Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

понеделник, 30 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ - 9 - за любовта

* * *
На любовта в уханието с теб живеем.
Стопиха срещите небивалото в нея,
но още е светът безкраен
и неизпитани неща ще ни се случват.


* * *
С най-хубави предчувствия ме озаряваш
заплела плитки в лунните лъчи.
Лицето ти от обич засияло
е моята луна в нощта любовна.


* * *
Без тебе невъзможно става всичко –
без теб пресъхва извора на нежните ми думи
и губят имената си предметите.


* * *
Разцъфна любовта ми като мак.
Дали на слънцето на щастието й ще издържи
разцъфналия на сърцето мак?


* * *
През сълзи и усмивки минава любовта ни.
Сияйна като изгрев идва в новия ни ден
или печална като залез
полага край пред новото начало.


* * *
Своебразница е любовта:
богатството не я вълнува,
не я омайва красноречие;
не иска да сме умни,
но иска да й вярваме –
да я желаем, да я търсим
и дойде ли, да я приемем.


* * *
Хармонията е велика.
И съвършенството
е цяло изтъкано от хармония.
А любовта е съвършенство и хармония…

неделя, 29 май 2011 г.

СЛЪНЧЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ - разказ

СЛЪНЧЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ


Утрото бе прекрасно – пролетта ме галеше със зелената си очарователна усмивка и ме мамеше да изляза навън. Думите, напук на хубавото време и на доброто ми настроение, бягаха от мен и затова реших да се откажа тази сутрин от традиционните си занимания в утринните часове на деня с литература. Излязох в близката градинка да се поразкърша с малък комплекс от физически упражнения. После седнах на една от пейките да отпусна стегнатите от гимнастиката мускули. Почувствах се ободрен и подмладен, докато гледах раззеленените склонове на планината в далечината. Мислех да отида да закуся в павилиона насреща, когато при мене спря моя позната от литературния клуб.Тя много се зарадва на срещата ни. Поканих я да поседне на пейката. Тя отказа, защото за съжаление нямала време сега да си поговорим, но имала една голяма молба към мене. Попитах в какво се състои молбата й.
- Понеже държа на твоето мнение, искам да прочетеш най-новото ми стихотворение и да го обсъдим. – Готов ли си да сториш това за мене?
Не ми се захващаше с подобно начинание. Често пъти съм съжалявал, че съм го правил, но подвластен на доброто си настроение и чарът на жената, не отказах. Явно, че нямаше да мога да избягам и тази сутрин от литературата.
- Седни, сега ще го видя.
- Не, не. Искам да му отделиш време на спокойствие.
- Добре! Както кажеш – отвърнах и сложих листа със стихотворението в джоба на анцуга.
- Като се срещнем в клуба ще поговорим.
Случи се така, че забравих за стихотворението и на срещата ни с познатата нямаше какво да кажа. Изразих съжалението си за това и й обещах, че първата ми работа когато се прибера в къщи, ще бъде да прочета творбата й.
Наистина направих така, както обещах. Беше озаглавено “Слънчево стихотворение”. Не ми беше трудно да разбера още от първите строфи, че това ще бъде една бездарна творба. И не се излъгах. След прочита, оставаше трудната задача да намисля какво да кажа на жената, когато се срещнем. Реших да бъда прям и откровен.
Щом се видяхме, след размяната на няколко любезности, тя премина пряко на въпроса:
- Прочете ли стихотворението ми?
- Разбира се, нали съм обещал.
- Нямам търпение да разбера как го намираш.
При този неин въпрос вече забравих, че е красива пролет и че животът е прекрасен. Но право куме в очи, както е казал народът.
- Знаеш ли, за съжаление, трябва да ти кажа, че единственото слънчево нещо в стихотворението ти, е заглавието.
Дълбоко разочарование се изписа по лицето на моята позната и красотата й помръкна. След малка пауза, тя попита:
- Какво не е добре.
- Няма поезия в него.
- Нали е стихотворение, как така да няма поезия?
- Липсват метафорите, няма поетическа образност. В тази кратка форма допускаш излишно многословие. Няма я поантата. Използваш шаблонни фрази, лексиката ти е архаична, не ти е добре и синтаксисът.
- Господи, ти направо ме уби! В толкова малко стихотворение, толкова много грешки.
- Съжалявам. Според моите разбирания за поезията, нещата стоят така.
- Може ли да се преработи и да се избягнат тези слабости? – попита ме със скрита надежда тя.
- Съветвам те да го забравиш и да се опиташ да напишеш ново стихотворение.
Тя се раздели с мене с изписано на лицето огорчение.
И това нейно “Слънчево стихотворение”, стана причината да не срещам слънчевия й поглед, при новите ни срещи.

