ОТЛИТАЩ ДЕН
Обрахме царевицата и гроздето.
Зачепени са бъчвите
и още младо,
събира виното
искряща сила в тях.
А орехите са събрани.
Откъснат, пада есенния ден
от клона слънчев
и се търкулва,
като ябълката капнала
в тревата,
загубил цветовете си игриви,
по склона стръмен на това,
което вече е било.
Отива си денят
съвсем самотен
и като мене неразбран.
КАРТИНАТА
НА МОЯ РОДЕН ДОМ
Далеч е родният ми дом.
Сега е пуст –
безчинстват в него мародерите.
Най близките ми хора, като птици,
отлитнаха завинаги от него
в един безкраен полет.
И само в сънищата се завръщам там,
където мама
последна ме посрещаше.
Сега е тишина –
смехът и говорът са само спомен.
Сега е дом на паяците само.
Градината и дворът,
обрасли в бурени и тръни,
на стъпките забравили са топлината.
Аз затова го нарисувах,
такъв, какъвто в мен живее още.
Аз затова го нарисувах –
бездомен, да си имам дом.
В квартирата го окачих
да си го гледам,
чрез него да прекрачвам
на времето в отминалите крачки.
Струи от малката картина топлината
на майчино сърце и бащино огнище,
и детски смях пространството оглася.
Струят от нея мъдростта и силата
на родната земя.
И моята картина малка
е сейф за моя свят голям,
и корен жилав здраво впит
в панела на живота.
КЪЩАТА
Нощ тъжна и дълбока,
стаена и студена.
Уплашена от себе си
и тишината
под покрива на къщата на ъгъла се сгуши.
След стъпките на влюбена жена
потъна бързо тя
в безлицевия вход
на тъмната и тъжна къща.
И пламна светлина
в прозореца й мрачен –
крила разтвори като птица той,
излитна нежна музика него.
Една щастлива музика
понесе своята усмивка
над сънената улица,
над спящите дървета.
Мълчала къщата от толкова години,
сега запя
и заговориха стени,
прозорци и врати.
И зашептя на улицата къщата
на стъпките й с думите
от скромния си ъгъл –
превърна се в пулсиращо сърце
на улицата, на нощта
и на града.
МАМИНИЯТ
КИТЕНИК
Танцуват розите
в искрящи цветове
на мама в китеника пъстър.
Ухаят те и се усмихват
с усмивката й лъчезарна,
сред пръски синева небесна.
Танцуват розите
в далечния ми спомен,
когато мама ги тъчеше.
Излегнат в тяхната леха дъхтяща
аз винаги заспивам бързо,
погален сякаш от ръцете й грижовни.
Сънят ми винаги сред тези рози
е много сладък
и е спокоен, и дълбок.
Листа
като дъждовни капки капят
от развълнуваните цветни облаци
на октомврийските дървета.
Изпъват сенките до скъсване
снагите си по осланената трева.
Дъжд от листа
и кестени узрели
вали над мен
в следобедната тишина.
Но под чадъра слънчев е все още топло.
Между листата, синева небесна
гаси пожара в есенните клони.
А в нея с тъжен крак се носи
едно голямо ято закъснели птици
политнали на юг.
Окъпан в светлина,
изправен в есента,
аз виждам как
отлита с тях и младостта ми.
Листа като дъждовни капки капят –
премигване на светлината.
Листа ще има пак.
И птиците ще се завърнат.
Но младостта,
но младостта ми…
Дъждът вали,
плющи по плочките на тротоара
с гласа на самотата.
И под чадъра –
черна сянка,
не ме познава никой.
В плющенето му монотонно
потъвам надълбоко в себе си
измит от чувства и мечти –
така съм по реален и по-земен.
Светът просмукан е от влага днес –
изглежда нереален,
като набръчканите отражения из локвите.
Дъждът, проклинан и желан,
спасение и грижа,
вали си безутешно,
и напоява всичко с безразличие.
А може би опитва да полее
повехналото цвете
на вярата в доброто?
Не знам
след толкова обилното поливане
какво ли ще поникне.
Далечен и прощален стон
на птиче ято литнало на юг
над мен пронизва
избистреното есенно небе.
Невидимият път на птиците
е труден
като невидимия път
на моята съдба.
Но те поне посоката си знаят –
компасът на инстинкта не греши,
докато моята за бъдещето е така неясна.
Над къщите,
потънали до покривите в тишина,
отлитат птиците –
назад не се обръщат,
за връщане не мислят те сега –
ни белег някакъв оставят
ни следа,
но неизменно някой ден
ще се завърнат пак
на родната земя.
А хората тъй рядко се завръщат.
