ПОД ДЪГАТА НА ЛЮБОВТА
Облачна пелена завиваше с мекотата си разхвърляните хълмове на планината. В горската дълбока тишина се чуваше само песента на птиците. Те спряха до две увити едно в друго дървета край пътеката по която вървяха. Не само стволовете се вплитаха един в друг – по-нагоре и клоните, разперени като ръце, вплитаха пръсти.
- Погледни. Обичат се като нас – каза той.
- Навсякъде в природата срещаме любовта – притисна се в него тя. – Може би виждаме навсякъде любов, защото я носим в сърцата си и ставаме чувствителни към нея?
- Ставаме нейни антени.
Зеленият облак на храстите ги обгръща, потъват в зеления им сън. Когато излизат на малката крайгорска полянка полъхва вятър и в далечината проехтява гръм.
- Ще вали – преценява тя.
И докато да продума, завалява. Притичват и се сгушват под храстите, по-далече от близките високи дървета, защото падаха мълнии. Чадърът на листата ги предпазваше до някое време и те се радваха на близостта си. После от мокрите листа започват да се отцеждат дъждовни капки, които капят по сгорещените им от любовта тела. Когато прокапва отвред, те разбират, че няма смисъл да стоят повече под храста и изкачат на полянката.
Дъждът стихваше. От другата страна на небето се проясняваше. В пролуката на облаците се появява слънцето. И всичко заблестява. И красотата нямаше равна на себе си.
- Виж, появи се дъга на небето – възкликва той.
- Колко е красива! Тя е образът на нашата любов, проектиран в небето.
- Точно така. Много хубаво го каза. Това е цветната небесна арка на нашето щастие. Погледни, цялата гора сияе след дъжда. Тя е красивият дом на нашата любов.
- Я виж! Още една дъга – посочи тя.
Над първата дъга се беше появила втора, с малко по-бледи цветове.
- Това сме ние двамата – рече влюбеният. – Първата дъга съм аз.
- Защо пък да си ти?
- Защото в природата мъжкото е винаги с по-богата украса от женското.
Тя нямаше как да възрази на този факт и след кратка пауза, в миг на просветление, рече:
- Затова пък аз съм по широка с любовта си и те държа в обхвата си.
И го обви с ръце и го целуна с много жар.
А около тях всичко искреше с отблясъците на безброй водни капчици в тревата и листата на дърветата. Земята и гората се усмихваха изкъпани и подмладени. В небето горяха двете небесни дъги – мъжката и женската, а долу сред полянката, сред тази безмерна красота, две сърца плуваха в безбрежното море на своето голямо щастие.
- Погледни. Обичат се като нас – каза той.
- Навсякъде в природата срещаме любовта – притисна се в него тя. – Може би виждаме навсякъде любов, защото я носим в сърцата си и ставаме чувствителни към нея?
- Ставаме нейни антени.
Зеленият облак на храстите ги обгръща, потъват в зеления им сън. Когато излизат на малката крайгорска полянка полъхва вятър и в далечината проехтява гръм.
- Ще вали – преценява тя.
И докато да продума, завалява. Притичват и се сгушват под храстите, по-далече от близките високи дървета, защото падаха мълнии. Чадърът на листата ги предпазваше до някое време и те се радваха на близостта си. После от мокрите листа започват да се отцеждат дъждовни капки, които капят по сгорещените им от любовта тела. Когато прокапва отвред, те разбират, че няма смисъл да стоят повече под храста и изкачат на полянката.
Дъждът стихваше. От другата страна на небето се проясняваше. В пролуката на облаците се появява слънцето. И всичко заблестява. И красотата нямаше равна на себе си.
- Виж, появи се дъга на небето – възкликва той.
- Колко е красива! Тя е образът на нашата любов, проектиран в небето.
- Точно така. Много хубаво го каза. Това е цветната небесна арка на нашето щастие. Погледни, цялата гора сияе след дъжда. Тя е красивият дом на нашата любов.
- Я виж! Още една дъга – посочи тя.
Над първата дъга се беше появила втора, с малко по-бледи цветове.
- Това сме ние двамата – рече влюбеният. – Първата дъга съм аз.
- Защо пък да си ти?
- Защото в природата мъжкото е винаги с по-богата украса от женското.
Тя нямаше как да възрази на този факт и след кратка пауза, в миг на просветление, рече:
- Затова пък аз съм по широка с любовта си и те държа в обхвата си.
И го обви с ръце и го целуна с много жар.
А около тях всичко искреше с отблясъците на безброй водни капчици в тревата и листата на дърветата. Земята и гората се усмихваха изкъпани и подмладени. В небето горяха двете небесни дъги – мъжката и женската, а долу сред полянката, сред тази безмерна красота, две сърца плуваха в безбрежното море на своето голямо щастие.
Публикации