събота, 28 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ – 8

ФРАГМЕНТИ - 8


* * *
Живея в град,
а все ме буди песен на петел
запяващ в паметта ми на разсъмване.
И гледам с погледа на селянин
изложените зеленчуци на пазара.


* * *
Петел оранжев, изгревът изкукурига.
Събуди синевата и светлината засия.
И влезе през прозореца светът при мене.


* * *
Не можете да видите света с очите ми.
И с моя глас не можете да пеете,
да чуете с ушите ми
възторжения химн на радостта от моята любов.


* * *
Далечината е прозрачни днес
като мечтата на девойка.


* * *
Душата ми – отбрулен плод
от бурята в сърцето ти.


* * *
Вълни горещи лятото разлива
и нишки златни то опъва
от моя свят до твоя свят.
И от цъфтеж,
душите преминават в зреене.

СНЕГЪТ

СНЕГЪТ

Снегът е повсеместен.
Студът, приятелят му верен
и спътник неизменен,
скова диханието на всемира.
Затрупа волята на ветровете в клоните
и укротената му сила
тогава чак замря.
Не пърха никъде живот –
кристали само
рисуват формите на битието.
А над главата ми виси
замръзналата птича песен
в една шушулка островърха.
Там някъде припуква лед разчупен
под тежестта на крачещото време.
Снегът сега е пълновластен господар.
Въпроси не задава той, не пита
отгде дошъл е и къде отива.
Не знае той,
не знаем ние също,
защо се появяваме и после,
къде в отвъд видимото отиваме.


ФРАГМЕНТИ - 7

ФРАГМЕНТИ - 7

* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.



* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.


* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.


* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.


* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.


* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.


* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.





понеделник, 23 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 6

ФРАГМЕНТИ 6


* * *
Светът е днес враждебен, пуст.
Оттеглят се от мен пътеки и посоки.
В безсъницата ми врабците на тревогата
кълват трохите на утехата от отлетялото ми щастие.
Безпътицата си кръщавам с името ти днес.


* * *
На любовта през ситото
пресявам истинските мигове на дните си.


* * *
Отнася времето водата, сълзите на реката гълта,
под ненаправената крачка на мостовете.



* * *
Виж, слънцето в любов се обяснява на реката –
дарява своите красиви стихове сред мигащи отблясъци –
това са неговите топли нежни думи.
А тя, горката, е цяла заслепена от любов.


* * *

Войници мои, мои силни думи,
редиците си потегнете.
И днес ще влезем в тежък бой,
не чакайте от мен отбой.

ВТОРИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА

ВТОРИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА

Картините са подготвени за транспортиране от изложбената зала до ателието. Изложбата е вече история. Толкова труд, надежди и накрая, тъжна равносметка - нито една продадена картина. И една голяма въпросителна пред мен. Сега накъде? Какво предстои? Може би дълга почивка? Анализ на резултатите от постигнатото с изложбата. Отказ от живописта!? В никакъв случай. Да се откажа от нея, значи да се откажа от себе си. Трябва да помисля как ще изляза от финансовата катастрофа. Разбира се резултатите не са само негативни. Най-важното беше, че реализирах това, което исках в по-голямата му част, което само по себе си, не е малко. Признанието на колегите, приятелите. И това е нещо. Но човекът няма само духовна същност, а има и материална. Едното без другото не върви. Защо се получи така? Дали не ми достига талант? Нима бляскавите, възторжените погледи на някои от посетителите не правят този въпрос излишен!?
В този момент усетих как една едва доловима светлина се спусна върху мен и ме обгърна с мека топлина. Това можеше за бъде само Ведрина. И докато си го помисля, долових като далечен шепот думите й:
- Има нещо много важно свързано с таланта, което трябва да признаем.
- И какво е то?
- От гледна точка на ценителите, за да се реализира талантът, трябва да се работи над него.
- Кой още ще работи, освен самия творец?
- Как, кой!? Талантът трябва да се култивира - публиката, критиката, институциите, обществото. Успехът е 5% талант и 95% труд, според познатата от миналото максима.
Тя очакваше отговора ми, но след като аз мълчах, продължи:
- Талантът се дава от Бога. Колкото и да се старае и да се напъва човек, няма ли дарба, нищо не може да се направи.
- Не ми помагаш много с тези твои разсъждения. По-скоро ме натикваш в сянката на съмненията, отколкото да ме измъкваш в светлината.
- Истината е светлината.
- И каква е тя!? Че нямам талант и затова изложбата ми се провали?
- Не. Не се е провалила, но няма материален успех. А истината сам трябва да я откриеш за себе си.
Замълчах. За да изясня този въпрос трябва да дефинирам понятието „талант“. В моето положение, това не е лесно, а и не съм сигурен, че сега е подходящият момент. Все пак се замислих.
- Талантът е възможността да изразиш по убедителен и подходящ начин божественото в тебе, тоест, любовта…
- На мене ли каза нещо или си говориш сам? – сепна ме нечий силен глас.
Беше на приятелят ми, който идва с микробуса си да приберем картините.
Светлината, която ме обгръщаше се сгърчи от тази намеса в разговора и се разтвори, сля се със светлината на деня. Изправих се и казах:
- Понякога си говорим с Ведрина, когато ме посети.
- Не разбирам!? – повдигна рамене в недоумение приятелят ми.
- То и аз много не разбирам, но се случва и да си поговоря на глас със себе си. Остави тези неща сега. Ще товарим ли?
- Да. Да започваме.
- Започваме първо с най-големите.
Погледнах над себе си. Виждах само ясното бездънно синьо небе и нямаше и следа от присъствието на Ведрина. Но съм сигурен, че тя пак ще дойде, защото разговорът ни остана незавършен.

неделя, 22 май 2011 г.

ЖИВОТЪТ МИ

ЖИВОТЪТ МИ

Животът ми е кръстопът
на толкова възможности.
Познава той страдания,
предателства,
приятелства,
победи и борби –
познава сладост от успех
и болката
от поражението как боли.

Животе мой,
заплетен ти е възелът,
но в теб ще прикова очи,
внимателно ще те огледам
и може би
с утехата, че съм успял
все някак да го разплета,
от теб завинаги ще си отида.

РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕПАТИЯ - къс разказ

РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕПАТИЯ

Макар все още да е ранна пролет, утрото е навъсено и денят не започва многообещаващо. Тежки, оловно сиви дъждовни облаци са прибулили небето. Те търкалят мъката на неосъществените си блянове в майското утро, готови да я излеят всеки миг върху земята. Въпреки мрачното утро изстисквам свежи цветовете от тубите върху палитрата си с намерението да нарисувам една прекрасна пролетна картина. И в този миг в ателието се прокрадна мека светлина, излъчена от нещо неопределено и далечно, като нечие невидимо присъствие. Светлината, като любопитен поглед на дете, обхожда натрупаните навсякъде картини и става още по сияйна, излъчваща мека топлина. Поглеждам навън, за да се уверя, че тя не идва от промъкнал се през пролуката на облаците случаен слънчев лъч. Облачната завеса продължава да е все така гъста и непробиваема. Примирен, че няма да мога да разкрия тази загадка, хващам четката и посягам да засея с багри белотата на платното. В този момент ме докосва като мисъл нечий нашепващ глас:
- Сега няма да можеш да рисуваш, остави тази четка.
- Но защо? – отвръщам мислено с въпрос.
- Защото ще говориш с мене.
- Кой си ти?
- Не кой, а коя?
- Добре, така да бъде. Коя си ти?
- Псевдонимът ми е Ведрина.
- Харесва ми псевдонимът ти. Звучи приятно и носи усещането, като целувката на първи слънчев лъч по челото ми, като полъх от зора. Навярно си красива много, щом излъчваш токова лъчезарно сияние в мрачното ми ателие.
- Колко съм красива не знам, но съм млада като току-що събуден за живот ден.
- Защо идваш при мен сега?
- За да ти подаря нещо.
- Рожденият ми ден мина отдавна.
- Знам. Прочетох. Но този който ме изпраща казва, че всеки ден в който живеем,трябва да бъде за нас като рожден. В това е нашият шанс да бъдем щастливи.
- А кой е този, който те изпраща?
- Трябва сам да се досетиш.
- Започвам да разбирам.
- Крайно време беше.
- Любопитен съм да разбера какъв подарък си ми донесла.
- Ето го. Това е той, подаръкът ми за тебе.
В дланта ми грейва светлинка под формата на малко златно ключе.
- За един малък сейф в моето сърце.
- Какво е заключено в този малък сейф в твоето сърце.
- Заключени са думите за твоите стихове и разкази.
- Но аз си имам мои думи за тях.
- Вярно, така е. Но като вземеш и от моите, творбите ти ще станат още по-хубави.
- Охо! Това вече наистина е много голям подарък. Благодаря ти от сърце. Нямам търпение. Кога ще мога да използвам ключето?
- Пак ли не разбираш? Ти вече го използва, като написа този разказ.
- Извинявай, стана толкова непринудено, че не забелязах чудото.
- Да. Това е чудото на днешния ти ден.
- На днешния ми рожден ден.
- Точно кака. Радвам се, че го осъзнаваш. Сега ми е време да си вървя.
- Почакай! Току-що дойде. Защо бързаш толкова?
- Този който ме изпрати ме зове.
- Ще дойдеш ли пак?
- Не знам. Може би, ако отново ме изпратят.
- Ела,моля те! Ще ти се отблагодаря за подаръка с една картина, която ще нарисувам на утрешния си рожден ден, защото след този наш разговор, днес наистина ще пиша и няма да рисувам.
- Тогава непременно ще дойда да я видя.
Светлината в ателието стана още по ярка. Погледнах навън. Нечия голяма като света ръка с един замах беше измела мрачните облаци от пролетното майско небе и слънцето се къпеше във ведрата му синева. Излязох на терасата. Обляна в светлината на утрото, планината се синееше в далечината и мамеше навън. Почувствах полъха на ведрината, като зов да се изкача на любимия връх, за да се почувствам по-близо от всякога, до този, който беше изпратил тази сутрин за разговор с мен, Ведрина.

събота, 21 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 5

ФРАГМЕНТИ 5

* * *
Когато остарее тялото,
когато отеснее за вечно младата душа,
то тя като крадец от него ще офейка.


* * *
Погледна ли небето
все още виждам облачния замък на мечтата си
и с вятъра усещам покрай мене да прелита
на детството ми птицата красива.


* * *
Най-сигурният сейф е паметта.
Ключалката й никой
не може да разбие и да го ограби..
Единствено опасният крадец
е сметката закрита на живота.


* * *
Омразата – необитавана земя е.
Дори и бурите и дъждовете я отбягват.
Там никога искра живот не трепва –
зловонието й прогонва всичко.

* * *
Отиват си нощта, сънят, а светлината
изтрива блясъка и на последната звезда.
Съвсем, съвсем е тънък вече мракът.
Като нощта животът бързо отминава –
особено прекараният в сън живот.


ЗАБРАВЕН И НЕНУЖЕН

ЗАБРАВЕН И НЕНУЖЕН

Забравен и ненужен
в глъхнещата вечер

вървя по улицата оживена
за всички непознат
и толкова далечен
,
от всичко отчужден.
Луната слиза върху раменете ми
-
другар на моята душа,
която някой ден
ще я потърси и повтори
.
Излъчващ лунна светлина
вървя сред къщите
и болката от самотата пак
при хората ме връща.

Очаквам все
да спре на мене някой
поглед най-доброжелателен
,
очаквам кимване с глава,
усмивка -

най-сладката троха живот,
която сили ще ми влее
да мога утрешния ден да преживея.

сряда, 18 май 2011 г.

стихове 2

1.

ИЗТЕЧЕ РАДОСТТА


Изтече радостта
на пролетта през резедавите ръкави.
Разперените й ръце сега са празни,
като небе,
в което слънцето не е изгряло още.
След краткия й полет
се връщам на земята
в узрялата оеднаквеност на зеленото.



