
Говориш, говориш, говориш…
Навярно се страхуваш,
че ако млъкнеш,
лъжата в теб ще проговори.

четвъртък, 7 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 15

ФРАГМЕНТИ 15


* * *
Дори безсмъртната любов
се ражда и живее само в смъртните сърца.

* * *
А самовлюбената красота
автопортрета си рисува
да си го самоподари
на собствения ден рожден.

* * *
И яснотата може да е страшна,
когато в нея ясно видиш
дълбоката си тъжна безнадеждност.

* * *
Безлична цяла вечност
за миг на пълнота заменям.

* * *
Има автори, които
връщайки се в детството си,
се вдетиняват.

* * *
Вървяхме по един и същи път,
а стигнахме
в съвсем различни крайни точки.

* * *
Какво ще съм, ако не съм
пресечна точка на нещата?

* * *
Мъдростта не е в натрупаното време.
Мъдрост ще добиеш,
когато крайностите изгорят крилата ти.

* * *
Животът е като черешка сладък,
но има си черешката
опашка и костилка.

сряда, 6 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 14

ФРАГМЕНТИ 14


* * *
В реалността ме гледат като уникат –
нима в реалното съм толкоз нереален!?

* * *
Не се поддавай на умората от вчера
и забрави за вчерашната истина,
за вчерашната мъдрост.
Не топли вчерашното слънце.

* * *
Унило диша миналото зад гърба ми.
Там нека диша, няма да го жаля,
защото изгревът сега към мен върви
и вчерашното губи смисъл.

* * *
Не ме напуска чувството, че щастието
избира слепешком онези,
с които най-дълго ще танцува.

* * *
Събужда се Троян –
към планината улиците му ме водят.
Потропва тротоарът с туристически обувки
и сякаш къщите се сгърбват по баирите
нарамили огромни тежки раници.

* * *
Откривам радостта
и удоволствието от живота
дори в една размахана опашка
на кучето загледано в очите на стопанина си.

* * *
Цветът е винаги красив –
дори когато е на трън.
И плодоносен е, и ароматен,
и от пчелите е желан.

вторник, 5 юли 2011 г.

ТАМ НЯКЪДЕ

ТАМ НЯКЪДЕ

Там някъде,
назад, далече,
на своя дървен кон,
препуска детството
на лятото
под ярките лъчи.
Перчемът му,
златиста грива,
развява се
над вретенилите жита.
На кончето изпод краката,
сред облачета прах,
изтегля времето
горещата пътека
на дни безгрижни
в шарената върволица.
Тръби на детството с тръбата –
звукът ме носи в бъдещия ден
и виждам в него себе си
след сянката
на щастието да се лутам.

понеделник, 4 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 13

ФРАГМЕНТИ 13


* * *
Листа, отронени сълзи по отлетяло време,
по изживян живот.
И всяко е преодоляна болка
и изживяна радост.
Листа окапали – години от живота ми.

* * *
Дъждът почука на прозореца.
Отворих му да влезе в стаята,
а той видя ботушите си мокри
и само лекичко, през праг надникна.
Усетих мирис на зелено, на трева косена,
на озон и на колендро,
на отлетяло детство.

* * *
Една ранила птица с песента си
ми върна тази сутрин
забравената топлина на бащиния дом.

* * *
Пътят ми е твоята любов –
тя шепот е на вятър,
усмихнат слънчев лъч,
тревичка разлюляна
и поглед на дете.

* * *
Денят пристига тихомълком
преметнал облак бял на рамо.
Той свойски ми намига
и се усмихва срещу мен
с една полузабравена усмивка
от снимката в албума ми,
запазена от детството.

неделя, 3 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ – 12

ФРАГМЕНТИ – 12


* * *
Аз дълго слушах ромона на речната вода.
И питах се какво ли иска да ми каже.
Не го разбирах.
Едва кога си тръгвах осъзнах,
че ми говори с твоя глас.

* * *
Снегът е листа бял на който
отсрещната гора на хълма
полага със замах графичния си щрих.

* * *
Гладът – приятел или враг?
Тиранинът стомашен,
работодателят, въртящ, пресукващ
голямата стомашна празнина,
мъчителната и болезнената празнина,
двигател на живота.

* * *
Дърво пречупено лежи в тревата.
От куче препикано,
от червояди гризано –
то спомня ли си своето достойнство?

* **
При среща с този или онзи
не си мислете,
че бил такъв и онакъв,
а помислете за това, че Господ
за радост нечия и за утеха
сред нас го е изпратил.

