Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

вторник, 2 март 2010 г.

СУЕВЕРИЯТА НА ТАТКО

СУЕВЕРИЯТА НА ТАТКО

Обикновено баща ми се приготвяше за лов от вечерта, но имаше и такива дни, в които всичко се извършваше сутринта, преди тръгването. Ловуваше най-интензивно през зимата, когато нямаше работа навън и му омръзваше да стои по цял ден в къщи край печката. В един такъв ден бе станал по тъмно, надпреварил дори и баба, която винаги ставаше първа и палеше печката в кухнята.

Обичах да наблюдавам татковите приготовления. Той изваждаше сандъчето с ловните принадлежности и с часове зареждаше патроните. Първо поставяше гилзите, после с прерязан патрон отмерваше нужното количество барут и накрая изсипваше сачмите. Притъпкваше, слагаше най-отгоре тапите и подгъваше края на патроните навътре. След това вземаше патрондаша и ги подреждаше в него. В единия край слагаше тези, които са с едри сачми за едър дивеч, в другия с дребни за дребния, а в средата оставаха със средните сачми. Преглеждаше пушката, двуцевка-Туловка и започваше да се облича. Понапълнял в безделието на зимните месеци, трудно се навеждаше и виждаше голям зор с обуването. След дълго пъшкане и сумтене успяваше да сложи на краката си партенките и навущата. Като се изправеше след тази процедура, лицето му силно червенееше от нахлулата в главата кръв. И така, след дългите приготовления отиваше на двора, за да вземе със себе си ловното куче Балкан.

Баща ми беше дългогодишен, опитен ловец и рядко се връщаше с празни ръце. На трапезата ни не липсваше месо – ту сърна ще удари, ту диво прасе, а най-често зайци. По това време в землището на селото се въдеха много диви зайци. Случваше се да се завърне от лов с по няколко. Рекордът му беше седем убити заека на едно излизане. Под сушината сушеше опънатите заешки кожи, които после продаваше. През зимните месеци в къщи висяха постоянно пръти със суджук. Месото от дивеч за мен оставаше по-вкусно от месото на домашните животни, може би, защото от малък бях свикнал с него.

- С тази шапка ли ще ловуваш днес? - спря го мама на излизане.

- С тази, защо?

- Ами нали ти беше за по-нова?

- Така е, но съм тръгнал да бия зайци, а със старата никога не ми върви – все празен се връщам.

За да избегне препирнята, тя го остави да прави каквото иска. Но понякога му се сърдеше, защото уж имаше нарочени дрехи за ходене на лов, а обличаше и от другите. После така и не разбираше кои да изпере и кои да остави за обличане.

Баща ми бе суеверен не само по отношение на дрехите. Когато отиваше за сърни си имаше маршрут по който трябваше да мине обезателно. Маршрутът на зайците беше друг. За всеки вид дивеч имаше определено време и място в землището на селото.

В тази зимна сутрин, след двучасово приготовление, го изпратихме с пожелание за успешен лов. Аз извадих от шкафа събраните и грижливо подвързани таткови списания "Лов и риболов", за да ги разглеждам. Едва бях привършил с първото и гледам, баща ми се връща. Лицето му излъчваше голямо раздразнение.

- Какво забрави? – попита го мама.

- Нищо не съм забравил аз, ами тъкмо излизам от селото и насреща ми се появи Тодор Шопа.

- Е, и какво!?

- Как какво? – отвръща с въпрос троснато ловджията. – Щом срещна този човек, никога не ми върви, връщам се без нищо.

- Я стига. Внушаваш си.

- Ни най-малко. Не веднаж е било. Няма смисъл да ходя да си губя времето и да мръзна напразно.

- Как така да няма!? – диви се мама. – Та нали цели два часа се приготвя и сега заради него да се откажеш.

- Ще се откажа, как няма да се откажа? Той е куцузлия човек и хич не мисля след като го срещнах да вървя на халост да газя в дълбокия сняг. Знам, че няма да ударя нищо. Ще ида друг път. Какъв беше този мой късмет тази сутрин? Не можах ли да срещна Васил Първанов, например, ами него. Срещна пи Васил или сърна, или диво прасе ще убия. Да бях срещнал Коста Шейтана, можех поне някоя яребица да убия или някой фазан. А то, Тодор Шопа. Не е било да го видя и да имам сполука. Открай време е така.

- И какво ще правиш сега?

- Ще си изям закуската и ще ида в кръчмата да играя карти.

А навън валеше пухкав едър сняг и завиваше всичко в бялото си вълшебство. Виждаха се следи от птичи крачка и разни животинки, притичали по белия зимен килим. Времето бе меко, само за лов.

Публикувано от в Няма коментари:
Абонамент за: Публикации (Atom)