2.

ЩЕ ГО УСЕТИШ


Светът прекрачва
в своите вечерни зони.
Отблъснатото слънце
прежалва светлия пейзаж,
очи притваря в падащия здрач.
В мига на тъжното му отпътуване
ще чуеш трепетния зов
на моето сърце –
като жадуван миг
на шеметно излитане
ще го усетиш.

вторник, 17 май 2011 г.

стихове

НАЛИВАЙ ЩЕДРО

Животе мой,
налей най-сладкото си
отлежало вино
в кристалната
изящна чаша на деня ми.
Наливай щедро и не се скъпи,
че нямам време дълго да те чакам.
Напълни догоре звездната ми чаша
с най-силното небесно вино –
не искам жадните ми устни
да се разминат с елексира му вълшебен.
Налей, не се скъпи,
животе мой –
наливай щедро!
За кога и за кого го пазиш?




МАЛКО ПРЕДИ

Малко преди
да запалят фенери светулките
в зеления сън на тревите
и преди да ни каже
довиждане слънцето,
аз ще дойда.
Ще дойда,
преди да превърна
в мълчание думите.

АЗ ИМАМ

АЗ ИМАМ


Аз имам връх един
сред дивния Балкан,
на който песента си пея.
На него утрото посрещам
и деня изпращам,
Там, горе се потапям
в море от красота
в сърцето на всемира.
На него слънцето
злати мечтите ми
и в шепите ми разпилява
жълтиците
на мигове незабравими.
А някои казват, че съм беден.

понеделник, 16 май 2011 г.

ЩЕ ДОЙДЕ

ЩЕ ДОЙДЕ

Така ли, иначе ли,
неизбежно,
ще дойде
най-страшният
и труден час,
злокобен,
когато с болка
ще трябва
да зачеркнем всичко.
Да се подготвим
и го посрещнем
със заострен молив.

неделя, 15 май 2011 г.

ДОКАТО СЪМ

ДОКАТО СЪМ

На пръски дъжд
небето ще ме разпилее,
ще ме разсее вятърът
на шепоти несподелени.
От сянка в полъх хладен
ще се превърна
и в топлина
от чувство споделено.
Къде остана лятото
от дните ми щастливи?
Преливат часовете ми
с една неопределеност,
в която водопадът на тъгата
пада от високо
и в бездната на миналото време
водите му неистово гърмят,
тресат земята
и пръски огорчение
околовръст летят.
В гърдите
ядката на мъката узря
и на посоките си
краищата аз изпуснах.
Това,
че ще ме няма цяла вечност,
ме кара да живея истински
и да се радвам,
докато съм.

събота, 14 май 2011 г.

МЕЧТИ

МЕЧТИ


И алчният с мечти живее:
да може мляко да изстиска
от облачното виме
и от пчелите данък ДДС
да вземе,
от мравките пък
пътен данък,
от охлювите
данък сгради,
да застрахова старата гора
от гъсеници –
от мълнии, полето.
Но най-голямата
от всичките мечти е тази,
да смъкне на небето кожата.
Богатият и алчният,
в голямата си лакомия,
забравят, че като бедния,
след някой ден и друг,
на червея храна ще станат.

НЕ СЕ СТРАХУВАМ

НЕ СЕ СТРАХУВАМ

Животът ме притиска
и ме залива с неудачи.
И става все по-труден.
Над мене слънцето
все по-рядко се усмихва.
Проскърцва в зъбите
прахът от неуспехите,
но аз не се отчайвам
и не се страхувам.
И все така ще бъде
докогато
в очите на жена ми
и децата ми
усмихнат
мога да изгрявам
всеки ден.

петък, 13 май 2011 г.

ОТЛОЖЕНОТО ВРЕМЕ

ОТЛОЖЕНОТО
ВРЕМЕ



Отложеното време
върху ми може да се сгромоляса
с огромната си тежест
или с голямата загадъчност
на тъмната страна
на Лунната повърхност.
Забравяме,
отлагаме,
оставяме за утре днешното;
мига отлагаме
да го живеем после –
след час,
след ден,
след два,
след месец,
след година…
Но можем ли
повторно да живеем?

