ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ

 

ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ

 ВЪРХОВЕ

Лирика

 2012 г.

ВРЪХ   

От слънце в злато обкован

върхът пред мене се издига.

От въздух свеж опиянен

аз  с лекота вървя нагоре,

отхвърлил цялата умора

от делничните свои  грижи.

Нагазвам в птича синева

и в извора на тишината

вървя прозвъннал в красота –

докоснал с длани висината.

Върхът е грейнала палитра.

От нея тръгват цветовете

към цялата земя под мен

в прегръдката на ветровете.

И в слънчевия праг препънато

тук спира времето, замира,

и само мисълта се рее –

напред да гони своя връх.

Най-горе спирам запъхтян.

Под мен лежи в покой всемирът

и в слънце целия огрян

аз на върха съм връх сияен.

ОТЛИТАЩ ДЕН

Обрахме царевицата и гроздето.

Зачепени са бъчвите

и още младо,

събира виното

искряща сила в тях.

А орехите са събрани.

Откъснат, пада есенния ден

от клона слънчев

и се търкулва,

като ябълката капнала

в тревата,

загубил цветовете си игриви,

по склона стръмен на това,

което вече е било.

Отива си денят

съвсем самотен

и като мене неразбран.

НЕБЕСЕН

РОБИНЗОН

Аз някога вървях

по свода на дъгата.

Крака провесвах

в небето синьо на живота,

а вечер,

по въглените на звездите,

притичвах бос

по звездната пътека,

неона на луната да запаля.

В зенита на дъгата бях –

светът бе само мой.

Сега, небесен Робинзон,

се скитам –

загубил своя звезден остров,

очаквам жребия си от Съдбата.

ОТ СТИХОВЕТЕ МИ

От стиховете ми  нахлуват в мене

и оживяват дни щастливи.

Присъствие на пролет в есента,

което като малко камъче

ще се търкулне в лудото си спускане

към слънчевото дъно.

Там дишат любовта

и нежността в сърцето,

там светлината озарява

          изживяното с неповторима сила

под звуците от музиката на душата.

Едно присъствие в което месец май

цъфти сред аромати,

където красотата с красота се среща,

където е едно

изпуснато хвърчило пъстро на живота.

* * *

Животът ни е пряспа сняг,

топяща се под пролетното слънце.

***

Обидни думи парнаха езика ми,

заседнаха на гърлото.

Преглътнах ги, макар и трудно –

те нека по-добре на мене да горчат,

защото знам, излязат ли навън

ще плъзне тяхната зараза.

Обидни думи – хап горчив –

аз с него често се самолекувам

от гордост и от самовлюбеност.

ПОЛЕ

Поле, другар ти верен мой,

мой скитнико,

през прага на годините

не се ли умори да ме посрещаш

и утешаваш в безутешни дни

на птица с песента и с тишината си?

Поле – зелена викаща безкрайност,

в която с глас ме вика слънцето,

в която аз покой 

и вдъхновение намирам.

Поле на думите ми пристан тих,

на стиховете дом,

на образите мои топла стряха –

разпъваш с равния си хоризонт

от край до край

прозвънналата моя радост

през този малко тъжен свят.

И в дългия си път,

мечтата си прегърнал

съм в близост с най-далечните неща.

ВЯТЪР

Изпляска с длани вятър бързоног,

подгонил сънената тишина.

Огъна върховете на гората,

разтърси хоризонтите,

насмете прахоляка

в очите бистри на небето.

Подскочи, вдигна се,

засили се

и от небето с гняв небесен,

освирепял,

в гърдите ме удари силно.

Да можеше,

той слънцето от свода би измел.

С един замах на злъчната си злоба

би взел душата ми за него недостъпна.

В БУРЯТА

От хоризонт до хоризонт

тресе се цялата земя,

люлее се, огъва се;

дърветата пращят

прегънати от вятъра.

Небето сбрало сива злъч

надвесено над мен

повръща мрак злокобен.

Ударена от гръм

в тревата тупна птица овъглена.

Една уплашена сърна

страха си бързо скри в гората.

А аз под гневното небе,

сред голото поле,

без стряха и подслон,

стъписан в своята безпомощност

приемам участта си с примирение.

КЪЛБОВИДНА

МЪЛНИЯ

Кълбо небесен гняв и блясък

удари в мене със свистене.

Превърнат цял във факел,

по чудо оцелял

се питам аз:

Дали от този силен удар

ще се разместят в мене

пластовете на душата

или на битието ми поне.

