Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

събота, 30 юли 2011 г.

ЛЮБОВНИ СИТНЕЖИ

ЛЮБОВНИ СИТНЕЖИ

1.
Не ми хвалете първата любов.
Тя нека е за вас.
За мене нека да е тази,
която е последна,
с усещането за последна.
В по-силна аз не вярвам.

2.
Когато любовта си вземе
последната лъжа,
с която ни е мамила,
какво ще ни остави –
небе изпепелено,
с едно умряло слънце в него.

3.
Цветята, като моето сърце,
познават светлия поток на любовта
и имат интуиция като сърцето ми,
кога челцето си
самички да подложат за целувка.

4.
Спи сладко тишината
от нежността на твоите ръце приспана.
А облаците на желанието си почиват
в безветрието на сърцата ни.

5.
И нека да е неочаквана
на любовта ми изначалната й точка.
На портата на белия следобед
тя нека да застане,











петък, 29 юли 2011 г.

МИГЪТ

Мигът.
Мигът съм аз.
Мигът си ти.
Мигът е всичко.
Той център е
на светлината,
на света
и на живота.
Но не в мига
умира любовта.
Тя гасне бавно
и мъчително.
Сърцата ни
са деликатни –
не могат
точката последна
да сложат изведнъж.

четвъртък, 28 юли 2011 г.

ТРЪПЕН ХЛАД

ТРЪПЕН ХЛАД

Тръпен хлад
спуска залезът ниско към нас,
пропълзява той бавно
под твоята блузка прозрачна
и издува балона от плат
на горещите свои желания.
Как завиждам му аз,
че докосва с пресъхнали устни
забранени за мене места,
че докосва с желаните длани
на летния хлад
двете ябълки сочни и зрели
под якичката леко отворена.
Търсен хлад, който в мене
събужда горещи желания…

сряда, 27 юли 2011 г.

В ПЛАНИНАТА

В ПЛАНИНАТА

1.

Голямото небе над Кадемлията

радушно ме приема

под своя син покров

и ме завива

на облаците с балдахина мек и бял.

За мен върхът разтваря

прозореца на грейналата висина

и пуска бялото хвърчило на надеждата

след птицата на мисълта ми.

2.

Сред аромат и многоцветие

откъсвам осветени мигове от вечността.

Нагазил пеещи треви

вървя по билото прехласнат

от бликащата красота.

Аз крача вдъхновен, усмихнат

до рамото на лятото,

което преминава

през своята повратна точка,

като живота ми

и търси своята поанта ясна.

3.

Гласът на славея

събужда ехото на планината.

Отметнал окъсялата завивка на деня

аз ставам бодро,

наплисквам си лицето с изгрева

и тръгвам

по бялата пътека към върха.

Към радостта си тръгвам,

където в синята прегръдка на пространството

ме чака щастието

на лятна птица с топлото безсъние.

В ПЛАНИНАТА

1.

Голямото небе над Кадемлията

радушно ме приема

под своя син покров

и ме завива

на облаците с балдахина мек и бял.

За мен върхът разтваря

прозореца на грейналата висина

и пуска бялото хвърчило на надеждата

след птицата на мисълта ми.

2.

Сред аромат и многоцветие

откъсвам осветени мигове от вечността.

Нагазил пеещи треви

вървя по билото прехласнат

от бликащата красота.

Аз крача вдъхновен, усмихнат

до рамото на лятото,

което преминава

през своята повратна точка,

като живота ми

и търси своята поанта ясна.

3.

Гласът на славея

събужда ехото на планината.

Отметнал окъсялата завивка на деня

аз ставам бодро,

наплисквам си лицето с изгрева

и тръгвам

по бялата пътека към върха.

Към радостта си тръгвам,

където в синята прегръдка на пространството

ме чака щастието

на лятна птица с топлото безсъние.










вторник, 26 юли 2011 г.

