ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА – осми разговор с Ведрина

ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА –
осми разговор с Ведрина

Мисълта ми се рее безпосочно, като птица в небето. В такива мигове на тишина, покой и съзерцание, усещам как край мен тече животът – задъхано, забързано или лениво, като изтънялата вода от летните горещини в речното корито. Животът – дар и наказание.
- За какво си се замислил? – сепна ме с въпроса си Ведрина, спуснала се до мене, сякаш по лъчите на следобедното слънце.
- Тя, мисълта, друга работа си няма, дай й само да подскача от тема на тема – отвръщам. – Мисля си за живота и за неговия контрапункт – смъртта.
- Е и какво? – полюбопитства гостенката ми.
- Стигнах до важно заключение, а именно, че човек може истински да живее само с това, заради което е готов да умре. Понякога, за да живееш е нужно повече мъжество, отколкото да умреш.
- Тези твои мисли навяват печал. Дали не е по-добре да помислиш за безсмъртието на душата?
- Дори и за това да мисля, няма как да избегна въпроса за обратната страна. Нали първото условие за безсмъртието е смъртта. Мисля си, че да се умре е страшно, но още по страшно е да не се живее.
- Аз смятам, че мисълта за смъртта е по-жестока отколкото самата смърт – вметва Ведрина.
- Не знам, приятелко. Може би си права, но не знам – слава богу още не сме умрели, за да знаем дали е така.
Настъпи малка пауза. Забелязвам как недалече в гробището един мъж оправя съборената ограда. Това веднага предизвиква друга мисъл в мене, която бързам да споделя с Ведрина:
- Не сме ли странни хората? Погледни онзи човек там, който поправя оградата на гробището. Питам се има ли смисъл от ограждението, защото тези, които лежат вътре, не могат да излязат навън, а тези, които са отвън, съвсем не желаят да влязат вътре.
- А ти допускаш ли, че има хора, които не се боят от смъртта? – пита Ведрина.
- Едва ли? Но най-малко като че ли се боят от нея, онези, чийто живот има най-голяма ценност.
В този момент излиза една съседка и подвиква на детето, което играе пред дома й:
- Стефане, решили си задачите за утре, като си излязъл толкова рано да играеш?
- Само една не можах, но като се прибера, ще се справя и с нея – отвръща момчето със зачервени от играта бузи.
Техният разговор предизвиква появата на усмивка на лицето ми.
- Защо се усмихваш? – забелязва Ведрина.
- Защото ми мина през ума, че смъртта е най-великият математик – решава безпогрешно и бързо, на веднъж, всичките задачи. Всичко можеш да преживееш, освен своята смърт. Това, че някои хора умират, не е доказателство, че са живели. Не ти ли се струва, скъпа, че има мъртъвци в които има повече живот, отколкото в някои живи?
- Да, наистина има основание да мислиш така. Човек е това, което може да бъде, но не е всичко, което може да бъде. Защото, ако се върнем пак към математиката, ще кажем, че има хора, приличащи по стойност на нули – на тях винаги им е нужно да вървят пред тях цифри.
- Права си, Ведрина. Хората приличат и на думите: ако не ги поставиш на мястото им, те губят своето значение.
В този момент слънцето се скри зад голям кълбест облак. Сякаш облакът изсмука светлината и с отдръпването на слънчевите лъчи, Ведрина по тях, набързо се прибра откъдето беше дошла, като остави разговорът недозавършен, ако изобщо подобен разговор може да се каже, че може да има край.