С крила ми махат птиците за сбогом
сред есенната тишина.
Дано да ги дочакам.
Едно отскубнато перце,
уплашено от самотата,
сребри среброто си
в дълбоката и ясна синева.
Загледан в бавния му полет,
очаквам го
да падне в топлата ми длан,
като надежда за доброто.
Когато те притисне самотата
в часа на болка и тъга –
не се предавай,
не унивай,
а вдигни глава.
Не бързай чашката да хванеш,
не й се доверявай –
измамна е утехата й кратка.
Вместо това,
съня извикай –
отдай му се докрай,
гмурни се в него безрезервно.
Ако не може да те чуе,
до спомен мил седни –
склони глава на топлото му рамо.
Когато те притисне самотата
и влезеш в улица без изход,
седни и напиши писмо
до онова момче далечно,
което някога си бил.
За мъката и самотата му пиши –
то ще те разбере,
то вярва много в тебе още.
Когато те притисне самотата…
РЕКАТА
Там долу, в низината,
върбите са прегърнали реката –
сега тя влачи мудно
притихналите си води.
Реката днес е мълчалива
и не споделя нищо с бреговете –
единствено на рибите
разкрива своите безбройни тайни,
защото знаят да мълчат.
Реката,
понякога е мой приятел –
понякога
с надменност ме поглежда.
Реката вечно е в движение –
край мене неизменно си тече,
но не изтича тя –
край нея аз изтичам.
ОТ СЛЪНЦЕ
ПОЗЛАТЕНО
От слънце позлатено,
обвито в изгревния руменец,
приижда утрото на лятото.
Почуква с птича песен то
и с ябълково клонче
в стъклото на прозореца ми още сънен.
Листенцата потрепват леко,
набъбнали от синевата на небето.
Един кълвач,
едва дочакал светлината,
се стрелна между тях –
на човката си с морза
подгони тишината той.
От твърдата кора на ствола,
като искри от наковалнята на утрото
хвърчат тресчиците на преживени мигове.
Кълвачът ще пробие тесния отвор
през който
гладът му ще премине –
един отвор,
шпионка малка в тежката врата на времето,
на микроскопа на живота околяр.
Да мога искам с любопитството си аз
през него да погледна в бъдното,
света да опозная и да преоткрия,
да вникна в тайната на битието
на утрото с крилатите надежди скрити.
ДЕНЯТ РАЗПЛИТА
БЯЛА ПЛИТКА
Денят разплита дълга бяла плитка.
Надвесени над новите си партитури,
щурците свирят в транс дълбок.
Под слънчевата златна арка
звучи мелодията им изящна.
От нея запленен,
танцува с цъфнали треви ветрецът тих.
Отвсякъде се носят аромати
на кипналата буйна зрялост.
А бъчвите в мазетата
са пълни с тишина
и с глътнати стомаси,
с гърла пресъхнали,
очакват своя гроздов празник.
Ще дойде пак очакваният миг,
да зашуми събираната дълго сладост,
да кипне младо вино в младостта,
денят с веселие да бъде пълен,
тъй както беше лятото ни топло
изпълнено докрай с любов.
Сред гаснещия есенен следобед,
сред шепота на капещи листа,
откъм градините нахлу към мен
със своята открита селска хубост
красивата и мека меланхолия
на родния пейзаж.
И вграждат сенките
на залеза в градината
изминалото мое време,
в което всеки ден
е златно капнало листо.
И вграждат сенките
притихналото ми присъствие
в пространствата нови, пъстри,
в които къдравата златокоса есен
ме украсява в огнени,
неповторими цветове.
Внимателно се вглежда в мене тя,
за да се увери,
че вече есенен,
добре се вписвам в нейния пейзаж.
ИЗГУБИ
МЛАДОСТТА
Изгуби младостта
от скъсаните си джобове
излъсканите най-красиви камъчета
на хубавите си летящи дни,
на хубавите си илюзии.
И днес,
изправен в зрелостта,
подпирам радостта си
на патерицата на спомените.
ОБХОЖДА
ВЯТЪРЪТ
Обхожда вятърът
местата ни любими
и търси топлите гнезда
на любовта ни.
Той търси цъфналите й цветя
в ливадите,
от тях да вземе аромат
за песента си.
Обхожда вятърът любимите места
и иска да смени сезона –
не знае, че хаби напразно сили.
Където любовта пребъдва,
там има само вечна пролет.
Аз като грозд узрял съм
в лозницата на любовта ти.
И от листата на ластарите
ме гледат лакомо
врабците ненаситни
на радостните дни.
Зрънцата ми блестят,
избистрени от зрялост
и много сладост ще ти дам.