НЯМА УГОДИЯ

НЯМА УГОДИЯ
пети разговор с Ведрина

Слънцето се показа иззад раздърпаната пелена на сутрешните облаци. В прохладата след дъжда, лъчите му разливат приятна топлина по цялото ми тяло. Отпуснат на пейката пред дома вяло наблюдавам нашествието на светлината по старопланинското било, флиртуването й с най-високите върхове. Под въздействието на топлината, в резултат на оскъдния сън през последните нощи ми се придрямва. Птица някаква прелетява над мене и сянката й ме докосва. А може би това е тайнственото тихо пристигане на Ведрина.
- Не се отпускай! Ще заспиш и ще пропуснеш да се порадваш на красивото утро – долавям думите й като мисъл.
- Тази сутрин утрото не ме радва – отвръщам.
- Защо така?
- Защото сума ти нощи не мога да поспя като хората.
- Каква е причината!? Може би любовна мъка!?
- Нищо подобно. От горещините е. Цяла седмица в спалнята ми нощем е като в пещ.
- Нямаш ли климатик?
- Нямам. Беден човек съм за такива екстри. Пускам един вентилатор, разтварям врати и прозорци, но много не помага. Стените, нагрявани от лятното слънце цял ден излъчват силна топлина. Въртя се в леглото изнервен и чак на разсъмване, като позахладней, успявам да дремна за час, два.
- Разбирам те и ти съчувствам. Но тази нощ поне беше дъждовна и хладна. Не успя ли нощес да се наспиш добре?
- Не успях. И аз така си помислих: “Тази нощ ще е хладно и ще се наспя добре” – си казах.
- И какво?
- Ами пак не се получи. Дали бях спал и един час, че като засвятка, загърмя, заплющя дъжд, сякаш небето се продъни. От гръмотевиците така и не успях повече да мигна. И така до сутринта. Ето ме сега, затова дремя тук и не мога да се радвам на утрото.
- Съжалявам.
- Преди два дни едно куче лая цяла нощ – до полуда ме докара, а ден след това един съсед празнува рожден ден и слушах чалга и песните на шумната му компания цяла нощ. С две думи – няма угодия. Ако не едно, друго ще яде съня ми.
- И какво ще правиш тогава? Иди си на село, да си починеш?
- Да не мислиш, че там е много по-различно? И там има съседи, които слушат музика, има кучета и крави, които мучат, има петли, и трактори, които от ранни зори започват да пращят.
- Виждам, че са много нещата, които ти пречат. За да не прибавиш и мене към тях, бързам да се оттегля.
Докато възразя, вече я нямаше. Тогава изпразних мисълта си от всичко и безрезервно се отдадох на сладка утринна дрямка.

ФРАГМЕНТИ - 18

ФРАГМЕНТИ 18

* * *
Освиркват пътя ми
безпътни хора.

* * *
Оплюта бе идеята ми нова
от хора безидейни.

* * *
Окъсява животът, но сърцето ми още е младо –
и с неверие гледат връстниците
снагата ми права и мекият плавен вървеж.
Накриво ме гледат – сякаш от тяхната сила съм взел.

* * *
В тълпата на еднаквите
различният няма как да се скрие.

* * *
Уморих се
да обичам за двама
в света отчужден, саможив.

* * *
Далеч от мене стойте –
от звездния ми път
покрит съм цял със звезден прах –
ще кашляте от него,
ще ви смъдят, очите, ще сълзят.

* * *
В митарства пустинни
духът ми се носи.
И все не успява той да засити
алчността, жаждата на сетивата.
* * *
Вали безпаметно.
Плющи дъждът.
Преяло от мечтите ни,
небето днес повръща.

* * *
Вали. Омекнали от влагата
ръждясват чувствата,
от въздуха втечнен хриптят гърдите,
с артритен ход сърцето понакуцва.

понеделник, 25 юли 2011 г.

