Ivan Hadjidimitrov

ЗА КЪПИНИ

Това лято се бяха родили много къпини. Всички се хвалеха, че са направили компоти, сокове и сладка. Затова решиха да отидат и те, макар и да не знаеха, къде точно могат да се наберат тези ароматни плодове. Ще се поразходят из планината и все някъде ще се натъкнат на тях. Ако ли пък не, щеше да им остане хубавото прекарване на почивния ден сред красотата на природата.
Утрото е свежо и красиво. Птици се надпяват в клоните на сънените още дървета. От ниското долита шумът от бързеите на реката. От двете страни на пътеката по която вървят, растителния свят се е развихрил, окрилен от лятното си въображение. Вървят все навътре и навътре в планината, а къпини няма и няма. На едно място, на малка полянка, най-после откриват няколко храста, но плодовете са колкото да похапнат, не и да напълнят пластмасовите кофички.
- Леле, колко са едри и сладки! – възкликва той.
- Я да опитам и аз. О, чудесни са!
Пръстите и устните им се нацапват с мастиления цвят на къпиновия сок. И когато се позасищат, тя откъсва една едра къпина и приближава към него. Той си мисли, че ще му я подаде да я изяде и отваря широко уста, но тя протяга ръка към лицето му и пита:
- Искаш ли да ти нарисувам мустаци?
- Моля те, недей. Няма да мога да ги измия и как ще мина после из града.
- Хайде де, дай ми да ти нарисувам. Знаеш ли колко много ще ти приличат едни засукани къпинови мустаци!?
И понечва наистина да го направи. Той побягва по поляната да се спаси от това й желание. Тя го гони и вика:
- Щом се съпротивляваш, като те хвана ще ти нарисувам не само мустаци, ами и брада, така да знаеш.
Оставя се да го застигне, но заема отбранителна поза.
- Само посмей, пък да видиш после какво ще ти се случи.
- Да видим!
Сборичкват се. Доставя му удоволствие да се прави на по слаб и удовлетворява желанието й. После, когато тя постига целта си му се оставя да я затисне с тежкото си силно тяло и тогава той, на свой ред й рисува брада и мустаци, и й вика:
- Я ми кажи сега какво ще правиш? Кой ще хареса брадата жена?
- Все ще се намери някой глупчо между мъжете, който ще ме хареса.
- Не вярвам да има такъв.
- А, аз познавам един.
- И кой е той?
- Ти – смее се предизвикателно тя.
Отново сборичкване. Под тях смачканите билки ухаят и замайват. Къпините цапат дрехите им, но кой е в състояние да мисли за това?
Дълго се излежават в меката трева на полянката. Когато стават се споглеждат, виждат как са се изпоцапали и избухват в чистосърдечен смях. На любовта й е весело при всички обстоятелства, намира всичко за забавно и обръща всичко на игра.
- Какво ще правим сега? – пита тя, като гледа състоянието на дрехите им.
- Ще слезем на реката, ще се измием, ще изпереш дрехите и докато те изсъхнат, ще се къпем в някой вир.
- А къпините? Кога ще наберем, нали за това сме тръгнали?
- Ден голям. Лято е. Има време и за тях. Пък ако не успеем и утре е ден.
- Но не е почивен.
- Ще дойде и почивен – отвръща оптимистично.
- Само че тогава вече може да няма къпини.
- Абе я си гледай живота и не мисли за после. Ще бъдем цял ден заедно, денят е прекрасен, ще си прекараме чудесно на реката. Какво повече ти трябва?
- Нека бъде както казваш. Да вървим към реката тогава.
И там наистина ги очакват щастливи мигове. Щом са заедно, за влюбените няма значение къде са и с какво се занимават. Това е голямата магия на любовта.
Когато след щастливия ден се прибират в града, минувачите с любопитство и с разбиращи усмивки гледат недоизпраните им дрехи, недоизмитите им лица.
Но такава си е тя, любовта, по някога чувството й за хумор се проявява по странен начин…