Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 30 януари 2011 г.

ИМПРЕСИИ 7

ГЛАСЪТ НА ГУГУТКАТА

Чуй песента на гугутката. Тя събужда деня и подслажда първата крачка на утрото. С нея чувам и синът ми как гука на съня в пъстроцветната люлката. А на първото му млечно зъбче, като капка роса върху цвете, блещука топлата усмивка на слънцето.
Гласът на гугутката, от детството спомен, ме повежда на времето с тихата стъпка напред. Тя кара земята да диша с отворени пълни гърди, да звъни синевата на утрото в новия ден. А къщите, опрели гърбове-калкани, я слушат мълчаливо и премигват в удивление с бръшлянените си фасади.
Гласът на гугутка, който пада от стръмните покриви и залива града, и го носи, и люлее пространството, като глас на камбана.
Тази сутрин, животът за мене е глас на запяла гугутка.

БЯЛО

Бяла музика в бялата стая. В бели дрехи облечен я слушам. И в душата се ражда копнеж по нещо далечно и малко неясно. Блян в който цъфти и ухае бялото цвете на моя живот. Звуци се леят – потокът им бърз и звънлив ме грабва и носи през полето на подмладения свят, през прозрачната сянка на нереалното между било и ще бъде, между пространството на две пробягали през мен мисли, там където спи зародишът на нещата, на нещото, преди то да е станало нещо. Пианото лее потоци от звуци и светлина. Тези звуци са белите птици на клавишите, които сблъскват своя полет в черното пиано на материята. И на лицето ми засиява бялата усмивка на белия приказен ден.



ВИКАМ ЛЯТОТО

ВИКАМ ЛЯТОТО

От устните на лятото в дланта ми капе дъхав билков мед, тъй както глухотата капе от небето над полето. Аз викам лятото, а то не отговаря, заето да опалва своята голяма пещ.
Пред мен тополите издигат ръст, пробиват висината с върховете си и търсят нови измерения за полета на птиците. А птиците събират сили за далечен път. Следа от облак ще им бъде ориентир в безбройните посоки в синевата.
Но още рано е. Днес птицата на щастието в златната си перушина, пред мен танцува и ме дарява с едно отскубнато перце Сега тя свива своето гнездо върху съня ми къс и летен.
Вървя напред, назад не се обръщам и викам лятото, вика на ехото надвикал. А лятото пред мен върви, загледано към хоризонта, от който изпълзява сянката на есента.
Навред е лятно, толкова красиво! В душата неусетно се прокрадва нова песен. И аз със стъпките си тук ще я запиша, по росната снага на буйната трева в ливадата - най-хубавата лятна песен.