МЪЛЧАНИЕТО четвърти разговор с Ведрина

МЪЛЧАНИЕТО
четвърти разговор с Ведрина



Водата тихо ромоли в сребристия бързей на утрото и отнася със себе си топлия сън на реката. Целунати от ярката светлина на слънцето, красиви отражения с потрепване се къпят в бистротата на синия вир, над който пълзи лека утринна мъглица. Така приятно е, потънал в единение, да съзерцавам как утрото прелива в идващия ден. От отраженията във водата по лицето ми потрепват игриви слънчеви зайчета. Блясъкът им ме кара да притворя очи, изпаднал в мълчаливо съзерцание. Усещам мекият галещ полъх на вятъра, като целувка по челото и се усмихвам, защото знам, че с него, при мене идва Ведрина.
- Не пееш тази сутрин и не свириш? – подхваща тя веднага телепатичния си разговор с мене.
Не отговарям нищо.
- Защо мълчиш?
- Защото думите не идват тази сутрин. Защото думите отидоха при другиго. Това ме прави малко тъжен.
- И сега, какво?
- Ще другарувам с моето мълчание.
- Добър другар ли е мълчанието? – ме пита тя.
- Добър, защото досега не ме е никога предавало– отвръщам аз.
- И само заради това ли?
- Че малко ли е то!? Но не само заради това. В утробата му зреят плодовете на творчеството ми и в него се избистря мисълта ми. Мълчанието не само за мене е добър другар. Ето, чуй, кове то песента на бързея в реката, а върховете на планината изтеглят в него светлината на небето и прокарват пътя на деня. Небето пък, сред тишината му, извлича песента на висината за облаците бели, в най-дълбокото мълчание.
- А някои защо крещят, тогава? – дочувам врява откъм улицата зад реката.
- Човек крещи, когато нарушават вътрешният му духовен мир. Когато е излязъл извън кожата си. Крещенето е вид самозащита, спрямо нечия агресия или някаква опасност.
- Да. Крещенето се явява като контрапункт на мълчанието.
- Може и така да се каже. Крещим, за да ни чуят, за да ни забележат, за да покажем сила и способност да се защитим, за да уплашим другия насреща и да му покажем, че също можем да сме агресивни.
В разговорът ни настъпи малка пауза. После добавих тихо:
- Крещим навярно и от страх срещу забравата. С мълчанието рядко можем някого да нараним, а с думите се случва често…
Водата в речното корито, бълбука тихо и се пени. Отлетял е прохладният порив на утринния лек ветрец, а с него и Ведрина незабелязано се е оттеглила след думите ми. И в този миг блажен, на релаксацията в тишината, аз разбрах, че бе дошла, за да върне думите при мене.

неделя, 24 юли 2011 г.

ЛЮБОВ

ЛЮБОВ

1.
Любов –
измислицата на мечтателите,
една шега на времето;
палитра на загадъчен художник
със смесени случайно тонове;
изтичаща вода,
през сребърното сито на живота.

2.
Загубих смеха си
и в твоите тъжни очи
радостта ми мълчи.

3.
За погледа ти съм се хванал
в това жестоко, безчовечно време
и твоето сърце е моят корен.

4.
Сега навярно някой друг
с ръка ще ти показва
енигмите на звездните пътеки –
в съзвездията с него ще четете своите съдби.
И с поглед той ще буди в теб копнежите,
ще кара с ласките си тялото ти да танцува,
най-пламенният танц на любовта.

5.
Вали. И тъмни струи скръб плющят
по плочника на тъжния живот.
Дъждът вали.
И в мен отрова сякаш той излива
през покрива пробит на любовта
.

събота, 23 юли 2011 г.

АМБАРИЦА

АМБАРИЦА

1.
Пак от Амбарица
приветствам идването на деня.
След слънчевият първи лъч
се спуска погледът ми възхитен
към синкавата долина –
море в което пуснал котва
почива на върха духът.
Амбарица е днес
отправната ми точка
към земното
и към небесното начало.

2.
Ревнува облакът Амбарица от мене –
накълбва бялата си ревност на грамади.
Желае той върхът да бъде само негов,
опитва се от погледа ми да го скрие
и ревността му
започва вече да ме дразни.
Но скоро ме омайва с красота неземна
и аз забравям, че съм му сърдит.
Дръпни завесата все пак, ревнивецо,
поне пролука направи,
да се порадвам на върха
и с поглед да го поздравя.

3.
Върхът, забил глава в небето,
рисува образа си с тишина.
На облия му гръб изправен,
посрещам слънцето с усмивка.
В магията на светлината,
закуска ще ми бъде тази сутрин
прекрасният пейзаж сред който,
дори и невъзможното
добива своите реални очертания.


4.
Удари слънцето с юмрук
челото твърдо на върха –
разцепи го на две
и плисна мощният поток на светлината.
И рукна тя към низината
и от разтворените небеса,
търкулна се денят след нея.
В отворените ми зеници
живее чудото на този миг.

