ПОЕЗИЯ

В ПЕТРОВСКИТЕ ЖЕГИ

Пак лято е –
денят голям,
а питата е малка.
Добър е Господ –
когато не достига,
дояждам с круши,
джанки или там каквото има…
В горещниците
даже потник не ми трябва.
И покрив над главата
в сухото не ми е нужен –
в такива дни,
трева обилна за постеля имам.
Но някак все не мога да забравя
за кучето, което цяла зима,
докато зъзне на студа
жестоко се заканва,
че първото което ще направи в лятото
е да си построи колиба.
Обаче в жегата омързеливено,
отпуснато,
последно за което то се сеща
е колибата.
Петровски жеги и петровски страсти –
денят голям, а мислите са малки...

 

 

ПРЕЗ ЛУПАТА
НА ДЕЛНИКА

Погледнат
през лупата на делника
денят изглежда прозаичен,
сив и скучен,
и няма място в него за поезия.
С какво и този път да го нахраня?
Храна духовна не желае –
приема я като диета.
Горещината
на апетита му не пречи –
той все е гладен
и кризата изобщо не признава.
Поти се лятото и тежко диша
на юли в лудостта.
Като хладилника ми
денят е празен –
кънти пространството ,
бидон изпразнен.
Все нещо ще измисля –
от краставицата на суетата
ще му приготвя таратор.



 

 

 

 

ПРАШИНКА

На времето през пластовете наслоени
просмукваме като вода дъждовна.
Поглъща ни –
то спиране не знае за почивка.
И всички сме по пътя му безкраен
полепнал златен прах
по запрашените от ходене сандали.
Какво не е видяло
зеленосиньото око на вечността?
Какво съм аз –
прашинка малка,
която гложди в светлия му ирис.
А бликащата красота,
с която храня сетивата си,
заплащам с мигове завинаги отлитнали.

 

 

 

В ИЗВОРА НА ЛЯТОТО

От връх на връх
се рее птицата щастлива
на възхитения ми поглед –
обхожда с полет планината
обляна в слънчева позлата.
И мисли радостни ме завладяват.
Отвсякъде извира лятото –
зелените вълни заливат всичко
и блика топлината на живота.
Изправен сам в зелената безкрайност,
на раменете си небето взел,
аз разговарям с планината
и слънчевите върхове.
Тук свършват земните метаморфози
и зазвучава песента небесна,
духът намира тук отправната си точка –
откъснал котвата телесна,
намира свободата си за полет
към истинската своя същност.

 

 

ПЕСЕН ЗА ТЕБЕ

Вървя през избуялата трева
и дългопръсти папрати.
Тревата с билков дъх омайва
и вместо теб ме гали с много нежност –
тя знае да обича
и как с признателност да се покланя.
Вървя през избуялата трева и пея –
за утрото, за теб,
за нея и за планината.
Над перестите папрати гласът се носи
и търси шепота на леките ти стъпки,
смеха ти разпилян в ливадата –
той търси топлината
на погледа ти влюбен,
лика ти отразен
в игривата вода на бистрия поток.
През буки наловени за ръце,
нагазили в тревата,
те търси песента, потекла мощно
към извора си тих,
преди да се издигне към небето
и ехото да си я присвои.
И ако песента до теб достигне,
за думите се залови –
тръгни по росната следа на утрото
и пак ще ме намериш тук,
нагазил в сънищата светли
на моите любовни блянове,
сред папратите и тревите,
в които бродехме щастливи.

 

 

АКАЦИИТЕ ПРЕЦЪФТЯХА

Акациите прецъфтяха,
стопиха се уханията нежни
и блясъкът зелен в листата
узря и потъмня.
Пчелите своя рай
намериха на друго място
и стихна поривът необуздан в тревите –
в разцъфналите билки
сега се крие младостта
на новия сезон;
сега той сбира цвят,
налива сили
и през света върви със своя стъпка.
Дочувате ли неговата нова песен?
Опитвам в крак да стъпвам с него,
макар в косата ми да се множат
на мъдростта белеещите нишки –
все още чувствам как в сърцето
неудържим бушува развигорът.

 

 

НАЙ-КРАСИВАТА 

МЕЛОДИЯ

Заспива залезният връх целунат
от любовта ни всеотдайна.
Обгърнати от топлата магия
на обжареното небе
потрепват боровете слънцелики
от тихата въздишка на всемира.
В мълчанието им се крие силата
на думите,
които си разменяме с очи.
И полъхът жасминов на вечерника
пробягал с шепот в моравите клони
е най-красивата мелодия
написана от нежните ни чувства.

 

 

 

РЕКАТА 3

Реката спокойно тече
уловила на слънцето погледа благ –
водата бълбука по бистрите бързеи
и разказва
какво е видяла по пътя си дълъг.
Във водата се къпе
голямото слънце на дългия ден
и злати тишината с лъчите си ярки –
то е златната рибка на лятото,
по което блестят златолюспи
бързотечните чакани мигове.
Как звънти песента на реката
и се пени водата в шумящите бързеи –
тя отмива тревоги и грижи
и в летящите пръски аз виждам
да проблясва искрящата радост
на деня преминаващ през мен.

 

 

 

ОТ АМБАРИЦА

От Амбарица пада
прохладната сянка
на летния ден първороден.
От Амбарица слънцето
с поглед ме гали
и намигва с игриви лъчи.
От Амбарица леко се спуска
спомен мил от щастливото време
на преминала младост
и буен летеж.
От Амбарица слизат зелени вълни
от кипящото лято обляно в лъчи
и се спускат зелените сънища
на крилата на смели орли.
От Амбарица идва прохладният повей
на вятър-самотник,
мечтател и мил утешител.
Ако можех тревичка,
листенце да стана,
бих помолил гората смълчана
да ме вземе
в своя тих и зелен хоровод.
И омаян от радост несетна,
като топла сълза ще просветна
на лицето на времето бързащо
по рида на живота искрящ –
във водата на ручей ще капна,
взел начало и сила първична
от пряспа последна
от челото на гордия връх.

