АМБАРИЦА

АМБАРИЦА

1.
Пак от Амбарица
приветствам идването на деня.
След слънчевият първи лъч
се спуска погледът ми възхитен
към синкавата долина –
море в което пуснал котва
почива на върха духът.
Амбарица е днес
отправната ми точка
към земното
и към небесното начало.

2.
Ревнува облакът Амбарица от мене –
накълбва бялата си ревност на грамади.
Желае той върхът да бъде само негов,
опитва се от погледа ми да го скрие
и ревността му
започва вече да ме дразни.
Но скоро ме омайва с красота неземна
и аз забравям, че съм му сърдит.
Дръпни завесата все пак, ревнивецо,
поне пролука направи,
да се порадвам на върха
и с поглед да го поздравя.

3.
Върхът, забил глава в небето,
рисува образа си с тишина.
На облия му гръб изправен,
посрещам слънцето с усмивка.
В магията на светлината,
закуска ще ми бъде тази сутрин
прекрасният пейзаж сред който,
дори и невъзможното
добива своите реални очертания.


4.
Удари слънцето с юмрук
челото твърдо на върха –
разцепи го на две
и плисна мощният поток на светлината.
И рукна тя към низината
и от разтворените небеса,
търкулна се денят след нея.
В отворените ми зеници
живее чудото на този миг.

5.
Над хижата
върхът раздуха звездната жарава.
А месецът,
опрял гърба си в най-високата ела,
ме гледа с поглед на момиче.
Едно момиче,
което, макар останало в града,
присъства с мене на върха.