5.
Над хижата
върхът раздуха звездната жарава.
А месецът,
опрял гърба си в най-високата ела,
ме гледа с поглед на момиче.
Едно момиче,
което, макар останало в града,
присъства с мене на върха.

петък, 22 юли 2011 г.

МЕЛОДИЯ ЗА ТЕБЕ

МЕЛОДИЯ ЗА ТЕБЕ


Как пееше кавалът ми за тебе
под зазорилото небе на нежността.
От слънцето, от планината,
във въздуха източваше с финес
сияещата нишка на живота
и я навиваше в кълбо от светлина,
сред небеса подвластни на очите ти.
Мелодия за тебе плакала и пяла,
запазена в дъха на ехото на планината,
което с болка днес, без тебе ми я връща.

НОСТАЛГИЧНО

НОСТАЛГИЧНО

Къде отлитна лятото
в което всеки ден де срещахме,
в което с радост идваше при мене,
на борчетата в срамежливата прегръдка?
Къде остана веселият смях на лятото,
в което те закичвах с ярките цветя
в ливадата на моите възторзи?
Къде отиде онзи дъх омаен
на сенокосно лято,
в което се отдаваше на ласките ми
в нацъфтялата трева
с такава всеотдайност?
На времето просвирващият вятър
завинаги ли заличи пътеката към него
или потъна лятото в изстиналите дни
на младостта в дълбокото нехайство?

вторник, 19 юли 2011 г.

ЛЮБОВНИ НАСТРОЕНИЯ

ЛЮБОВНИ НАСТРОЕНИЯ


* * *
Ти тръгваш си усмихната
на тъжната раздяла в тишината.
Аз трябва също да вървя,
но в самотата си потънал
не знам назад къде е и къде напред.

* * *
Тръпчиви мисли в дъното на вечерта витаят.
И любовта ми – цензорът на моя ден,
поглежда тъжно в празната си чаша.

* * *
Каквото и да кажа, ще си тръгнеш –
не мога да те спра.
Неповторимото не може пак да се повтори…

* * *
Нито жена, нито девойка –
каква разюзданост на красотата в тебе!
И толкова очи те пият ненаситно –
море да си,
не можеш жаждата да утолиш на всичките.

* * *
В окото на живота
живее слънцето.
На слънцето в окото е денят.
А в неговите – твоите очи.
А в твоите живея аз.

понеделник, 18 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 17

ФРАГМЕНТИ 17


* * *
Студено е навън,
като в сърцето на разлюбила жена.

* * *
Край хората ще минем
по булеварда сив на ежедневието.
На всекиго безгрижно ще дадем
частица светлина, трохичка радост,
една секунда златна от късмета си,
че се обичаме.

* * *
За тебе ще откъсна цвете,
за мене ти –
усмивка от дъгата.

* * *
Превърна любовта ми в скитница
в безкрайните пустини на годините.
В тях всяка песъчинка е
една отронена сълза за тебе.

* * *
Подхвърля някой:
- Щастливи сте. Не можете един без друг.
Каква илюзия – не мога аз без нея,
а тя си е добре във своето един без мен.

неделя, 17 юли 2011 г.

ЕДНО ВЕЧЕРНО ЧУВСТВО

ЕДНО ВЕЧЕРНО ЧУВСТВО


Ще избледнеят облачните планини
и върху потъмнелите поляни
ще стъпи неусетно вечерта.
Ще глътнат птиците в умора песента си
и само вдъхновените щурци
цигулките си ще надсвирват до самозабрава.
Едно вечерно чувство в мен ще трепне,
ще събере вълшебствата на вечерта в букет
и на прозореца ти ще го сложи,
да е спокойна вечерта ти
и сладък да ти е сънят.

събота, 16 юли 2011 г.

СЕГА СЕ РАЗМИНАВАМЕ

СЕГА СЕ
РАЗМИНАВАМЕ



Сега се разминаваме,
като деня с нощта –
не можем заедно да повървим,
в една посока да погледаме.
И литналия облак в синевата
не може да рисува вече
на любовта ми образа красив.
По клоните на старите тополи
се качва слънцето,
като по стари чувства,
разсеяно и отегчено.
След него дните ми пълзят нагоре
в нагорещеното небе
и спускат се задъхани,
и уморени,
но пътят им завършва без откритие.

