Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 23 март 2011 г.

БИХ ИСКАЛ

БИХ ИСКАЛ


Бих искал, Господи,

да мога с думи

душите уморени аз да прилаская,

в сърцата огън да запаля

и страст да им раздам.

В очите светлина да впръсна,

надежда вяра и любов.

Духа да мога в полет

с думите си да въздигна,

света с най-нежна музика да обновя,

с цветя да го засея целия

и го обгърна в нежни аромати;

да начертая път широк за всеки,

с безброй пътеки и посоки,

които все към щастие да водят.

Бих искал, Господи!

Защото,

как иначе поет да се наричам?

В МЪЛЧАНИЕТО

В МЪЛЧАНИЕТО

Тревясаха пътеките на толкова приятели
към моя слънчев дом.
Дали домът ми отесня или пък слънцето над него
загуби топлина и светлината си?
Дали душата ми се вледени или сърцето ми изстина?
Дали животът погрозня, залят от злъч горчива
или природата е вече мащеха за своите чеда?
Дали душите влезли в лабиринта на безверието
без път и без посока скитат безутешни
в житейското ни късогледство?
Препънати от трудни дни
желанията оскотяха,
забравили достойнството.
Дълбае надълбоко коренът
на толкова разочарования
в сърцето на живота ни.
От погледи недоброжелателни
прибираме навътре сетивата си,
забравили за слънцето, за светлината и мечтите.
Ужилени от болката на неудачите
затваряме се в себе си.
Така потъваме в мълчание.
А в него дните губят цветовете си –
пресъхват бистрите води на вдъхновението,
увяхват нежните цветя на думите
в градината на чувствата.
Забравени от думите, забравили за тях,
мълчим в мъчително недоумение изправени.
За да не отвикнем да говорим
в гората непрогледна на мълчанието си,
редим ги търпеливо и с любов
в красиви стихове и рими
с надеждата света да променим,
да го отласнем към доброто
или да се оставим на подмолното течение
на самомнителното свое его.

ЩЕ ЧУЕТЕ ГЛАСА МИ

ЩЕ ЧУЕТЕ ГЛАСА МИ

Да бъда тих като полето,

като тревата нисък

и безгръбначен като охлюв;

да се науча да мълча

пред подлостта и пред лъжата –

това не искайте от мен.

И като старите,

премъдри философи,

зад книжните стени,

далеч от битките житейски да стоя,

да пазя своя си живот –

това не е за мен.

И като Дон Кихот,

на времето сред вятърните мелници

препускащ с поетичния си Росинанд,

макар да съм излишен в този свят –

все пак ще чуете и моя глас

на бъдното в настъпващия час.