***

Не съответства

остарялото ми тяло

на младостта несекваща в сърцето,

на младостта в очите ми искряща.

***

Прозвъннал в светлина

вървя с усмивката на слънцето,

вървя по пътя слънчев на цветята.

***

Понякога си мисля,

че може и на времето

да му се иска

да спре за миг

или обърнато назад

да върне миналото си в сега –

там дето аз

завинаги оставам млад.

***

Пак цъфна слънчогледът.

Сред него пчелен рой жужи –

прашец сред аромат събира.

Оттласнало пета от хоризонта

нагазва слънцето през нивата зелена,

през малките усмихнати слънца –

върви към мен

и търси образа си отразен

в слънцата на очите ми.

***

Дори без щъркели

и без кокичета

пак винаги ще има пролет.

Сезоните реда си знаят

и идват неизменно.

А слънцето

и без петел изгрява.

Но питам се сега

животът без човека

дали би бил живот?

ЩЕ ТРЪГНЕМ

Ще тръгнем
      без да се обадим на тревите
и без да се сбогуваме с дърветата,
с онези мълчаливи
притихнали свидетели
на нашата любовна среща.
Не ще погледнем и към слънцето –
то беше с нас и помни всяка наша ласка.
И нека птиците
съобщят за заминаването ни.
Ще минем боси и нехайни
по дългия си път обратен
край шипките обсипани с рубини.
Цветенцата усмихнати
ще кимат нежно
и с аромат ще ни облъхват.
Но няма да се спрем –
не ще се поддадем
на песента и на авлигата,
която часовете ни любовни
настойчиво подслаждаше
с най звънките си песни,
защото този път е извървян
и друго време ни отнася
                             в друго място.

ДО СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО

Прибира времето

прозрачните си летни отражения,

наситени с гореща страст

и с толкова емоции.

Съвсем внимателно сега,

в запрашения край на лятото,

пристига с тихи стъпки,

          за да не изплаши някого,

чаровницата есен.

Когато тя в ливадите поседне

сред изгорялата трева,

копите ще изсмучат от земята

последна топлина

и дългите си сенки ще прострат

под изтънелите лъчи на слънцето.

С променлив вятър

ще ни погали старата прошарена гора.

И в пъстрата омая в края на деня

на залеза

след сетната въздишка,

когато тръгнат

          уморените от паша облачни стада,

ще дойде есенната тиха вечер,

ще събере светулките в дланта си,

ще ги затвори в нея,

до следващото лято.

ЖЕЛАНИЯТА

Желания –

море без дъно.

След тях –

последствията.

Ще трябва да ги изтърпим

и после да ги надживеем,

когато са с горчив привкус.

Желания –

аз няма да ви спирам,

                          а напротив –

ще ви прегърна.

На дните ми сте вие

        празничната пъстра дреха –

без вас ще бъдат дните невъзможни,

без вас как себе си ще опозная?

ЖИВОТЪТ МИ

Животът ми сега е нощ

подложила лице

на звездния далечен блясък

и на космическия хладен вятър.

Без дневния товар,

тя диша леко и върви

на вятъра с походката въздушна.

Нощта е влюбена в живота,

                                        като мене,

но все се разминава с него –

тя има само спящ живот.

Изправен в звездното мълчание

сега се питам

не е ли като нейния и моят?

ДОКОГА

Блестяща моя градска улица –

по тебе дефилират бодро

успелите, доволните, щастливите.

Усмихнати разхождат те

автомобили лъскави,

красиви скъпи дрехи и сполуки,

а пък нещастните,

притиснатите от живота,

приведени и смачкани,

от ъгъла  си прашен,

с очите само жадно те поглъщат,

преглъщат сухата си слюнка.

Едните смело

върху охолството си леко плуват,

а другите, низвергнати,

опитват някак си да съществуват.

О, моя улица безпътна,

безгрижие и грижи 

се люшкат на везната ти прецизна

и аз сега се питам 

защо, и докога

все грижите ще натежават в нея?

МАКАР

Макар животът в бедност да минава

и грижите гърба ми да превиват,

макар да скършват хора озлобени

и мнимите доброжелатели

на вярата ми тъничкото връхче,

не позволявам аз

горчивата отрова на омразата

в душата моя да проникне –

все още нося радостта в сърцето си

и на децата се усмихвам.

ЗАЛЕЗ

Денят е тъжен –

залязва ярколикото му слънце.

Печал от облаците се отцежда.

Залязващото слънце

е скъсаната струна

от инструмента звучен

на меката вечерна светлината.