петък, 15 юли 2011 г.

ПОД ВРЪХ ТРИГЛАВ

ПОД ВРЪХ ТРИГЛАВ
хижа Мазалат

Изпляска с длани утрото,
събуди спящите треви,
подгони тишината
и вдигна слънцето от сън.
Надникна то
през белия прозорец на съня ми.
И като пъстра пеперуда
запърха светлината,
раздуха цветовете
в пейзажа на нощта;
под тежките клепачи на съня ми
раздвижи образа на планината.
Върхът,
наложил слънчевата шапка,
над хижата изправен,
приветства ме и ме зове,
примамва ме като дете
с албума пъстроцветен
от най красиви гледки.
И аз, дете на планината,
не мога никак да му устоя –
нарамвам раница и тръгвам…

ПОД ВЕЖЕН

ПОД ВЕЖЕН


Нашарвам радостта си
с цветистата дъга на есента.
Пред мене Вежен
попива синевата на небето,
нагазил в багрена река
и пръска ароматите
забравени от лятото.
Сред карнавала пищен на гората
танцува есента под Вежен
и радостта ми,
превръща в светлина,
и в песен
от падащи води.
В деня красив едно сме цяло –
върхът и песента,
и аз, и есента…

сряда, 13 юли 2011 г.

КЪМ АМБАРИЦА

КЪМ АМБАРИЦА


Расте височината.
И колкото вървим нагоре към върха
по-ясно чувам
как хоризонтът си говори с хоризонт,
как облак с облака си шепне нещо;
говори си трева с тревата
и сянката със сянка,
в магията на светлината.
Нагоре, към Амбарица –
расте височината
и моите очи говорят с твоите,
сърцето ми говори със сърцето ти,
душата ми с душата ти,
на планината в топлата прегръдка.

вторник, 12 юли 2011 г.

ДНЕС ДУМИТЕ МИ

ДНЕС ДУМИТЕ МИ


Днес думите са струните
на моята китара –
те ноти са за песните
политнали към тебе
и извор са
от моята земя към теб потекъл.
Днес думите са светлината
от слънцето на моята душа,
която те целува.
Днес те ключето златно са
за тайните на вятъра,
за шепота на цветовете
и за загадъчния мирис на цветята.
Днес те са онзи топъл полъх,
тъй щедро галещ твоето лице.
Те огън са
запалващ пламъка в сърцето,
багрилото,
което изрусява буйните жита.
Днес те са истината за нещата,
надежда са и път към любовта –
извезват те
мълчанието на небето
и с ластовичи полет
проправят път към твоя хоризонт.

НА ЮМРУК ЧАЛ

НА
ЮМРУК ЧАЛ



Това е той, върхът.
Юмрук чал –
старопланинския гигант –
баща на върховете;
за мисълта пристанище,
за погледа опорна точка,
за тялото копнеж.
Изкачили се тук,
превръщаме се в хора-птици
на гранитното му чело.
Тук часовете
поставят многоточието дълго
на мигове красиви и бленувани.
Над нас е само синевата,
над нас е само слънцето горещо.
Върхът е увенчан
с молитвения ореол
на облаци-поклонници.
Сред тях се реят блудните души летящи,
забравили умората,
забравили телата ни пълзящи,
намерили простор за волния си полет.
Танцуват мислите ни бързотечни
под музиката синя на всемира –
душите следват
или следват ги душите.
Във всеобхватна светлина
под нас се люшкат хоризонтите далечни
в един безкраен шепот със самата вечност.

неделя, 10 юли 2011 г.

УТРО НА БОТЕВ ВРЪХ


На утрото в розовината плува
самотната душа на Ботев връх.
С роса върхът измива своята снага,
посипана със звезден прах
от преминаващи съзвездия,
отъркали се в мощния му гръб
в нощта безлунна.
Сега плещите му широки
разместват пластовете на пространството,
за да прокарат път на слънцето.
Тук светлината не познава колебания.
Тук слънцето,
пета забило в твърдината спира,
оглежда дългия си път
и на земята праща своето приветствие.
А после,
щом скокне от върха,
кой може вече да го спре?