* * *
На светлината скалпелът
прорезна рана прави в сянката дълбока
в насрещния нагънат хребет.
И от отворената рана
излизат есенни видения.

НЯМА КАК

НЯМА КАК

Е, няма как
да бъде само пролет,
да бъдеш вечно млад
и силен.
Тече на времето водата
ту бистра и спокойна,
ту мътна, буйна и дълбока.
Но всичкото това
го знаем,
защото сме били
и в пролетта
и в младостта.

събота, 2 юли 2011 г.

ЕДНО ЛИСТО

ЕДНО ЛИСТО


Едно листо
от есента жигосано,
откъснато
на вятъра от злия смях,
се завъртя уплашено
във въздуха.
Едно листо,
запратено нехайно
на мястото последно
от живота му,
настъпено от мен,
изохка.
Дали това не бе гласът
на моя стъпкан ден,
на времето
безцелно преживяно в него?

петък, 1 юли 2011 г.

КЪМ СВЕЧЕРЕНОТО НЕБЕ

КЪМ
СВЕЧЕРЕНОТО НЕБЕ



Китарата в ръцете ти
повтаря плавната извивка
на ханша и бедрата ти.
И голият ти пъп,
като космична дупка,
засмуква моя поглед.
И прави ме съвсем материален,
забравил за душата,
на чувствата за светлината.
Изпуснала китарата,
ръката ти ме взема,
повежда ме,
към свечереното небе
на нежността ти.

БЕЗ СВЕТЛИНАТА

БЕЗ
СВЕТЛИНАТА



Ти бе светлина –
превърна се в мрак.
И мене превърна.
Светът е толкова тъжен
без светлината.
И студен,
без слънцето,
и пустинен,
и глух,
и далечен,
Безчувствен,
дори отблъскващ.
Без светлината
кой ще види сега
цъфтящият мак на сърцето ми?

четвъртък, 30 юни 2011 г.

НОЩ ПРИКАЗНА

НОЩ ПРИКАЗНА


Нощ приказна,
задъхана в пиянството
от аромата на липите,
с нас крачи през света.
Върти над нас
спиралите си звездни,
потънала в мълчанието
на ненатрапчивата своя мъдрост.
До мене дишаш ти,
потръпват раменете ти –
изпълнена си цялата с очакване –
в ръце люлееш нежността си.
Край нас,
в тревата газят сенки на дърветата
и мълчаливо се целуват.
Нощта,
пропита като теб с очакване,
ме гледа,
но чудото не става.

сряда, 29 юни 2011 г.

ОТДАВНА

ОТДАВНА


Младежи мили,
не гледайте на мен
и възрастта ми
снизходително,
дори пренебрежително,
защото,
с това,
с което
храните деня си,
отдавна с него съм преял…

вторник, 28 юни 2011 г.

ЗАЩО

ЗАЩО

Познаваме града си
и улиците му –
природата околовръст;
родината, планетата, познаваме
и погледът ни вече е в Луната.
Но себе си,
най-близкото до нас,
защо така фатално не познаваме?

понеделник, 27 юни 2011 г.

ДЪЛБОКА НОЩ

ДЪЛБОКА НОЩ


Дълбока нощ.
И дълга.
Най-дългата
и тъмната –
погълнала луната,
затулила звездите,
захвърлила света
на тъмнината
в сянката студена.
И в полунощния й час –
ни вчера, нито утре.
Аз в него, изтерзан,
в леглото се въртя
прегърнал
най-голямото
безсъние.
Безкрайна нощ
изтрила светлината,
откраднала надеждите.
Потънал в нея,
без порив, и без мисъл –
дори не се опитвам
да търся някакъв
житейски смисъл.
И в мъртва тишина –
безлуние,
и моето отчайващо бездумие.
Дълбока нощ,
в която не познал ме,
сънят край мен минава,
ръка в ръка със нея
и заедно, без мен,
ще влязат в идващия ден.

неделя, 26 юни 2011 г.

ХУДОЖНИКЪТ

ХУДОЖНИКЪТ


Художникът
не е чиновник –
костюм и вратовръзка
той не носи,
обувките му често са нелъснати,
но сетивата му,
но сетивата му
от употреба
до блясък светят –
с най-хубавата дреха,
с дрехата на светлината,
е облечена душата му.

петък, 24 юни 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 11

ФРАГМЕНТИ 11


* * *
Като красив мираж притичва детството
на спомена по бялата пътека.
На времето в тревата то е капнал плод.
Аз с него ще нахраня мравките на бъдните си дни.

