Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 19 октомври 2011 г.

ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО Единадесети разговор с Ведрина

В този час на деня селският площад е изненадващо оживен. Обикновено по това време е пуст и безлюден. Слънцето, макар и полегнало вече към хоризонта, все още е силно и светлината му щедро залива земята. Наблюдавам разсеяно пъстрия есенен ден с изпразнена от всякакви мисли глава. От горния край на площада, със силно бръмчене, се появи трактор теглещ ремарке, натоварено с дъски. Трактористът и неговия съсед са се притиснали на тясната седалка. Карат дъски от дъскорезницата за строежа който правят. Животът и на двамата не е лесен, но те винаги си помагат и успяват да се справят. Животът ги е притиснал един в друг, като тясната тракторна седалка. Но те са заедно, те се усмихват и вятърът от движението игриво вее косите им. Зачервените им лица са изпълнени с веселие и излъчват сила и увереност.
Сякаш доловила за какво става дума, със сянката от малко облаче, до мен се спуска Ведрина и казва:
- Може да се каже, че приятелството е наистина като една душа в две тела.
- Съвършено права си и този път. Точно за това си мислех. Познавам тези двама мои съселяни добре. Приятелството им удвоява силите им, удвоява радостта от постигнатото и прави тегобите им наполовина по-поносими.
- Винаги съм се възхищавала на такова другарство. То рядко се среща. По-често можем да срещнем лъжливото приятелство. Лъжливите приятели са като сянката – следят ни по петите, докато ходим по слънцето, но влезем ли в сянката, веднага ни напускат.
На пейката срещу мен сяда тежко прегърбен старец от горната махала. Подпира бастуна до себе си и едва успява да не разплиска чая си от чашата в треперещата си ръка. Всеки ден по това време той идва тук и изпива по един топъл чай.
Ведрина внимателно следи погледа ми и казва:
- Но не мислиш ли, че приятелството и чаят са хубави, когато са силни и немного сладки?
- И този път си удивително точна в заключенията си – отвръщам аз. – Като го гледам, обаче, не мога да не се запитам, дали му се услажда, когато пие винаги чая си сам?
- Караш ме да се замисля. Който не може да намери приятели в света, едва ли и светът ще му бъде приятел. Но може да си има своите причини и основания, човекът. Може би спазва свои принципи, като този, например: “Не дружи никога с човек, когото не можеш да уважаваш.” Приятелството възниква в единомислието.
От училището в срещуположния край на площада излизат шумно деца с ранички на гърбовете. И те се обособяват в малки групички и така тръгват по тротоара. Докато ги гледам си казвам, че битката за приятелство и влияние сред тях започва още от ранната детска възраст и ни съпътства до края на дните ни.
- За какво се замисли? – пита Ведрина.
- За това, че приятелите са длъжни да поемат върху себе си част от неволите и огорченията на другарите си. Може би затова всеки иска да има приятел, но никой не иска да бъде приятел.
- Много точно го каза. Наистина е така, ако трябва да бъдем чести пред себе си, защото приятелството много дава, но и много задължава.
Замълчахме. Поглеждам слънцето. Вдигнало се е в най-високата си точка. Изглежда, че есента му е много добра приятелка, защото виждам, че не се изморява да й дарява от силата и топлината си, за да може тя да дава на нас и да може да разгърне напълно богатата си палитра.
А Ведрина, уловила моментално погледа ми, рече:
- Само на пръв поглед е самотно. И то си има другари в космичното пространство. Но и ти ми изглеждаш самотен, като него. Защо?
- Защото, повярвай ми, по-лесно е да умреш за приятел, отколкото да намериш приятел, който заслужава да умреш за него.
- Напълно съм съгласна с тебе и мисля, че това е достоен финал за днешния ни разговор. До нови срещи.
Сянката от облачето беше изпълзяла от мен в краката ми. Полъхна ветрец и събори шепа листа от пожълтелия връх на високата бреза под която седях. Изправих се и тръгнах към къщи, сподирен от неизменния си верен приятел – сянката ми.