С ЦВЕТА РАЗЦЪФНАЛ

С ЦВЕТА
РАЗЦЪФНАЛ



С цвета разцъфнал
на моето сърце
аз искам да примамя пеперудата
на твоята любов.
На чувствата ти гладните пчели
да налетят в прашеца цветен,
в нектара му да се опият;
да чуя и благословя
жужащата им песен медена.
Когато запредеш пашкула слънчев
с копринената златна нишка
на радостта родена в любовта,
да бъда като феникс аз до тебе.

събота, 9 юли 2011 г.

УТРО В ПЛАНИНАТА

УТРО
В ПЛАНИНАТА



Тръби зора над планината.
Отръскват върховете
сънищата си дълбоки
и денят събаря с рамо
черната ограда на нощта.
Потича буйната река на гласовете
и засиява всичко в цветове.
Среброто на росата
блести в неокосената ливада.
През танца на глухарчета,
жълтурчета и незабравки,
ме търси слънцето с лъчи.
Съборило с крака росата,
прокарва щастието
своята пътека бяла
към пеещата линия на хоризонта.

петък, 8 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 16

ФРАГМЕНТИ 16


* * *
В излишъците
се ражда злото –
от там започват всичките пороци.

* * *
Животът е филм едносериен
и ролята ми в него е епизодична.

* * *
В дълбокия живот
не може с плитки мисли
да стигнеш до същественото.

* * *
Заради тялото
забравяме душата да поим и храним,
но пораснали, когато
пред нея се изправим,
ще видим с ужас ниския й ръст.

* * *
С какво ли не ни изкушават…
С фалшиви ценности ни атакуват –
така без мисъл,
не търсим смисъла в живота.

* * *
Притиснати отвсякъде,
принудени сме
да вземаме участие
в голямото ни безучастие.

* * *
В голямата си невъзможност
да се издигна в този свят огромен,
до своите размери аз го свеждам.

* * *
Говориш, говориш, говориш…
Навярно се страхуваш,
че ако млъкнеш,
лъжата в теб ще проговори.

четвъртък, 7 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 15

ФРАГМЕНТИ 15


* * *
Дори безсмъртната любов
се ражда и живее само в смъртните сърца.

* * *
А самовлюбената красота
автопортрета си рисува
да си го самоподари
на собствения ден рожден.

* * *
И яснотата може да е страшна,
когато в нея ясно видиш
дълбоката си тъжна безнадеждност.

* * *
Безлична цяла вечност
за миг на пълнота заменям.

* * *
Има автори, които
връщайки се в детството си,
се вдетиняват.

* * *
Вървяхме по един и същи път,
а стигнахме
в съвсем различни крайни точки.

* * *
Какво ще съм, ако не съм
пресечна точка на нещата?

* * *
Мъдростта не е в натрупаното време.
Мъдрост ще добиеш,
когато крайностите изгорят крилата ти.

* * *
Животът е като черешка сладък,
но има си черешката
опашка и костилка.

сряда, 6 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 14

ФРАГМЕНТИ 14


* * *
В реалността ме гледат като уникат –
нима в реалното съм толкоз нереален!?

* * *
Не се поддавай на умората от вчера
и забрави за вчерашната истина,
за вчерашната мъдрост.
Не топли вчерашното слънце.

* * *
Унило диша миналото зад гърба ми.
Там нека диша, няма да го жаля,
защото изгревът сега към мен върви
и вчерашното губи смисъл.

* * *
Не ме напуска чувството, че щастието
избира слепешком онези,
с които най-дълго ще танцува.

* * *
Събужда се Троян –
към планината улиците му ме водят.
Потропва тротоарът с туристически обувки
и сякаш къщите се сгърбват по баирите
нарамили огромни тежки раници.

* * *
Откривам радостта
и удоволствието от живота
дори в една размахана опашка
на кучето загледано в очите на стопанина си.

* * *
Цветът е винаги красив –
дори когато е на трън.
И плодоносен е, и ароматен,
и от пчелите е желан.

вторник, 5 юли 2011 г.

