ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА НА ДЕНЯ
десети разговор с Ведрина
Обичам сутрин да поседя на големия крайречен камък до бързея над дългия вир. Да слушам бълбукането на водата, да гледам потрепващите отражения в синьото огледало на вира и да разсъждавам за живота. Така е и тази сутрин. Едно кленово листо, отронено от последната въздишка на планинския свеж есенен вятър, доплува до мен, завъртя се в малкия водовъртеж между камъните и спря пътешествието си по течението на реката. И изведнъж то сякаш ми заговори с гласа на Ведрина:
- Защо днес утрото не предизвиква възторг в очите ти? Лицето ти е тъжно.
- Защото размислите ми са тъжни.
- Нима сияйността на утрото не предизвиква в тебе положителни емоции?
- Съсредоточен съм в други неща сега.
- Какво те терзае толкова?
- Предстоящият ми разговор с един мой приятел.
- Обикновено, разговорите с приятелите са приятни и желани.
- Обикновено, да, но не винаги е така.
- За какво става въпрос, мога ли да знам? Споделената болка е наполовина болка.
- Разбира се. Става дума за това, че преди няколко дни, в момент на раздразнение, изпуснах думи, с които нараних самочувствието му. Обидих го.
- Това не е непоправимо – припомни Ведрина.
- Знам. Но вече на няколко пъти направих неуспешни опити да поправя грешката си. Оказа се, че думите нараняват бързо, а лекуват много бавно. Трябва настойчивост и време, за да се оправят нещата.
- Съвършено прав си в това отношение.
- Какво се случи всъщност?
- Трябваше да отговоря на един негов въпрос. Няма да навлизам в подробности, но ще кажа само това, че отговорът, за да бъде ясен, трябва да е откровен.
Настъпилата пауза в разговора ми даваше да разбера, че Ведрина проявява разбиране. От приплясването на една малка вълничка на речната вода, листото се завъртя и се измести в другия край на локвата. После долових в шепота на водата думите й:
- Позволи ми да ти дам един съвет.
- Слушам те – отвръщам.
- Не говори винаги което знаеш, но знай винаги какво говориш.
Това, което чух, ме накара дълбоко да се замисля. Докато реша какво да отговоря, следваща вълничка на водата повдигна листото на гребена си, завъртя го отново и го понесе надолу по течението.
Изпратих го с очи докато го виждах и промълвих:
- Довиждане, Ведрина. Ще запомня съвета ти.
Откъм планината повя хлад и ми напомни, че е време да спра с размишленията и че е дошло времето за действие. Изправих се и тръгнах с увереност по бялата пътека на деня си.
десети разговор с Ведрина
Обичам сутрин да поседя на големия крайречен камък до бързея над дългия вир. Да слушам бълбукането на водата, да гледам потрепващите отражения в синьото огледало на вира и да разсъждавам за живота. Така е и тази сутрин. Едно кленово листо, отронено от последната въздишка на планинския свеж есенен вятър, доплува до мен, завъртя се в малкия водовъртеж между камъните и спря пътешествието си по течението на реката. И изведнъж то сякаш ми заговори с гласа на Ведрина:
- Защо днес утрото не предизвиква възторг в очите ти? Лицето ти е тъжно.
- Защото размислите ми са тъжни.
- Нима сияйността на утрото не предизвиква в тебе положителни емоции?
- Съсредоточен съм в други неща сега.
- Какво те терзае толкова?
- Предстоящият ми разговор с един мой приятел.
- Обикновено, разговорите с приятелите са приятни и желани.
- Обикновено, да, но не винаги е така.
- За какво става въпрос, мога ли да знам? Споделената болка е наполовина болка.
- Разбира се. Става дума за това, че преди няколко дни, в момент на раздразнение, изпуснах думи, с които нараних самочувствието му. Обидих го.
- Това не е непоправимо – припомни Ведрина.
- Знам. Но вече на няколко пъти направих неуспешни опити да поправя грешката си. Оказа се, че думите нараняват бързо, а лекуват много бавно. Трябва настойчивост и време, за да се оправят нещата.
- Съвършено прав си в това отношение.
- Какво се случи всъщност?
- Трябваше да отговоря на един негов въпрос. Няма да навлизам в подробности, но ще кажа само това, че отговорът, за да бъде ясен, трябва да е откровен.
Настъпилата пауза в разговора ми даваше да разбера, че Ведрина проявява разбиране. От приплясването на една малка вълничка на речната вода, листото се завъртя и се измести в другия край на локвата. После долових в шепота на водата думите й:
- Позволи ми да ти дам един съвет.
- Слушам те – отвръщам.
- Не говори винаги което знаеш, но знай винаги какво говориш.
Това, което чух, ме накара дълбоко да се замисля. Докато реша какво да отговоря, следваща вълничка на водата повдигна листото на гребена си, завъртя го отново и го понесе надолу по течението.
Изпратих го с очи докато го виждах и промълвих:
- Довиждане, Ведрина. Ще запомня съвета ти.
Откъм планината повя хлад и ми напомни, че е време да спра с размишленията и че е дошло времето за действие. Изправих се и тръгнах с увереност по бялата пътека на деня си.
Публикации