Една писклива сова

над мен прелита с убеждението,

че тя е глътнала с гласа си слънцето,

че тя ще е първопричината

за идването на нощта.

Така ми заприличва тя на някои хора,

които все си мислят,

че заради тях изгрява слънцето.

Червените сълзи на залеза

изсъхват бавно по лицето на небето –

тъгата се стопява в меланхолията

на придошлата вечер.

Тя идва с теменужни сенки,

с дъх на покой и на забрава –

след нея черен плащ развява мракът.

В прегръдката му кадифена

топи се силуетът ми

на залезния хълм изправен

под озвезденото небе.

Остава само мисълта ми неподвластна

в неотменимите колизии

на сянката и светлината.

КОЗАР

Един козар

подпрян на дългата си гега

под елата –

бог Пан същински,

със слънчев поглед

и синева небесна,

заплетена в несресаната му коса,

приветства слънцето

от своя връх на планината.

Един козар с разсеян поглед

следи пасящите кози в рътлината.

Белее се под него пряспата дълбока

от кози гърбове –

сърцето му изпълва с радост.

Изсвирва шегобиец вятър

в запролетената дъбрава

и тихият му тласък

повлича козята лавина

към ниското от стръмнината.

Но звук омаен от овчарска свирка,

сякаш с духа на древната Сиринга

възпира стадото

и го завръща към елата.

Засрамен, вятърът изсъсква,

потъва  бързо в мрачното усое.

Един козар на своя връх,

пасе козите си с любов –

човек да му завиди може.

ДАЛИ ЩЕ МОГА

Къде сте мои думи

изречени в щастливи дни?

Къде сте дни отминали –

шумящата река ли ви отнесе

или потънахте завинаги

на рибите в подмолите дълбоки?

С различни изкушения

от пътя верен ме отбивахте –

залъгвахте ме с евтини бонбони

на мимолетни радости;

омайвахте ме с красотите си

докато някъде напълно се изгубвах,

докато самолюбието ви нахранвах

с присъствието си в сърцата ви.

О, как се носех с вас

над избуялите треви

успял съня им да открадна

и как с нехайно разточителство

минутите си отредени разпилявах.

За сянката забравил,

аз виждах само светлината.

С печата на челото ми от вас ударен

дали ще мога да  излъжа хората,

че още съм щастлив?

НА ВЪРХА

Отново на върха.

В безмълвие потъвам.

Бездънна тишина.

Тук възхитеният ми поглед

обгръща целостта на планината.

От сините каскади на небето

се спускат облачните водопади

и се разбиват в ръбовете на скалите.

В горещото сърце на юли

денят ми бавно се окръгля,

като челото на върха

на който сам съм стъпил.

Каква далечност

за полета на мисълта

откривам тук!

Тук вятърът намира

на пътищата си

безбройните посоки.

Коя от тях е моята се питам?

* * *

Нощта ще се нахрани с цветовете на деня

и ще наложи неусетно своето безцветие –

ще облече на бора черния костюм,

в краката му ще боядиса и тревата в черно,

и ще излъска с черната си вакса всяка вещ.

До утрото в безцветие ще диша цялата земя.

Напразни са усилията й –

дори с безцветие си еднакви  няма как да станем.

ДОРИ И ТУК

Дори и тук,

на най-високото,

на Ботев връх дори,

не може да е вечен ден.

От красотата

почивка искат сетивата.

Несетно се смрачава

и ме прихлупва

небето принизено,

от пърхащия залез прегорено.

Посърват твърдите чела на върховете,

целунати за сетен път

от чезнещата светлина.

На ниското от виолетовите сенки

пълзи нагоре

като змия тъгата

от отминаващия хубав ден,

натоварен с радостта ми.

Ще сляза лесно от върха,

но как от щастието си да сляза,

като сърцето е без екипировка?

В ЖИТЕЙСКАТА ПУСТИНЯ

Източват се сезоните

в пустинния керван на дните.

Под палещото слънце на проблемите

оазисите на надеждата пресъхват.

Сред пясъците на живота

       вятърът сърдит на ежедневието

затрупва всички пътища.

И вярата  в изсъхналия мях

е вече капката последна

която няма жаждата да утоли,

а още ще я подлюти.

Като пустинни извори

пресъхват старите приятелства –

за нови вече аз не се надявам.

Мечтани някога,

нещата днес

загубват своето значение.

Прахът покрива всичко

с воала на забравата

и с нямо безразличие поглъща той

и горести, и жалби,

и радост, и печал,

и нищо не щади.