* * *
Пътуваме, пътуваме безкрайно
и търсим светло бъдеще,
а неизменно в миналото се завръщаме.

* * *
И на щурците песента е същата,
но други са певците дето я редят.

* * *
Един врабец кълве на есента презрялото зърно.
Разчепква с човка упорито той на зимата съня.
И аз съм като него в есенния ден –
разчоплям с мисълта си
на спомена зърното сладко,
на лятото си в миналото време.

* * *
И тази есен
дървото разпродаде до едно листата си –
откупи с тях живот за идната година.

* * *
Подобно настроението ми,
Балканът днес контура си избистри.

* * *
До вчера бе дървото страст и огън,
гореше в цветове и радваше очите ми.
А днес е то магарешки бодил изсъхнал
в лицето на небето.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

НЕ ЗАБРАВЯЙ

НЕ ЗАБРАВЯЙ



И колкото
и да ти бъде трудно
не забравяй,
че в този миг
поне един човек
издъхва някъде забравен,
и изоставен от живота.
Той предпочита твоя ад моментен
или във времето разтеглен –
бедата ти,
за него ще е сладка,
като сън.

сряда, 22 юни 2011 г.

НО ДОТОГАВА

НО ДОТОГАВА

Умората отвсякъде ни дебне.
Умората ще ни притисне,
ще ни хване
и най-накрая,
все някой ден,
ще ни превърне
в прах и пепел.
Но дотогава,
ех, но дотогава нека ярко слънце
да влива огън в нашите тела;
в съцветията слънчеви,
за нас пчелите мед да сбират
и изворите, и цветята,
да пълнят нашите гърди
с живот и аромати;
да стенат нека сетивата ни
в опиянението неизпитвано
от радостта и светлината.

вторник, 21 юни 2011 г.

НЕ СЕ ПОВТАРЯ

НЕ СЕ ПОВТАРЯ



И сякаш изпод стъпките ти леки
разцъфват мащерката и омайничето,
омаяло ме с утринни възторзи.
Събуждат стъпките ти меки
на славея гласа
и слънцето повдигат от постелята му топла –
те дават на потока тон за песен
и сред тревата росна
написват нежни стихове
на планината в антологията синя.
Прегърнала деня,
към мен вървиш с усмивка на дъгата
и пеперудите от дланите ти литват
за новия си танц,
от твоята походка вдъхновен.
А от небето синеоко,
разместила пространствата на битието,
се спуска моята душа
да разчете
кодираното заклинание от тях в тревата.
Течащата вода в потока ми напомня настойчиво,
че всичко се повтаря –
не се променят пътят и гласът й,
но аз не мога да забравя,
че любовта не се повтаря.

понеделник, 20 юни 2011 г.

ЕДНА ЗАПЯЛА ЧУЧУЛИГА

ЕДНА ЗАПЯЛА
ЧУЧУЛИГА



Една запяла чучулига
събужда спомени далечни –
трепти с крилца
в простора необятен
и разпилява с песента си
на хоризонтите чертите сини.
Едно момче нагазило в тревите
на песента й се любува
сред сененокосни аромати.
А всеобичащото слънце,
с аплодисментите си щедри,
изсмуква сърцебиенето на земята
и с усмивка лъчезарна
слиза тихо в песента й.
Едно момче, до кръста голо,
се учи да коси –
държи косата неумело,
но с дързост в погледа върти косата,
която вдига яребиците от сън
от росната трева.
През окосеното край него
прелитат буйните коне на детството,
развели гриви над мечтите му.
Една запяла чучулига,
трепти с крилца сред пладнето горещо
в зенита на живота ми...



21. 8. 2011 г. - Троян

неделя, 19 юни 2011 г.

ВЕЧЕРНО НАСТРОЕНИЕ

ВЕЧЕРНО
НАСТРОЕНИЕ



Изтрива мракът видимия свят –
прибира търпеливо и с усърдие
картините му пъстри
в албума си за друго време.
Щурците още се спотайват –
гласът на совата ли ги изплаши?
Така ми липсва тихата им песен.
И само вятърът край мен
на храстите съня пребърква –
не знам какво очаква в него да намери –
като джобовете ми той е празен.
Денят затваря шумовете си
в кошарата на идващата нощ –
заспива неусетно планината.
А горе,
в недоугасналия ъгъл на небето,
в неизвалялото се синьо,
засмян прохожда младенецът месец.
През рамото му виждам да наднича
ненаигралото се в мен дете.

събота, 18 юни 2011 г.

