Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 3 април 2011 г.

ПЛАНИНСКИ ПОТОК

ПЛАНИНСКИ ПОТОК

Водата прави своите

искрящи, пеещи салта –

каймак разбит повдига

и отминава по-нататък.

Простене корен, камък охне,

удари тъпан водопадът –

разнищената бяла дреха

на раменете си

намята пак водата.

Потокът бърза да ме стигне,

а аз гласа му да догоня.

ЩЕ БЪДЕ САМО НОЩ

ЩЕ БЪДЕ САМО НОЩ

И всичко от деня ти ще изчезне, ще го погълне залезната пяна. Косата ти, от пламъка небесен станала червена, ще потъмнее, ще стане здрач. Ще се стопят и дъх и смях, сълзите ще изсъхнат. Ще дойде час за други мисли, за други , неизвестни преживявания. Среднощната гора на хълма, за месеца ще стане тъмна ладия. Ще се стопи безпаметно денят и нищичко нощта не ще да пощади. Сега на залеза ни в огненодишащата бляскава поема, той пише сетния си стих. Небето учестено диша и с пулса кървав на последния си час, полага най-последната черта на бързия си и неравен щрих. Небето уморено диша – в ковачницата му хвърчат искри и от нажежените снаги на облаците, предава плът на своите видения, загадъчни и непознати. Нощта гаси в зениците ми, от мрака разширени, най-хубавите образи на залезния час и под главата ми, в короната на старото дърво, вечерни птици пеят, прощалния си реквием, прощават се с деня.

А после? Ще бъде само нощ…

В УХАНИЕТО НА НОЩТА

В УХАНИЕТО НА НОЩТА

По бялата стълба на моята мисъл месецът слиза с крак върху стремето и чака мига на своето тайнство. А там под листата на тихите нощни дървета, съзирам подвижната сянка на влюбени. Под дълбокия поглед на месеца, тя също бленува за път и за щастие. А месецът спуска звездната люлка към нея. С готовност ще дам аз на нощта образа свой. И ти ще гледаш с изумрудния поглед на далечни звезди, към неговата умозрителна проекция и ще спреш стъписана, пред огромната заключена врата на квантовата нощ. А квазерният блясък, ще ме поглъща цял сред звездна пяна. По зноя на нощта ще се опитваш да се изкачиш до онзи връх заветен на думите, от който, светът изглежда друг. А аз от толкова далече, ще търся нежността ти в устните останали без дъх, от взиране в безкрая на нещата. Дори в нощта, без слънце, пред вратата ти ще зрее пак плодът на поетическия нар. От неговия дъх неуловима ставаш, като движение на северно сияние.

А месецът, дочакал своя миг на тайнство, ще е приятелят, до рамото ти мълчаливо крачещ, в диханието на нощта.