ЗЕЛЕНИНА

Зеленина
в която светлината се превръща в празник.
И отразена в бързеите речни
изтича тя към водопадите на дните.
До лятото остава само крачка.
И в тази крачка се крие смисълът
на всичко дето ще се случи.

ВМЕСТО ТЕБЕ
И вместо теб,
изпраща ме реката –
върви до мене вятърът в нощта.
Нощта е дъхава и синя като теменуга.
И вместо твоят глас,
изпраща ме гласът тревожен
на нощна птица търсеща другаря си
с отчаян писък.
Нощта е топла и красива,
но толкова сега е празна
от твоето отсъствие.
И вместо теб,
изпраща ме луната тъжна
с разплакани от самота очи.

ВОДАТА

Водата е живот.
Поет е и поезия водата –
полюшва строфите си тя
изпълнени с метафорите
на трепкащите свои отражения
и с образи пленителни
от мимолетната игра на светлината.

С УХАНИЕТО НА АКАЦИЯ

С УХАНИЕТО НА АКАЦИЯ

Рисува мостът отражението си
в спокойната вода на Осъм.
В зелените вълнички трепкат уловени
мечтите на дърветата облени в слънце.
Закичва ранобуден славей с песента си
сияйното лице на утрото.
Над бродовете на реката
и разхвърляните от водата камъни
витае детският ми смях,
пробягва образът на младостта ми
с ухание на цъфнала акация.

ТАНЦУВАМ С ВЯТЪРА

В градината на чувствата ми пак е пролет,
в градината на чувствата ми вятърът
обзет от пролетно опиянение лудува.
Повдига сънищата на тревите той,
духа ми вдига с палави вихрушки
и на цветята през сияйните усмивки,
притичва бос,
отнася го към хоризонта –
там дето погледът с мечта се среща
и радостта намира своя път,
където ново слънцето изгрява
и спира за почивка сянката на облак.
В градината на чувствата ми
с вятъра танцувам –
опиянен от пролетта
той с мен кокетничи
и на ушенцето ми тихо шепнещ,
безотговорно пак ми обещава нещо,
в което аз не мога да повярвам.

ПАРАЛЕЛ

В безкрайния си дом обширен
навярно облаците са щастливи,
защото те,
макар да са така немирни
и толкова неверни като тебе,
не ги изпъждат –
винаги добре приети,
изчезват и се появяват,
когато искат, както искат :
лирично нежни и безгрижни,
като море разлети в цялото небе,
кълбати в причудливи форми
или навъсени и страшни;
непостоянни като тебе.
В дома-небе на любовта ми
ти като тях се шириш и танцуваш,
нехаеш, идваш си и си отиваш,
без да отричаш или потвърждаваш нещо.
А аз, приседнал в сянката на своя ден,
в небето пак с почуда гледам
и в мислите си правя този паралел,
лице на слънцето подложил
с чадър на чувствата в ръката.
И ако тих ветрец повее,
и моите съмнения отвее
ще се зарадвам от сърце,
тъй както бликащата светлина
на съществуването си се радва,
и безпричинно весела, и закачлива,
с любов до всичко се докосва.

ИДВА ЕСЕН

Изрусява зеленото
и от слънце прелива.
И угасва смехът му
възторжен в ливадата –
идва есен, гласът й се носи
сред полето,
в съня на дъбравата,
в песента на щурците.
Есен идва –
жълтее тревата
и врабецът кълве
на шишарките семето.
В есента влизам сам
със забавена крачка
и се питам
кому обичта си да дам?
На кого с топли длани
ръцете да стопля?
Аз съм време течащо
през очите на топлата есен.