Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 27 август 2010 г.

ЗА КЪПИНИ

Това лято се бяха родили много къпини. Всички се хвалеха, че са направили компоти, сокове и сладка. Затова решиха да отидат и те, макар и да не знаеха, къде точно могат да се наберат тези ароматни плодове. Ще се поразходят из планината и все някъде ще се натъкнат на тях. Ако ли пък не, щеше да им остане хубавото прекарване на почивния ден сред красотата на природата.
Утрото е свежо и красиво. Птици се надпяват в клоните на сънените още дървета. От ниското долита шумът от бързеите на реката. От двете страни на пътеката по която вървят, растителния свят се е развихрил, окрилен от лятното си въображение. Вървят все навътре и навътре в планината, а къпини няма и няма. На едно място, на малка полянка, най-после откриват няколко храста, но плодовете са колкото да похапнат, не и да напълнят пластмасовите кофички.
- Леле, колко са едри и сладки! – възкликва той.
- Я да опитам и аз. О, чудесни са!
Пръстите и устните им се нацапват с мастиления цвят на къпиновия сок. И когато се позасищат, тя откъсва една едра къпина и приближава към него. Той си мисли, че ще му я подаде да я изяде и отваря широко уста, но тя протяга ръка към лицето му и пита:
- Искаш ли да ти нарисувам мустаци?
- Моля те, недей. Няма да мога да ги измия и как ще мина после из града.
- Хайде де, дай ми да ти нарисувам. Знаеш ли колко много ще ти приличат едни засукани къпинови мустаци!?
И понечва наистина да го направи. Той побягва по поляната да се спаси от това й желание. Тя го гони и вика:
- Щом се съпротивляваш, като те хвана ще ти нарисувам не само мустаци, ами и брада, така да знаеш.
Оставя се да го застигне, но заема отбранителна поза.
- Само посмей, пък да видиш после какво ще ти се случи.
- Да видим!
Сборичкват се. Доставя му удоволствие да се прави на по слаб и удовлетворява желанието й. После, когато тя постига целта си му се оставя да я затисне с тежкото си силно тяло и тогава той, на свой ред й рисува брада и мустаци, и й вика:
- Я ми кажи сега какво ще правиш? Кой ще хареса брадата жена?
- Все ще се намери някой глупчо между мъжете, който ще ме хареса.
- Не вярвам да има такъв.
- А, аз познавам един.
- И кой е той?
- Ти – смее се предизвикателно тя.
Отново сборичкване. Под тях смачканите билки ухаят и замайват. Къпините цапат дрехите им, но кой е в състояние да мисли за това?
Дълго се излежават в меката трева на полянката. Когато стават се споглеждат, виждат как са се изпоцапали и избухват в чистосърдечен смях. На любовта й е весело при всички обстоятелства, намира всичко за забавно и обръща всичко на игра.
- Какво ще правим сега? – пита тя, като гледа състоянието на дрехите им.
- Ще слезем на реката, ще се измием, ще изпереш дрехите и докато те изсъхнат, ще се къпем в някой вир.
- А къпините? Кога ще наберем, нали за това сме тръгнали?
- Ден голям. Лято е. Има време и за тях. Пък ако не успеем и утре е ден.
- Но не е почивен.
- Ще дойде и почивен – отвръща оптимистично.
- Само че тогава вече може да няма къпини.
- Абе я си гледай живота и не мисли за после. Ще бъдем цял ден заедно, денят е прекрасен, ще си прекараме чудесно на реката. Какво повече ти трябва?
- Нека бъде както казваш. Да вървим към реката тогава.
И там наистина ги очакват щастливи мигове. Щом са заедно, за влюбените няма значение къде са и с какво се занимават. Това е голямата магия на любовта.
Когато след щастливия ден се прибират в града, минувачите с любопитство и с разбиращи усмивки гледат недоизпраните им дрехи, недоизмитите им лица.
Но такава си е тя, любовта, по някога чувството й за хумор се проявява по странен начин…