ЗА ТЕБЕ 2

ЗА ТЕБЕ 2


1.
Аз в твоята радост пак се оглеждам,
в смеха на очите ти влюбени,
в щастливото твое мълчание.
По пътя ти светъл върха си достигам,
от моя връх своя звезда ти докосваш.


2.
Ела, ще приспим на открито –
нощта ще ни бъде
леглото покрито с трева,
а звездното тихо небе
ще ни бъде завивка.
За нощна лампа ще имаш луната –
щурци ще щурят пътеките лунни
в съня на любовното наше безсъние.
А ако звезда се откъсне от клона си,
подарък за тебе тя нека да бъде.

петък, 17 юни 2011 г.

ЛЮЛЕЯ СЕ

ЛЮЛЕЯ СЕ

Люлее се
събудената в мене радост,
на сламчицата тънка
на смеха ти се люлее.
Напред –
от щастието, безтегловен;
назад –
от щастие несигурен
за бъднината.
И се боя по детски
от отливите на смеха ти.
Приспивно люшкам се,
изпаднал в транс
аз в приказната люлка на мига;
на отреденото ми време
в топлата прегръдка.
От нея ако се изпусна,
ще се опитам да се хвана
за слънчевия лъч
на твоята пленителна усмивка.

четвъртък, 16 юни 2011 г.

ЗА ЛЮБОВТА - 2

ЗА ЛЮБОВТА - 2

1.

Тук, в планината, няма нужда
да крием радостта си.
Тук няма кой да ни причаква;
тук клюката не е на пост
и завистта е невъзможен гост,
спокойно можем да вървим един до друг.
Ръката ми в ръката си държиш,
очите ми в очите ти потъват
и любовта ни е свободна –
ненужно е да стъпва все на пръсти,
да крачи мълчешком.
Но кратките ни мигове
вървят в една посока –
към спирката на нашата раздяла.


2.

Умря любовта.
Като ябълка капна
в тревата на делника
от зеления клон на живота.
Капна тя
ненатрупала своята сладост.
Трудно узрява плодът на голямото щастие,
плодът на доброто –
търпение трябва и хубаво време.
Недозрялата, плаха любов,
няма плод да роди.

сряда, 15 юни 2011 г.

ЗА РЪЦЕТЕ НА ЖЕНИТЕ

ЗА РЪЦЕТЕ
НА ЖЕНИТЕ



Свети са ръцете ви, жени.
И благословени –
люлките ни залюлели.
В домовете ни уют създавате,
и с любов ги украсявате.
Дрехите ни празнични
с шарки весели извезвате.
С тях засявате земята бащина,
хляба за трапезата ни месите,
и телата ни с горещи ласки галите.
Свети са ръцете ви, жени –
с тях разчупвате
топлите димящи пити
синовете ни да храните.
Аз с признателност голяма
пръстите им ще целуна –
те на топъл хляб ухаят,
на живот и вечна младост.
Свети са ръцете ви, жени!

вторник, 14 юни 2011 г.

ОТ СТИХОВЕТЕ МИ

ОТ СТИХОВЕТЕ МИ

От стиховете ми нахлуват в мене
и оживяват дни щастливи.
Присъствие на пролет в есента,
което като малко камъче
ще се търкулне в лудото си спускане
към слънчевото дъно.
Там дишат любовта
и нежността в сърцето,
там светлината озарява
изживяното с неповторима сила
под звуците от музиката на душата.
Едно присъствие в което месец май
цъфти сред аромати,
където красотата с красота се среща,
където е едно
изпуснато хвърчило пъстро на живота.




ФРАГМЕНТИ – 10

ФРАГМЕНТИ – 10


* * *
Поезията е мечта.
За сития е тя излишно бреме –
за гладния – насъщен хляб.


* * *
Човек без цел –
перце отскубнато от птица –
веднъж отскубнато,
не ще намери птицата си.


* * *
Достатъчна си ми –
аз в теб намирам чудесата си.


* * *
Светът сне е ни черен, нито бял,
светът е целият в безброй нюанси.


* * *
В леглото празно
лежи надеждата.
Тя днес е болна.
Над нея мисълта ми цяла нощ будува.

* * *
Най-сладка е от всичко любовта
замесена от бързите ръце на случая.


* * *
Каква нелепа драма –
да търсиш вечно себе си
в самия себе си.

неделя, 12 юни 2011 г.

НЕ СЪМ

НЕ СЪМ

Не съм избраник на съдбата,
но крача с вдигната глава.
Поклон пред никого не правя,
макар, че в трудния ми път
побратим ми е бедността.
И въпреки коварства и омрази,
усмихвам се,
цветя садя,
напред вървя,
любов раздавам,
и следвам светлите си идеали.