Неотменимо и като в просъница,

животът си отива ден след ден.

РАЗСТОЯНИЕ

Завързан в теб надеждно

със сърдечен възел

през времето минавам

в най-дълги разстояния.

В съня ми си до мене

и в път до мене крачиш.

И все така безкрайно

през разливи широки

усмихнат или тъжен

по нишката на чувството

към теб вървя задъхан –

вървя,

вървя с надежда.

Пространството разделяло,

а мене с теб ме свързва

по здраво и от близост.

Уж времето лекувало…

ОБРАЗИ

Виж, всичко образ свой си има

и той тече и се променя

по пътя си предначертан –

със своето движение

преследва съвършената си форма

по пътя си към неизвестното.

И всяка бъднина

догонва тичащото време

                    през пространството.

Отиват образите да умрат

на своята последна среща с него.

И ние, образи духовни и физични,

като всичко,

променяме се, и умираме,

по своя ред неписан.

ДОКАТО СЪМ

На пръски дъжд

небето ще ме разпилее,

ще ме разсее вятърът

на шепоти несподелени.

От сянка в полъх хладен

ще се превърна

и в топлина

от чувство споделено.

Къде остана лятото

от дните ми щастливи?

Преливат часовете ми

с една неопределеност,

в която водопадът на тъгата

                     пада от високо

и в бездната на миналото време

водите му неистово гърмят,

тресат земята

и пръски огорчение

                  околовръст летят.

В гърдите

             ядката на мъката узря

и на посоките си

              краищата аз изпуснах.

Това,

че ще ме няма цяла вечност,

ме кара да живея истински

и да се радвам,

докато съм.

ЩЕ ДОЙДЕ

Така ли, иначе ли,

неизбежно,

ще дойде

най-страшният

и труден час,

злокобен,

когато с болка

ще трябва

     да зачеркнем всичко.

Да се подготвим

и го посрещнем

        със  заострен молив.

МАКОВЕ

Слънце гальовно

на лятото в топлото тихо начало –

Слънце, Земята ухажващо.

Макове.

Макове толкова много –

туптящи сърца

сред ливадата знойна.

Чувам любовния шепот на слънцето,

което раздава целувки лечебни.

Лято е –

денят му е дълъг и стига за всичко,

освен за любов.

Макове нежни,

искрящи червени усмивки,

думи червени за моите стихове.

МАЛКО ПРЕДИ

Малко преди

да запалят фенери светулките

в зеления сън на тревите

и преди да ни каже

            довиждане слънцето,

аз ще дойда.

Ще дойда,

преди да превърна

               в мълчание думите.

НАЛИВАЙ  ЩЕДРО

Животе мой,

налей най-сладкото си

отлежало вино

в кристалната

изящна чаша на деня ми.

Наливай щедро и не се скъпи,

че нямам време дълго да те чакам.

Напълни догоре звездната ми чаша

с най-силното небесно вино –

не искам жадните ми устни

да се разминат с елексира му вълшебен.

Налей, не се скъпи,

животе мой –

наливай щедро!

             За кога и за кого го пазиш?

ЩЕ ГО УСЕТИШ

Светът прекрачва

        в своите вечерни зони.

Отблъснатото слънце

прежалва светлия пейзаж,

очи притваря в падащия здрач.

В мига на тъжното му отпътуване

ще чуеш трепетния зов

на моето сърце –

като жадуван миг

на шеметно излитане

ще го усетиш.

ИЗТЕЧЕ РАДОСТТА

Изтече радостта

на пролетта през резедавите ръкави.

Разперените й ръце сега са празни,

като небе,

      в което  слънцето не е изгряло още.

След краткия й полет

се връщам на земята

в узрялата оеднаквеност на зеленото.

АЗ ИМАМ

Аз имам връх един

сред дивния Балкан,

на който песента си пея.

На него утрото посрещам

и деня изпращам,

Там, горе се потапям

в море от красота

в сърцето на всемира.

На него слънцето

злати мечтите ми

и в шепите ми разпилява

жълтиците

на мигове незабравими.

А някои казват, че съм беден.

***

Всеки ден

е дар от Бога –

щом си здрав,

бъди щастлив;

с вятъра на воля скитай,

весели се с радост пей,

верен на мига си кратък

с него истински живей!

 ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

ФРАГМЕНТИ

***

Войници мои,

скромни мои думи,

редиците сплотете.

И днес ще влезем в бой –

не чакайте отбой.

