Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

събота, 22 януари 2011 г.

В ДЪЖДА

В ДЪЖДА

Дъждът със сребърните си игли бродира днес пейзажа. И се опитва да рисува моята мечта. Но представата му за нея е съвсем различна и неприемлива за мене. Нещо повече – през топлите вадички от дъжда по стъклото на моя прозорец, аз виждам душата си разпъната на заловените за облаците покривни антени. Вятърът шиба безмилостно с кикот в нея и заплашително я люлее. С дъжда пада и дъжд от листа. Високият кавак срещу прозореца ми, като митичния Атлас, сякаш повдига с дебелите си силни клони тежките покриви на къщите, за да може земята да диша в дъжда под тях. Листата, понесени от вятъра, кръжат в небето – едно раздърпано цветно перде от листа, през което прозира ликът на идващия с тежки стъпки нов сезон. Комините, строги разбивачи на вятъра, още мълчат, но скоро ще чуем и видим как разговарят с небето с езика на струйките дим.
Ято врабци, настръхнали, мокри, подскача край тях. Храбрите малки птички крият под керемидите своите топли все още сънища – навярно сънуват слънца.
В стаята е сухо и тихо – дочувам само плющенето на дъжда и водосточния глас на улиците. Прозорецът ми е моето покривно око от което виждам черните никнещи гъби на чадърите на минувачите. Паркираните автомобили не са ли облите камъни, лежащи на речното дъно?
Мокрите хлъзгави покриви в дъжда са отнели волността на небето. Но няма как, те няма как да отнемат волността на душата и да убият копнежа й по светлината, защото след дъжда, тя знае че ще дойде големият ден на златната слънчева радост.

ВЪРХУ КОРАВАТА СЛАМА НА ДЕЛНИКА

ВЪРХУ КОРАВАТА СЛАМА НА ДЕЛНИКА

Пак е лято. И уморената душа отново ще нощува върху коравата слама на делника. И пак звездите пишат над нея най-нежните думи в своя безконечен летопис. Щурците предъвкват познатата до болка своя песен, поизтрита вече от ползване, но оставаща вечно жива. Разсъхнати от жегата, цигулките им скриптят малко лениво. В дълбоките лунни сенки на дърветата се ражда тихата загадъчност на пълната с безумства лятна нощ. Гласът на безсънната сова клъвна покоя и викът й разкъса най-финните паяжинки на паяковата плетка – сега наивникът паяк напразно ще чака да докопа голямата хапка на неутолимия си глад и не ще може да я уплете със здравите й нишки.
Една любовна, гореща и пълнолунна лятна нощ, в която е греховно да останеш сам.
Макар и уморена, душата трудно ще заспи. В съня й неизбежно ще присъства момичето на моята мечта - гальовно, нежно, красиво и крехко, като стъбълце на тревичка, по-крехко и от планинското ехо. То ще търси опора на моето здраво и силно рамо. От скутите му ще излитат птици и ще се превръщат в бели облаци. Напразно в съня ще протягам ръка да погаля лъчезарното му лице – в дланта ми ще остава само топлината на неутолимото ми желание. И няма как да бъде друго яче, защото душата без копнеж, душа ли е?