петък, 10 юни 2011 г.

ЗА ТЕБЕ

ЗА ТЕБЕ

1.

РЪЦЕТЕ ТИ

Ръцете ти говорят
както нищо друго в теб.
В тях грее слънчева жарава
и могат като вятъра да галят,
от камък образа ми да изваят,
неуловимото за миг да хванат.
Земята цяла могат да прегърнат,
на всичко могат те живот да вдъхнат
и красотата да разсаждат,
дръвче да посадят
и с нежност цвете да посеят.
В нощта звездица могат да запалят,
следа през времето от тях да светне
и път далечен да прокарат
към непознати хоризонти.
Но най е хубаво това,
че с обич мен горещо ме прегръщат.


2.

ЩЕТЕ ВГРАДЯ

Ще те вградя
на младите треви
в зеления примамващ блясък,
на вятъра в потръпващия полъх,
заплел коси в крайречните ракити,
на полските цветя в уханието нежно,
на боровете стройни
в зеленото мълчание,
в загадъчния и далечен
шепот на звездите,
и в слънчевата музика на светлината,
за да те имам винаги,
когато пожелая!

четвъртък, 9 юни 2011 г.

ДА БЪДЕ

ДА БЪДЕ

В измислената планина на красотата,
създадена от нашата любов,
да бъдем двата най-високи върха,
два цвята разцъфтели
под пеещото слънце на живота.
Да бъдем два вековни бука
преплели клоните
във влюбена прегръдка –
прегърнали една съдба
минаваща през времето космично.
Да бъдем два пенливи ручея,
които вливат своите води искрящи
в скокливия поток на щастието.
И нека нашата любов
с гласа му неуморно да бълбука.
А бъднината с мисъл още недокосвана,
създадена от нас, за нас,
с дъха на вечността да ни обгръща,
сърцата ни да радва безконечно,
в зениците ни вечно да е жива.
Да бъде любовта безкрайна,
като небето над атлазената планина –
да бъде образ и подобие
на божията истина,
любов и мъдрост!

сряда, 8 юни 2011 г.

ПОДАРЪК

ПОДАРЪК

Днес зимата ни подарява
невероятно топъл, слънчев ден ден.
Под радостта на нашите тела
в тревата суха
извират летни аромати.
Един щурец
от светлината на деня подмамен
или от шепота на думите ни нежни
наднича с нетърпение
на януари в бялото лице;
наднича с плаха песен
на любовта ни в бликащия извор.
Нестройничко звучи
недонастроената му цигулка,
но как е хубаво да чуем
отново звуците й топли,
гласа на лятото да чуем посред зима.
Не е ли тази тиха песен
един подарък летен,
от зимата,
за нашата любов?

вторник, 7 юни 2011 г.

ПРЕДИ ДА ДОЙДАТ ДУМИТЕ

ПРЕДИ ДА ДОЙДАТ ДУМИТЕ

Преди да дойдат думите
в полето на сърцето те са тичали,
през погледа ми са минавали,
за да добият цвят и форма.
На мисълта
по върховете стръмни и далечни
са се катерили.
В гората гъста на живота път са търсили,
на дните ми
по пътищата прашни са се лутали;
на вятъра от звуците,
на слънцето от силата са вземали,
добивали са своя блясък златен.
Преди да дойдат думите,
летели са те с порива
на моите необуздани чувства.
Преди да дойдат думите…

понеделник, 6 юни 2011 г.

ТРЕТИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА

ТРЕТИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА

Златно слънце прежуря над позлатеното поле. Малко ручейче клокочи в ниското – синя вена, по която изтича животът на лятото. На малката полянка пред мен седи млада жена и рисува – рисува направо с пръсти по дърветата. Палитрата и е странна, от нозете й се разлива неусетно в цялото пространство околовръст и се оказва, че съм стъпил, по-точно казано, нагазил в нея. Тя ме поглежда изпод вежди, изненадана от присъствието ми, но не се разсърди. Напротив, зарисува и по мен и преди още да съм се опомнил от изненадата, попита с дяволита нотка в гласа:
- Какво ще кажеш? Харесва ли ти картината ми?
- Ведрина!? Какво правиш тук? – в недоумение отвръщам на въпросите й с въпрос.
- Как, какво? Не виждаш ли? Рисувам с твоите очи…
- Рисуваш с пръсти.
- Не, по-скоро с мисъл.
- Но ти не си художничка!?
- Не съм, но бях. Всички сме художници. Едни го знаят, други не. Сега си припомням как се рисува с боите на живо.
- Изглежда предпочиташ топлите тонове.
- В момента е тяхното време. Ще дойде редът и на другите.
- Кога пристигна тук, Ведрина?
- Не съм Ведрина, но можеш и така да ме наричаш, ако повече ти харесва.
- А коя си тогава?
- Аз съм есента. Току-що пристигам. Толкова е вълнуващо! Ще нашаря гората по свой, тоест, по твой вкус. Ти нали точно такава искаш да бъде в момента?
- Да. Беше ми поомръзнало само зеленото.
- Ти си гората и не може да бъдеш друга, освен каквато искаш да си.
- Да не те е хванало все още силното слънце? Как така ще съм гората, като съм човек, застанал пред тебе.
- Човекът пред мене е проявление на гората, а гората е проявление на човека в единното цяло.
- Извинявай, звучиш ми твърде объркано.
- Отначало е така, докато разбереш главното, основния замисъл на Съзиданието.
Тук вече нямаше какво да кажа, освен да замълча. Тишината сякаш пада от небето и натегна върху мен с неуловимото си присъствие. Изглежда Ведрина долови по телепатичен път мисълта ми и рече:
- Ти си тази тишина и въздухът от който тя се спуска. Аз рисувам тишината върху гората с мисълта ти.
И след като аз, объркан, продължавах да мълча, тя добави:
- Правя й портрет, погледната през твоите очи.
Реших да насоча разговора в друга посока:
- Макар в красиви, светли и топли тонове, картината е малко тъжна…
- Така е. Светлото и тъмното вървят ръка за ръка. Ако не видиш светлината, няма да видиш и сянката, ако не виждаш тъжното, няма да забележиш веселото, ако не почувстваш делника, как ще усетиш празника?
- Сега остава да кажеш, че аз съм и есента.
- Разбира се. Всичко е едно цяло. Аз съм ти и ти си аз.
- Не, ти си жена, а аз съм мъж и не сме съвсем едно.
- Аз съм жена, за да познаеш мъжа в себе си, ти си мъж, за да позная жената в себе си. Аз и ти сме Аз. Как иначе, ще можем да се погледнем отстрани и да се порадваме сами на себе си? Всичко е толкова интересно и забавно! Не мислиш ли!?
Изведнъж отнякъде се появи едно куче и се разлая срещу мен. Потокът на мислите ми прекъсна. Видях се сам сред полето. “Дали пък не съм куче, за да позная човека?” – изненадващо се запитах. После махнах с ръка за да пропъдя като досадна муха тези мисли и тръгнах през полето. В далечината, есента, в образа на Ведрина, бавно се отдалечаваше и продължаваше да рисува с широки жестове на ръцете с очите ми.

неделя, 5 юни 2011 г.

ТРИСТИШИЯ

ТРИСТИШИЯ
1.
За любовта и свободата
най-трудно думи се намират –
за бягството, най-лесно.
2.
Изпод езика думите си вадиш
и затова горчат
и в локви моите очи превръщат.
3.
Загледан в битието си
остана сляп за красотата
на облаците и небето.

4.
Ръка в ръка с омразата
ще стигнеш до отсъствието
на хляба, виното и обичта си.

5.
Под купола на времевата стряха
се виждам жив
в сърцата на избягали от мен жени.
6.
Изпод нокът
излизат думите ти от устата ти
и удвояват разстоянието между нас.

7.
Мълчи! Засъхна тъкмо
от думите ти на гърба ми хвърлената кал.
Но как от дъното на чашата си да я махна?

събота, 4 юни 2011 г.

ДВУСТИШИЯ

ДВУСТИШИЯ


* * *

По злобата ако вървиш
ще стигнеш до заключена врата.


* * *


Най-трудно е да си запазиш място
във времето на хората след тебе.


* * *


Ако аз по пътеката на любовта си тръгна
ще стигна неизменно пак до тебе.


* * *


След стъпките на думите си стъпвам
и стигам до отсъствието от живота.


* * *


Най-тежката разлъка –
разлъката със себе си самия.


* * *


Примирал съм от жажда често до
препълнената чаша на живота.


* * *


В чужд образ можеш ли
да стигнеш ти до своя мисъл?


* * *


След блясъка на ярките светкавици на любовта си
сега посипвам с пепелта от тях главата си.

петък, 3 юни 2011 г.