***

Градът препича белия си гръб

на пролетното ярко слънце.

Нагрят до пръсване,

той скоро ще се потопи

и охлади

в зеленото море на хлорофила.

***

Присъствието ти

докосва всичките предмети

и засияват те,

и с твоя блясък светват,

докоснати като че ли

от пръста божий.

***

На есента в безлистната гора

се вижда ясно, надалече.

На есента в човешкия живот е същото.

***

Аз вземам мярка от Балкана –

и най-нищожните,

и най-големите неща

измервам с неговия ръст.

*** 

На дядо от прадядо му

не са успели турците

еничар да направят –

корав и жилав е

на българина коренът в рода ми.

И вие, лъжедемократи,

от мене няма да направите американец.

***

Кълбото тъмно на нощта

разплитат с човки птиците.

И песента им флаг издига

на тънкия висок пилон на изгрева.

***

Не подценявай думите –

те могат да ударят

по-лошо и от бич.

***

При простите неща, ако не си прост,

ще си живееш като цар.

***

Все още зимни,  нощите скриптят от студ –

с връхчето на ледунка пронизват тишината.

А в мен е вече пролет.  Гласът на чучулигата

звучи в гърдите ми с игривата си песен.

И вместо вятъра студен ме носи той

към изгрева на идващия ден.

* * *

Търсенето е пътуване към себе си.

Да намерим себе си и другите –

другите за себе си

и себе си за тях.

* * *

Ако не те интересува светлината,

за сянката не ще узнаеш нищо.

* * *

Педя човек, лакът ламтеж.

* * *

Дъбът едно листо на клоните си задържа.

пулсира то раздвижено от вятъра,

като сърце в изстиващата есен.

* * *

Отронен кленов лист в ръката ми –

отронена сълза от лятото,

откъсната въздишка от гърдите му –

една монета златна,

платила слънчевата топлина и радост.

* * *

Два свята в мен се борят непрестанно –

светът на свободата и светът на нуждата.

И как е трудно, как е трудно само

везната им аз постоянно да уравновесявам.

* * *

Изтича времето, изтича неусетно.

През мен тече животът и ме носи

към неизбежния си тъжен край.

Пътеките на истината

и на лъжата,

отвеждат все до нищото.

* * *
Светът е днес враждебен, пуст.
Оттеглят се от мен пътеки и посоки.
В безсъницата ми врабците на тревогата
кълват трохите на утехата от отлетялото ми щастие.
Безпътицата си кръщавам с името ти днес.


* * *
На любовта през ситото
пресявам истинските мигове на дните си.


* * *
Отнася времето водата, сълзите на реката гълта,
под ненаправената крачка на мостовете.


* * *
Виж, слънцето в любов се обяснява на реката –
дарява своите красиви стихове сред мигащи отблясъци –
това са неговите топли нежни думи.
А тя, горката, е цяла заслепена от любов.

* * *

Войници мои, мои силни думи,
редиците си потегнете.
И днес ще влезем в тежък бой,
не чакайте от мен отбой.

* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.



* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.


* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.


* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.


* * *
Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.


* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.


* * *

Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.

* * *
Преди да мигнем още и
вятърът на времето
ще е откъснал
последният ни плод
от клончето зелено на живота.

* * *
Там, между облаците мрачни се синее,
една избистрена небесна тънка ивица,
самотна като мене.

* * *
Затрупа падналият първи сняг земята
с нови грижи,
макар и бели.

* * *
Раздялата с любимите е
сложен пръст
в отворената рана на душата.

* * *

Утре. Голямата илюзия.
А утре може и да няма.

* * *
Олекнах като сянка в празния си ден.
Остана само сладката тръпчивост
от отлетяло щастие, което ще ме прати
в най-тъжното изгнание на самотата.

* * *
Текат реките укротени –
обречени невести в храма на морето.

* * *

Поезията е мечта.

За сития е тя излишно бреме –

за гладния – насъщен хляб.

* * *

Човек без цел –

перце отскубнато от птица –

веднъж отскубнато,

не ще намери птицата си.

* * *

Достатъчна си ми –

аз в теб намирам чудесата си.

*  * *

Светът не е ни черен, нито бял,

светът е целият в безброй нюанси.

* * *

В леглото празно

лежи надеждата.

Тя днес е болна.

Над нея мисълта ми цяла нощ будува.

* * *

Най-сладка е от всичко любовта

замесена от бързите ръце на случая.

* * *

Каква нелепа драма –

да търсиш вечно себе си

в самия себе си.