Трептят листата в своето очакване
на чувствата сред слънчевия празник.
С тях и душата ми трепти,
нетърпеливо чака гроздобера
на сърцето ти.
ТИ СИ
Ти си моето мило момиче
дето събира в тревата
в двете си шепи росата
на своята младост,
на своята радост.
Ти си лъч подранил,
от златния сноп
на сияйното изгревно слънце,
с нежност целунал челото ми.
Аз те гледам в захлас
и се моля,
този миг да прелее във вечност;
да си винаги с мен,
да си моя,
да си ярка дъга на надеждата,
под която щастливо да крача.
СРЕД ИЗГРЕВНИЯ
БЛЯСЪК
Сред изгревния блясък,
засява нивата си утрото
с червени макове.
Шуми червеното –
тече в полето
червената река
на маковите цветове.
И чучулигите
над мен запели
изкъпват звънката си песен
в червеното
на чувството ми бликащо в гърдите.
Кръвта на небесата ли
през нивата тече
или и нивата в любов
сега узрява бавно?
Сред маковото тържество
стоя изправен,
обгърнат в облачни въздишки
и върху мене пада пух небесен –
дух божий ме изпълва.
В червеното сърце
на моето поле
докосвам с нежност
нежните цветчета –
сред маковото тържество
докосвам топлото присъствие на бога.
Подмина ме успехът.
Не ме видя сред многолюдието
към него устремено.
Аз като всички свирках,
махах му с ръце,
избутвах с лакти и крещях.
Но той не ме видя,
при другиго отиде
и топло го прегърна.
Разминал се надеждно с него,
настрана отблъснат,
сега съм смачкан от тълпата наблюдател –
сега следя на другите успеха.
Стоя изправен в тесния си сенчест ъгъл
зад светлото кръстовище
на щастието и късмета.
Е, ще преживея някак и без него.
И съм доволен,
ако денят минаващ покрай мен
ми пусне в шепата
един спокоен миг,
забравена от някого усмивка
и нежен поглед,
загубил си адреса
или един препълнен с красота
забързан залез.
В СЕДЕФЕНАТА
РАКОВИНА
В седефената раковина на леглото,
спиш мое слънчево момиче
и кожата ти в златни блясъци сияе
от слънцето в постелята ти слязло.
С ръце прегърнало мечтата,
в уста с неназованото ми име спиш.
Ресниците покой даряват на очите ти
и образа ми пазят в тях заключен
от нежелано любопитство.
Ти спи, момиче мое, златно,
а аз ще поседя до тебе,
мечтателен и мълчалив.
И нека времето ми да изтича
с отблясъка на твоето сияние.
Каруците минават през съня ми.
Потракват тихо шините.
По мекия коларски път ме носи
на зиловете песента
към медения залез кротко легнал
в бакъра лъскав на небето.
Над царевиците узрели
подсвирква циганското лято
и загорелите му рамене
се мяркат през листата.
А от селцето зад завоя
се носи миризмата топла
на печените чушки и на мармалада.
В последния си танц
танцува светлината
върху челото на хълма,
върху челото на деня ми.
Натоварени догоре с нея
и с радостта ми,
минават летните каруци.
Минават през отминалия ден
и през съня ми вече есенен.
Те бързат да се върнат в селото
преди да свърши лятото,
преди да секне слънчевата песен,
преди нощта да охлади света,
преди пердето си да дръпне.
ПЪТЕКИТЕ
НА ЩАСТИЕТО
Пътеките към щастието
се оплитат
в един безкраен лабиринт
или на възел се завързват.
Превръщат ме в човек
незнаещ накъде върви.
Кръстосват се посоките,
разпадат се
сред непознатото пространство.
В неяснотата си не съм самотен –
край мен стъписаните са мнозина.
С тях всичките
и аз ли на всемира съм палач?
И друго днес се питам:
Възможно ли ще бъде някога,
ако случайно го намерим,
от чашата на щастието си
да пием,
без някого да нараним?
НА МОЯ ЛУНЕН БРЯГ
На моя лунен бряг стоя,
загледан в празното пространство.
Бряг лунен,
като луната бляскав и измамен.
Бряг в който блъскат неуморните вълни
на моето усилие за щастие.
Като луната,
животът е изменчив.
И като нея
се крие щастието винаги от мен –
зад облака на делника,
в мъглата на житейските проблеми.
Над мене пак блести небесното светило,
сребри край мене моя бряг ронлив
под тежките ми стъпки.
Измамна ли е светлината
или измамни сме под нея ние,
или брегът ни е така аморфен?
Луната свети с непривичен блясък,
иносказателно или пророчески?