НЕ ТИ ДОСТИГАТ

НЕ ТИ ДОСТИГАТ

1.
Не ти достигат думите ми топли,
не ти достигат жарките ми ласки,
оскъдна ти е топлината на ръцете ми
и недостатъчен ти е изглежда пламъкът
на влюбените ми очи.
В душата ми навярно ти е тясно
и неуютно в моите мечти,
и затова изглежда ме напускаш


2.
Под клоните на боровете стари
се скитам тъжен и унил.
И в тишината на гората
аз търся силуета ти забравен,
но тишина намирам само
и сянката на летен облак
в ливадата на паша слязла.
Тук тишината дълго ме прегръща
и с твоето мълчание мълчи.

ИЗСТРАДАХ

ИЗСТРАДАХ


Изстрадах самотата си.
И любовта изстрадах.
За теб изстрадах най-добрите си,
най-топлите си и красиви думи.
Събирах ги по буква из ливадите
сред шепота на разцъфтелите цветя,
в горите,
сред аромат на диви горски ягоди
и в планината,
сред песните на ручеи пенливи.
Шлифовах ги в дни знойни и горещи,
в безсънни и студени нощи
на времето с голямото търпение.
И нека те сега блестят за тебе
с магичния си блясък,
и нека да те радват.

четвъртък, 2 юни 2011 г.

НЕ ГАСНЕ

НЕ ГАСНЕ

След залеза златист
лилавата река на сенките потича.
Загубил своя блясък,
под мен шуми градът
с вечерните си грижи.
Там някъде,
сред сънните дървета,
в покоя на дома си тих,
ти може би четеш
поезията ми сега,
потънала в мечти.
А моята душа
за теб тъгува,
за погледа ти мил,
за думите ти топли,
за ласката ти нежна,
за звънкия ти смях.
Дъхът на слънцето замира.
Денят угасва бавно,
но моята тъга по теб
не гасне.

сряда, 1 юни 2011 г.

ИСКАМ

ИСКАМ

Да бъда искам светлина
в зениците ти топли,
шевица пъстра
в дрехата ти везана,
колан от сърма
върху тънкия ти кръст,
седефен гребен за косата ти,
рубинен пръстен на ръката,
пантофка сребърна
на нежния ти крак
и мисъл в мисълта ти,
за да те имам винаги.

ЕЛА

ЕЛА


1.
Ела, при мен –
полето е за двама днес.
Ще се изправим в него
съвсем сами на този свят,
а чучулигите над нас
ще пеят и с крилца ще трепкат
изваяни от вечност.
Светът ще бъде само песен.
Зелената вълна на младата трева
ще вее грива в грейналия ден
и ще усетим в този миг блажен
душите ни как в птици се превръщат
и как към щастието си излитат.



2.
Душа и тяло – праведност и грях,
намират в любовта ни помирение.
Несъвършенството у нас напред ни движи
и кара ни все още да очакваме, да търсим
и да намираме все нови върхове
за своите мечти.

понеделник, 30 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ - 9 - за любовта

* * *
На любовта в уханието с теб живеем.
Стопиха срещите небивалото в нея,
но още е светът безкраен
и неизпитани неща ще ни се случват.


* * *
С най-хубави предчувствия ме озаряваш
заплела плитки в лунните лъчи.
Лицето ти от обич засияло
е моята луна в нощта любовна.


* * *
Без тебе невъзможно става всичко –
без теб пресъхва извора на нежните ми думи
и губят имената си предметите.


* * *
Разцъфна любовта ми като мак.
Дали на слънцето на щастието й ще издържи
разцъфналия на сърцето мак?


* * *
През сълзи и усмивки минава любовта ни.
Сияйна като изгрев идва в новия ни ден
или печална като залез
полага край пред новото начало.


* * *
Своебразница е любовта:
богатството не я вълнува,
не я омайва красноречие;
не иска да сме умни,
но иска да й вярваме –
да я желаем, да я търсим
и дойде ли, да я приемем.


* * *
Хармонията е велика.
И съвършенството
е цяло изтъкано от хармония.
А любовта е съвършенство и хармония…

неделя, 29 май 2011 г.

СЛЪНЧЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ - разказ

СЛЪНЧЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ


Утрото бе прекрасно – пролетта ме галеше със зелената си очарователна усмивка и ме мамеше да изляза навън. Думите, напук на хубавото време и на доброто ми настроение, бягаха от мен и затова реших да се откажа тази сутрин от традиционните си занимания в утринните часове на деня с литература. Излязох в близката градинка да се поразкърша с малък комплекс от физически упражнения. После седнах на една от пейките да отпусна стегнатите от гимнастиката мускули. Почувствах се ободрен и подмладен, докато гледах раззеленените склонове на планината в далечината. Мислех да отида да закуся в павилиона насреща, когато при мене спря моя позната от литературния клуб.Тя много се зарадва на срещата ни. Поканих я да поседне на пейката. Тя отказа, защото за съжаление нямала време сега да си поговорим, но имала една голяма молба към мене. Попитах в какво се състои молбата й.
- Понеже държа на твоето мнение, искам да прочетеш най-новото ми стихотворение и да го обсъдим. – Готов ли си да сториш това за мене?
Не ми се захващаше с подобно начинание. Често пъти съм съжалявал, че съм го правил, но подвластен на доброто си настроение и чарът на жената, не отказах. Явно, че нямаше да мога да избягам и тази сутрин от литературата.
- Седни, сега ще го видя.
- Не, не. Искам да му отделиш време на спокойствие.
- Добре! Както кажеш – отвърнах и сложих листа със стихотворението в джоба на анцуга.
- Като се срещнем в клуба ще поговорим.
Случи се така, че забравих за стихотворението и на срещата ни с познатата нямаше какво да кажа. Изразих съжалението си за това и й обещах, че първата ми работа когато се прибера в къщи, ще бъде да прочета творбата й.
Наистина направих така, както обещах. Беше озаглавено “Слънчево стихотворение”. Не ми беше трудно да разбера още от първите строфи, че това ще бъде една бездарна творба. И не се излъгах. След прочита, оставаше трудната задача да намисля какво да кажа на жената, когато се срещнем. Реших да бъда прям и откровен.
Щом се видяхме, след размяната на няколко любезности, тя премина пряко на въпроса:
- Прочете ли стихотворението ми?
- Разбира се, нали съм обещал.
- Нямам търпение да разбера как го намираш.
При този неин въпрос вече забравих, че е красива пролет и че животът е прекрасен. Но право куме в очи, както е казал народът.
- Знаеш ли, за съжаление, трябва да ти кажа, че единственото слънчево нещо в стихотворението ти, е заглавието.
Дълбоко разочарование се изписа по лицето на моята позната и красотата й помръкна. След малка пауза, тя попита:
- Какво не е добре.
- Няма поезия в него.
- Нали е стихотворение, как така да няма поезия?
- Липсват метафорите, няма поетическа образност. В тази кратка форма допускаш излишно многословие. Няма я поантата. Използваш шаблонни фрази, лексиката ти е архаична, не ти е добре и синтаксисът.
- Господи, ти направо ме уби! В толкова малко стихотворение, толкова много грешки.
- Съжалявам. Според моите разбирания за поезията, нещата стоят така.
- Може ли да се преработи и да се избягнат тези слабости? – попита ме със скрита надежда тя.
- Съветвам те да го забравиш и да се опиташ да напишеш ново стихотворение.
Тя се раздели с мене с изписано на лицето огорчение.
И това нейно “Слънчево стихотворение”, стана причината да не срещам слънчевия й поглед, при новите ни срещи.

събота, 28 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ – 8

ФРАГМЕНТИ - 8


* * *
Живея в град,
а все ме буди песен на петел
запяващ в паметта ми на разсъмване.
И гледам с погледа на селянин
изложените зеленчуци на пазара.


* * *
Петел оранжев, изгревът изкукурига.
Събуди синевата и светлината засия.
И влезе през прозореца светът при мене.


* * *
Не можете да видите света с очите ми.
И с моя глас не можете да пеете,
да чуете с ушите ми
възторжения химн на радостта от моята любов.


* * *
Далечината е прозрачни днес
като мечтата на девойка.


* * *
Душата ми – отбрулен плод
от бурята в сърцето ти.


* * *
Вълни горещи лятото разлива
и нишки златни то опъва
от моя свят до твоя свят.
И от цъфтеж,
душите преминават в зреене.

СНЕГЪТ

СНЕГЪТ

Снегът е повсеместен.
Студът, приятелят му верен
и спътник неизменен,
скова диханието на всемира.
Затрупа волята на ветровете в клоните
и укротената му сила
тогава чак замря.
Не пърха никъде живот –
кристали само
рисуват формите на битието.
А над главата ми виси
замръзналата птича песен
в една шушулка островърха.
Там някъде припуква лед разчупен
под тежестта на крачещото време.
Снегът сега е пълновластен господар.
Въпроси не задава той, не пита
отгде дошъл е и къде отива.
Не знае той,
не знаем ние също,
защо се появяваме и после,
къде в отвъд видимото отиваме.