ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА – осми разговор с Ведрина

ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА –
осми разговор с Ведрина

Мисълта ми се рее безпосочно, като птица в небето. В такива мигове на тишина, покой и съзерцание, усещам как край мен тече животът – задъхано, забързано или лениво, като изтънялата вода от летните горещини в речното корито. Животът – дар и наказание.
- За какво си се замислил? – сепна ме с въпроса си Ведрина, спуснала се до мене, сякаш по лъчите на следобедното слънце.
- Тя, мисълта, друга работа си няма, дай й само да подскача от тема на тема – отвръщам. – Мисля си за живота и за неговия контрапункт – смъртта.
- Е и какво? – полюбопитства гостенката ми.
- Стигнах до важно заключение, а именно, че човек може истински да живее само с това, заради което е готов да умре. Понякога, за да живееш е нужно повече мъжество, отколкото да умреш.
- Тези твои мисли навяват печал. Дали не е по-добре да помислиш за безсмъртието на душата?
- Дори и за това да мисля, няма как да избегна въпроса за обратната страна. Нали първото условие за безсмъртието е смъртта. Мисля си, че да се умре е страшно, но още по страшно е да не се живее.
- Аз смятам, че мисълта за смъртта е по-жестока отколкото самата смърт – вметва Ведрина.
- Не знам, приятелко. Може би си права, но не знам – слава богу още не сме умрели, за да знаем дали е така.
Настъпи малка пауза. Забелязвам как недалече в гробището един мъж оправя съборената ограда. Това веднага предизвиква друга мисъл в мене, която бързам да споделя с Ведрина:
- Не сме ли странни хората? Погледни онзи човек там, който поправя оградата на гробището. Питам се има ли смисъл от ограждението, защото тези, които лежат вътре, не могат да излязат навън, а тези, които са отвън, съвсем не желаят да влязат вътре.
- А ти допускаш ли, че има хора, които не се боят от смъртта? – пита Ведрина.
- Едва ли? Но най-малко като че ли се боят от нея, онези, чийто живот има най-голяма ценност.
В този момент излиза една съседка и подвиква на детето, което играе пред дома й:
- Стефане, решили си задачите за утре, като си излязъл толкова рано да играеш?
- Само една не можах, но като се прибера, ще се справя и с нея – отвръща момчето със зачервени от играта бузи.
Техният разговор предизвиква появата на усмивка на лицето ми.
- Защо се усмихваш? – забелязва Ведрина.
- Защото ми мина през ума, че смъртта е най-великият математик – решава безпогрешно и бързо, на веднъж, всичките задачи. Всичко можеш да преживееш, освен своята смърт. Това, че някои хора умират, не е доказателство, че са живели. Не ти ли се струва, скъпа, че има мъртъвци в които има повече живот, отколкото в някои живи?
- Да, наистина има основание да мислиш така. Човек е това, което може да бъде, но не е всичко, което може да бъде. Защото, ако се върнем пак към математиката, ще кажем, че има хора, приличащи по стойност на нули – на тях винаги им е нужно да вървят пред тях цифри.
- Права си, Ведрина. Хората приличат и на думите: ако не ги поставиш на мястото им, те губят своето значение.
В този момент слънцето се скри зад голям кълбест облак. Сякаш облакът изсмука светлината и с отдръпването на слънчевите лъчи, Ведрина по тях, набързо се прибра откъдето беше дошла, като остави разговорът недозавършен, ако изобщо подобен разговор може да се каже, че може да има край.

ВРЕМЕТО
шести разговор с Ведрина

Утрото е свежо и прохладно, огласяно от пеещите ранобудни птици в гъстия листак. Денят разплисква щедро с пълни шепи от извора на светлината си. А планината тази сутрин, огряна от първите лъчи на слънцето, е зовяща, но някак си далечна. Аз все търся времето, което ще ми позволи да се кача на върховете й сияйни. Пред лицето ми, поклащана от лекия ветрец, потрепва разлюляна клонка, привлича погледа ми и ми подсказва, че Ведрина е тук отново.
- Защо не правиш обичайната гимнастика в това чудесно свежо утро? – ме пита тя.
- Омръзва всичко и имаме необходимостта, поне за малко, да се дистанцираме от него. И най-хубавите неща, в един момент дотягат – отвръщам аз. – Тази сутрин нямам време за гимнастика.
- Нямаш време ли? Че къде ти е времето?
- Да. Нямам. Зает съм да мисля.
- Времето е достатъчно дълго за този, който го използва, който се труди и който мисли. Такъв човек разширява неговите предели. Мислиш ли, че хората ценят достатъчно времето?
- Някои го ценят, други не. В някои ситуации то не ни достига, в други ни отегчава. Измислени са хиляди начини да губим времето си и няма нито един открит досега да го печелим. Макар минутите да пълзят, то лети като стрела към бъднината. Загубата на време е по-тежка от всичко друго за този, който знае повече.
- Да предположим, че имаш всичкото време на света, за какво ще го използваш? – пита Ведрина.
Какво да отговоря? Толкова е труден този въпрос. На клонката кацва една птичка и леко приведена към земята, тя престава да се люлее.
- Времето и случаят не могат да направят нищо за този, който не прави нищо сам за себе си. Ние убиваме времето си, а то убива нас. Много пъти съм се питал кое вреди на човека повече – липсата или излишъкът от свободно време. Но знаеш ли, кое е най-лошото?
- Кое?
- Най-лошото е, че има между нас хора, които не знаят да си губят времето сами и те са бич за заетите хора.
- И аз имам известни наблюдения по тези въпроси – казва Ведрина. – Струва ми се, че само мързеливите хора нямат време да извършат онова, което си въобразяват, че искат да извършат, защото ако искаш да направиш нещо, ще намериш време да го направиш, а ако не, ще намериш причина, да не го направиш.
- Съвършено права си. Явно тази сутрин аз не искам да изиграя гимнастиката си и намерих причина, за да не я направя – започнах да си мисля за времето и изкарах него виновно.
- Всички постъпваме така – съгласява се Ведрина. – Хора, които никога нямат време, обикновено не вършат нищо.
Тук долавям иронични нотки, отправени към мен и затова, отвръщам:
- Я стига! Ще изиграя гимнастиката си утре.
- “Утре” е най-големият враг на “днес” и то поддържа в нас бездействието. Един час днес, струва два часа утре.
- Виждам, че няма да ме оставиш на спокойствие, докато не изпълня ежедневната си програма, която съм приел за задължителна и не направя гимнастиката си. Затова ставам и тръгвам – отвръщам.
Птицата е излитнала от клонката, ветрецът е стихнал и тя не се поклаща. Разбирам, че Ведрина е постигнала своето и си е отишла. А аз тръгвам енергично, без да губя повече време, към височината на която всяка сутрин играя гимнастиката си.