ТАМ НЯКЪДЕ

ТАМ НЯКЪДЕ

Там някъде,
назад, далече,
на своя дървен кон,
препуска детството
на лятото
под ярките лъчи.
Перчемът му,
златиста грива,
развява се
над вретенилите жита.
На кончето изпод краката,
сред облачета прах,
изтегля времето
горещата пътека
на дни безгрижни
в шарената върволица.
Тръби на детството с тръбата –
звукът ме носи в бъдещия ден
и виждам в него себе си
след сянката
на щастието да се лутам.

понеделник, 4 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 13

ФРАГМЕНТИ 13


* * *
Листа, отронени сълзи по отлетяло време,
по изживян живот.
И всяко е преодоляна болка
и изживяна радост.
Листа окапали – години от живота ми.

* * *
Дъждът почука на прозореца.
Отворих му да влезе в стаята,
а той видя ботушите си мокри
и само лекичко, през праг надникна.
Усетих мирис на зелено, на трева косена,
на озон и на колендро,
на отлетяло детство.

* * *
Една ранила птица с песента си
ми върна тази сутрин
забравената топлина на бащиния дом.

* * *
Пътят ми е твоята любов –
тя шепот е на вятър,
усмихнат слънчев лъч,
тревичка разлюляна
и поглед на дете.

* * *
Денят пристига тихомълком
преметнал облак бял на рамо.
Той свойски ми намига
и се усмихва срещу мен
с една полузабравена усмивка
от снимката в албума ми,
запазена от детството.

неделя, 3 юли 2011 г.

ФРАГМЕНТИ – 12

ФРАГМЕНТИ – 12


* * *
Аз дълго слушах ромона на речната вода.
И питах се какво ли иска да ми каже.
Не го разбирах.
Едва кога си тръгвах осъзнах,
че ми говори с твоя глас.

* * *
Снегът е листа бял на който
отсрещната гора на хълма
полага със замах графичния си щрих.

* * *
Гладът – приятел или враг?
Тиранинът стомашен,
работодателят, въртящ, пресукващ
голямата стомашна празнина,
мъчителната и болезнената празнина,
двигател на живота.

* * *
Дърво пречупено лежи в тревата.
От куче препикано,
от червояди гризано –
то спомня ли си своето достойнство?

* **
При среща с този или онзи
не си мислете,
че бил такъв и онакъв,
а помислете за това, че Господ
за радост нечия и за утеха
сред нас го е изпратил.

* * *
На светлината скалпелът
прорезна рана прави в сянката дълбока
в насрещния нагънат хребет.
И от отворената рана
излизат есенни видения.

НЯМА КАК

НЯМА КАК

Е, няма как
да бъде само пролет,
да бъдеш вечно млад
и силен.
Тече на времето водата
ту бистра и спокойна,
ту мътна, буйна и дълбока.
Но всичкото това
го знаем,
защото сме били
и в пролетта
и в младостта.

събота, 2 юли 2011 г.

ЕДНО ЛИСТО

ЕДНО ЛИСТО


Едно листо
от есента жигосано,
откъснато
на вятъра от злия смях,
се завъртя уплашено
във въздуха.
Едно листо,
запратено нехайно
на мястото последно
от живота му,
настъпено от мен,
изохка.
Дали това не бе гласът
на моя стъпкан ден,
на времето
безцелно преживяно в него?

петък, 1 юли 2011 г.

КЪМ СВЕЧЕРЕНОТО НЕБЕ

КЪМ
СВЕЧЕРЕНОТО НЕБЕ



Китарата в ръцете ти
повтаря плавната извивка
на ханша и бедрата ти.
И голият ти пъп,
като космична дупка,
засмуква моя поглед.
И прави ме съвсем материален,
забравил за душата,
на чувствата за светлината.
Изпуснала китарата,
ръката ти ме взема,
повежда ме,
към свечереното небе
на нежността ти.

БЕЗ СВЕТЛИНАТА

БЕЗ
СВЕТЛИНАТА



Ти бе светлина –
превърна се в мрак.
И мене превърна.
Светът е толкова тъжен
без светлината.
И студен,
без слънцето,
и пустинен,
и глух,
и далечен,
Безчувствен,
дори отблъскващ.
Без светлината
кой ще види сега
цъфтящият мак на сърцето ми?