Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

вторник, 7 декември 2010 г.

В РЕКАТАВ РЕКАТА Реката все тече, а не изтича, приижда на талази. Дълбока е в притихналите вирове. Не можеш ли да плуваш – не влизай по-добре.

В РЕКАТА

Реката все тече, а не изтича, приижда на талази. Дълбока е в притихналите вирове. Не можеш ли да плуваш – не влизай по-добре.
Там зад завоя, в сенките под старите върби, въртят свредла водовъртежите. С попадналите в тях тела дос­тигат дъното и ги изхвърлят пак нагоре.
Под камъните в синия прохладен вир се стрелка сребристата щука на деня, а над кипналия бързей се ронят пожъл­телите листа, като златни сълзи, пролети по отминаващото лято.
Дълбочината на вира достига до гърдите. Вълнич­ките, изтласквани от пеещия бързей, припляскват по гър­ба. Усещам ги като пулс от сърцето на реката. Още едно сърце пулсира под самото ми лице – отразеното във водата слънце – небесното сърце, сърцето на свет­лината. Реката е уловила яркия му лик и озарява лице­то ми с лято, с август, и танцува в очите ми с отразена светлина.
И няма по-хубаво, по-желано място в горещината, от това във вира.
Наполовина потопени в прохладата, речните камъ­ни въздишат тъжно и ме поглеждат завистливо, когато се потопя цял или се гмурна под водата.
Щом слънцето опре в зеления връх на върбата и над вира падне плътната й сянка, водата губи блясъка си, вирът магията си, и аз от камъка на който се суша обувам сандалите, и си тръгвам щастлив.

ПРОЛЕТНА ВОДА

ПРОЛЕТНА ВОДА

Там под върбите, живее тихия си живот реката. Ромонът на бързите й води унася деня в дрямка. Изпод приведените клони на върбите се плиска весел девичи смях и се смесва с гласа на бързеите. Цялата лъка прозвънва под бистрия извор на смеха.
Развеселено, доброто старо слънце гали с дъха си всяка тревичка и всяко листенце. Цветята зажумяват от силната му светлина, а полуделите от упойващите аромати пчели жужат, изпълнявайки своята нова слън­чева симфония.
По облите бели камъни внимателно пристъпват мо­мичета. Разветите им от топлия ветрец поли, откриват белотата на краката им. Те газят, смеят се и пеят. Вод­ни пръски щедро пилеят слънчевото злато. Един любо­питен облак се надвесва над водата, влюбен в отраже­нието си или в смеха на тези весели русалки. Дори и жабите не издържат в този песенно-музикален миг и надуват дрезгавите тромпети на гласовете си в ракитака.
Водата тече, тръпнеща и бляскава, отмива всичко – и цветове, и шумове, и звуци; отмива пролетните аро­мати, девичия смях, разпилян под старите върби, но младостта, но младостта не може да отмие.