вторник, 10 май 2011 г.

НЕ МИ ПРЕДРИЧАЙТЕ

НЕ МИ ПРЕДРИЧАЙТЕ

Не ми предричайте,
че щом в неволи
и в горести
минават дните ми,
то утре пък,
в отвъдното,
ще съм добре,
ще съм щастлив.
Аз искам тук,
на този свят,
да изживея
с песен радостта си;
да съм щастлив
сред живите.
При мъртвите,
бъдете вие,
оракули,
които там
блаженство вечно обещавате.

понеделник, 9 май 2011 г.

В НАЙ-ИСТИНСКИТЕ МОИ МИГОВЕ

В НАЙ-ИСТИНСКИТЕ
МОИ МИГОВЕ


В най-истинските мои мигове
аз влизам пак –
между деня и вечерта,
между догарящото лято
и идващата есен,
между безвремието и надеждата,
когато слънцето изпуска от ръцете си
противотежестите на баланса,
и пада пак зад хоризонта.
В най-своите минути влизам пак,
за да открия своята опорна точка.

неделя, 8 май 2011 г.

В ТИШИНА

В ТИШИНА


В тишината
ще дойде часът за поезия
и за молитва.
В тишината се раждат творбите жадувани
отразили узрелия миг на душата
и красивия порив
на дълго таена мечта.
И внезапната звездна следа на успеха
през нея ще мине.
В тишина ще изплача сълзата,
която тежи и горчи от ранена любов.
В тишина
застани пред олтара
на своята свята самотност –
сам със себе си,
пред очите на Бога.
В тишината хвани
своя миг озвезден.

НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ

НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ


Не хвърляйте в душата ми
на злобата от семената черни,
защото съм роден през март –
те няма да поникнат в нея.
Не се опитвайте да посадите
от черните си мисли в мисълта ми,
защото тя е светла и лъчиста,
защото съм през пролетта роден.
Не впръсквайте в сърцето ми омраза –
в любов ще я превърне,
защото съм роден през март,
в началото на пролетта;
защото съм Благовещенска рожба,
защото целият съм пролетен
и нося новото й слънце,
дъха на топлия й вятър,
защото цял съм в нея
и с радост в мене тя живее.

събота, 7 май 2011 г.

ЖИВОТЪТ

ЖИВОТЪТ


Животът, уличният просяк,
подлага шапката за милостиня
и проси къшейче любов.
Но често в шапката му пускат
не обич ами горест и печал.
А аз в протегната му ръка
без болка и тъга ще плюя.
Пък може и да му прережа вената
с парче стъкло
от счупената чаша на късмета си.

петък, 6 май 2011 г.

ОБРАЗИ

ОБРАЗИ


Виж, всичко образ свой си има
и той тече и се променя
по пътя си предначертан –
със своето движение
преследва съвършената си форма
по пътя си към неизвестното.
И всяка бъднина
догонва тичащото време
през пространството.
Отиват образите да умрат
на своята последна среща с него.
И ние, образи духовни и физични,
като всичко,
променяме се, и умираме,
по своя ред неписан.

четвъртък, 5 май 2011 г.

ДНИТЕ

ДНИТЕ


По мравешката си пътека
забързано минават дните.
Еднакво си отиват –
щастливите и празно-скучните,
и с тях,
добро и лошо преминава.
Прииждат нови
без да знам какво ми носят.


* * *
Днес чашата ми пак е празна,
но аз не се отчайвам.
В желязната захватка на ръцете
проскърцва тъжното стъкло
с гласа на нищото.
На едри глътки пая си изпих –
сега ще гледам в чашите на другите.
И ако много пък ми дотежи,
със сълзи ще покрия дъното на своята,
за да не бъде празна.


* * *
Със стари мисли в стари чувства
аз няма да се върна в новия си ден.
С дъжда на моите мечти
ще преброя капчуците на щастието.
Към южна, топла светлина
излита птицата на моята душа
в една посока нова.

