Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 27 март 2011 г.

ХУДОЖНИКЪТ

ХУДОЖНИКЪТ

Един художник носеше картините си за изложба. Деца подтичваха край него. Те гледаха как се поклаща дребната му фигура под тежките платна. Картините, макар в движение, ги грабваха, завъртваха ги в приказната въртележка на своя пъстър и вълшебен свят. И завладени от магията му те се питаха, дали огласящите цялото пространст­во птичи песни не извират от гърлата на нарисуваните птици. Учудено го гледаха и мислеха, че от разветия му поизносен шал излиза вятърът, който разрошваше косите им. Пред тях се извършваше едно голямо чудо, защото облаците, сякаш повикани от майстора на четката, напускаха местата си в небето и слизаха в картините. И като в огледало, се виждаха да тичат след художника по тихата зелена, запролетена улица, загледани в пейзажите. Загадка бе за тях как този крехък мъж с нахлупеното таке, сам можеше да носи под мишниците си огромни планини, разпенени морета, улици и небеса бездънни? Не знаеха за него нищичко – той знаеше за тях. И за живота знаеше – решил бе вече, че няма пак да продаде душата и сърцето си. То кой ли днес ще пожелае картина да си купи? Децата му се радваха, защото виждаха, че за себе си той нищичко не иска, на другите от себе си ще раздаде. Да, ще се раздаде докрай и няма нищичко да си остави. Сърцата детски безотказно разпознават хора като него, хранещи се само с радостта, която раздават на другите хора.