Люлее в люлката си спящите треви,
илюзиите ни люлее
в приспивната си лунна песен –
омесва бавно в часовете си броени
очакваното утре
със сдъвканото провалено днес.
А аз от неизменния си бряг,
закотвен най-надеждно в него,
загледан в кръглия й лик,
за кой ли път,
въздишам пак по невъзможното
облегнал гръб в издишващото днес,
краката си провесил
във вдишващото утре.
МОНЕТАТА
В праха, в краката на просяка, грейва една изгубена монета. Спрял на нея, погледът му засиява. Но за кратко. Той си казва: "Една монета не прави богатство. С нея какво ли мога да купя? Нищо. По-добре да я оставя тук. Ще я намери някой друг, на който тя няма да достига да си купи нещо отдавна желано. Ще й се зарадва, ще я вземе и ще я оползотвори. На мене тя няма да ми свърши работа."
И отместил поглед от нея, просякът отминава, повлякъл уморено крака по прашната улица.
ПЪЛНАТА УСТА
Работодателят е самодоволен. Той храни работниците си с топъл хляб и кебапчета. Дава им по бутилка изстудена бира. Уморените мъже лапат лакомо едри залъци. Дебелите им възлести пръсти приличат на кебапчетата които поднасят към дъвчещите уста. Няма нищо по-хубаво от пълната уста – тя не говори и никога няма да каже неприятна истина. Пълната уста измества центъра от мозъка на човека в стомаха. Уста която говори много, винаги я запълват с нещо. А може и с пръст да я затъпчат...
Хлъзгав и лепкав, октомврийският мрак изпълзява от студените сенки на долищата. Нетърпелив е да стисне в обятията си целия град. Тежък, като натежалата ми глава. Натежала от грижи и болка – рудник на черни мисли в настъпващата есенна нощ. Приижда мракът на талази и пръска с втвърдител чернилката си около мен. Но времето, но времето не може да втвърди и да го задуши с целувка – то все някак се изплъзва и изтича безвъзвратно. На мрака пломбата е повсеместна – затваря всичките пролуки към светлина и яснота. И паяжината която скъсвам в тъмното, дали не е опънатата струна на сърцето или пък на спокойствието ми? Иди, че разбери облепващия всичко с непрогледност мрак...
МРАЧЕН ДЕН
Денят е мрачен и водата в калните локви поема огризки от бледата слънчева радост. Листопад – дърветата сякаш изплюват обелки от сдъвкани тиквени семки. Тихо ръми – сплетена сребърна паяжина, дъждът не престава. Макар да вали, небето си остава все така недостижимо. Не можеш в него да се изкачиш по капките. Дъждът – последен шанс на този кален свят, да се прочисти и пречисти чрез небесната вода. Едно дърво, самотно на височината, гребе с лопатата широка на могъщата си песенна корона упорито в облачната висина - навярно иска да сдобри небето u земята. Но може ли летящото с пълзящото да се сдобри? Напразни са усилията на дървото да прелее от калната гореща земна плът в ефира на небето, така както са напразни и усилията ми да помиря с телесната обремененост.
Облаците обичат нежната ласка на вятъра, който реши меките им развети коси. Той е верният техен водач в далечните им пътешествия над земята. Облаците обичат нежната топла целувка на слънцето и обагрящата ги пъстрота на изгрева. Те с нескрит интерес разглеждат своите снимки в спокойната речна вода, докато трепетно чакат появата му. Тяхното огромно пъстрокрило ято обикновено се появява над спящите виолетови хълмове на планината. В тях винаги гледат запалените от изгревния огън стъкла на прозорците на къщите. Всяка сутрин излизам да ги видя – очаквам ги същите, но те винаги са други. Виждам безшумния облачен полет над притихналия говор на дърветата в дъбравата. Наблюдавам как изящно се подреждат венците от захаросаните облачни памуци, готови да посрещнат слънцето, как го приветстват и подслаждат появата му. С леки махове облачното пъстро ветрило охлажда лицето му. Не знам защо, но си мисля, че на земята всеки облак има своя къща в селото, в която живее, от която тръгва на път и помахва за сбогом. Над мен прелетяла, после, на крилете на вятъра, ще мине облачната радост над други селища, в друг образ лъчезарен, донесла друга радост. А низината, вглъбена в своя изгревен екстаз под вдъхновения им полет, дали ще забележи красотата им? Едва ли. Заета с отслужването на божествената литургия на природата, в този дивен кът от родния ми край, ще пее тя хвалебствените химни на живота. И облаците ще я носят дълго-дълго в себе си за радост на земята.
Публикации
Всички коментари