РАЗСТОЯНИЕ

РАЗСТОЯНИЕ

Завързан в теб надеждно
със сърдечен възел
през времето минавам
в най-дълги разстояния.
В съня ми си до мене
и в път до мене крачиш.
И все така безкрайно
през разливи широки
усмихнат или тъжен
по нишката на чувството
към теб вървя задъхан –
вървя,
вървя с надежда.
Пространството разделяло,
а мене с теб ме свързва
по здраво и от близост.
Уж времето лекувало…

сряда, 4 май 2011 г.

ЦЕНАТА

ЦЕНАТА


На цвят усмивката е детството,
но отминава бързо.
Напразно с миналото то опитва
да вдигне в небесата ясни
поизбелялото хвърчило на душата ми.
И младостта от скъсаните си джобове
изгуби лъскавите камъчета
на хубавите си илюзии.
Изправен в зрелостта си днес
подпирам радостта
на патерицата на спомените.
Ловци на мигове красиви,
готови ли сме да платим цената
на щастието и успеха си?
Цената често е невероятна
и е според клиента.

вторник, 3 май 2011 г.

РАЗГОВОР С ВОДАТА

РАЗГОВОР С ВОДАТА


Да разговаряш с речната вода
не винаги е толкова забавно,
но сам ли си,
какво ли друго ти остава?
Водата тази вечер ми разказва
за дългия си път;
разказва ми,
че идва от далече,
че вече сме се виждали
преди години
във времето
на моята студентска младост.
И в разказа й виждам аз
една девойка,
прегърнала младежа с моите черти
в града на чудесата.
И виждам ги да се разхождат
в забравените улички на паметта ми.

ЧОВЕШКИТЕ АМБИЦИИ

ЧОВЕШКИТЕ АМБИЦИИ

Тревата на амбициите избуява в нас
със силата на пролетното обновление –
започваме да трупаме пари и вещи, власт
с такова настървение,
което не признава никакви прегради.
И на успеха в лодката
мечтае всеки да заплува.
А неумолимият косач зад нас
излъсканата си коса върти
и окосява
човешката трева на суетата.
И слънцето, и времето
ще свършат своето –
ще я превърнат на сено,
с което някое животно ще нахранят.

понеделник, 2 май 2011 г.

КЪДЕТО ДА СИ

КЪДЕТО ДА СИ

Където да си, ще съм с теб. И над съня ти аз ще изпращам по една малка светулка от моята топла любов.
Където да си, ще слизам при теб в една капчица дъжд, незрима капчица бистра от моята тиха и свята любов. Безметежно ще идвам в съня ти, в далечния спомен на нашата светла, романтична любов, на отлитнало в нищото щастие.
Където да си, аз ще идвам при теб с най-нежните думи, родени от моето чувство и ще пълня с гроздове от сънища сладки нощта ти.
Където да си, ще те будя с целувката топла на първия лъч на ранилото слънце. С уханния мирис на най-красивото цвете, аз неизменно ще идвам при теб да погаля лицето ти, където да си.
Където да си, ще те вземам на крилете на моята чиста любов светлоструйна и ще летим в светове непознати, където доброто само е градивния атом на всичко.
Където да си, неотлъчно ще бъда до тебе, чак до свършека на света.

неделя, 1 май 2011 г.

МАКОВЕ

МАКОВЕ

Червени макове запалили в прозореца ми син зората, към мен поглеждат срамежливо с усмивката на лятото, което вече шета из полето. Макар във вазата кристална да са натопени, не ще живеят дълго те – ще бъде къс животът им, като човешко щастие, осенило за миг деня ми. А ти стоиш зад тях, изправена в квадрата на прозоречното ми небе и гледаш замечтано към полето – на там отгдето ги откъсна сутринта, когато славеите звучно пееха и се люлееха на песента си в люлката зелена. Докосваш цветовете с чувствителните си изящни пръсти и виждам как изтръпват те, погалени от нежността им. И засияват в пламъци червени милите цветя, а красотата им се отразява в маковите ти от тях зеници; два мака стават устните ти сочни и грейва като слънце твоето лице. Сега във вазичката полските цветя са топлото сърце туптящо на лятото, дошло при мене в стаята ми скромна. Самият ден навън, възседнал алестия кон на времето си е един огромен ален мак, макар разцъфнал в нивата на топлото ми чувство, за твоя и за моя радост.