 

 

 

МАЛЪК СВЯТ

Полегна слънцето на хълбок
в онази падина на пламналия хоризонт,
в която пламенната ни любов
намира своя тих оазис
сред шепите на планината.
Денят присяда уморен на билото,
което всичко е видяло,
което знае как стоят нещата,
което ласките ни помни,
което с ехото си препредава
възторзите на любовта ни
от рид на рид, от връх на връх;
което в своето дихание
погълнало е сладките въздишки
от сливането на телата ни;
което по контурите си стръмни напластява,
онези приказни картини сътворени
от красота и чувство,
от сливането на земята и небето
сред облачния пух на вдъхновението,
сред този дивен кът от стария Балкан.
Тук в топлото дихание на вечерта
денят угасва бавно,
на устните ти се смалява,
стопява се в усмивката ти лъчезарна,
преглъща го безпаметно доволство
от сладостта на топлите му часове,
изпълнени с онази сладост,
която можеш да изпиташ
единствено в градината на щастието.
Сега светът изглежда много малък –
аз, ти и планината,
и нашата любов,
просмукана във всичкото,
което Е.

 

 

 

   

СЛЕД 

КРАТКОТО ВЪЗДИГАНЕ

Не ще достигнеш пак
онази висина,в която,
не можеш сам да се познаеш,
облян от светлина и благодат –
там всичко бе красиво и възможно.
Днес времето е друго и денят е друг,
и аз и ти сме по-различни.
След краткото въздигане
в пространството на любовта,
след шеметния полет в радостта
да бъдем дълго двата сами,
сега сме отчуждени,
сега сме вече никои
и нищо свое вече нямаме,
освен на спомена мълчанието тъжно.

 

 

 

НА ИЗГРЕВА
ПРЕЗ ХОРИЗОНТА

През антрацитови пространства
нощта прибира звездния си блясък –
оттегля се спокойно в своите покои тихи.
От изток просветлява.
На изгрева през хоризонта обновен
наднича с любопитство на дете
прииждащият ден –
той идва търпеливо, без да бърза
и крачейки засмян към мен
ми носи в дланите си светлината –
той щедро връща всичко,
отнето от господството на мрака.
Нощта на лятото,
след кратката си мъдрост,
оставя дълги часове за труд
и разрешаване на нашите проблеми.

 

 

 

 

ЦЕЛУВКАТА ТИ

Докосваш ме с любов.
Целувката ти нежна е искрата,
която в пламък ме превръща.
И с яркостта на първи слънчев лъч
при птиците ме вдига нависоко –
превръщам те над себе си в небе.

 

 

 

  ОТКАКТО В ТЕБ СЕ ВЛЮБИХ

Откакто в теб се влюбих
прозорецът ти се превърна
в звезда изгряваща за мене.
Под него всяка нощ
съм звездоброецът-мечтател.
Благословена светлина от него
за мен струи сред мрака на живота –
тя пали огън благодатен
в душата и сърцето ми,
и се превръща
в светилник ярък на надеждата.

 

 

 

 МАК

Разцъфнал мак
в сърцето на ливадата –
искра която ще запали
на лятото огнището голямо.
Разцъфнал мак –
запалена любов
и капка кръв пролята
тук в името на свободата;
сигнално флагче
за времето летящо през живота.
Разцъфнал мак бъди, сърце,
в класилото поле на плодния ми ден,
бъди калинка,
отлитнала от пръста на съдбата,
посочила посоката
на щастието ми жадувано.

 

 

 

ГОЛЕМИЯТ ДЕН

Големият ден
изплясква над мен
с крилата могъщи
на нова победа.
Аз се чувствам роден
за големия ден
който идва към мен подмладен.
В него ти
със развети коси
ме посрещаш с усмивка
на прага му светъл.
В големия ден,
за мен отреден
нека твоята радост
напред да ме носи.
Нека бъда в големия ден,
на теб посветен,
първоизгревен лъч за душата ти.

 

 

 

 

ВЕТРОВЕТЕ 

НА ВРЕМЕТО

Ветрове от времето изпратени
ще отвеят буйната ми младост,
младите ми мисли ще отвеят –
ще издухат черното от моите коси.
Ще угаснат бавно буйните огньове
под извитите ми тънки вежди
и ще губят светлината си,
синевата в техните пространства
ще се стопи съвсем,
и надеждите загубили посоки
ще изтлеят на очите в езерната глъб.

 

 

 

СЛЕД ВРЕМЕТО

На спирката на радостта
как рядко спира умореното ми време.
След бързия му бяг аз вече нямам сили
да тичам с вяра и надежда.
Какво да чакам още? –
след него ще си тръгна
с оскъдната печалба от живота.
Назад не тръгва времето
и никога не връща нищо.

 

 

ЛИСТА

Трептят листата
измити от росата –
трептят сред утринна омая
и в тях земята се оглежда засияла
на всяка капчица в елмаза.
В зелената им шушнеща прегръдка
се крие сладостта на зреещия плод,
а може би и истината за нещата
дето ни се случват
и смисълът на нашия живот.
Полюшвани от тихия ветрец
листата тихо ни нашепват
за трепетната радост от живота,
за онова, което е било
и за това, което ще се случи.


 

 

 

 

ЮНИ КРАЧИ 

В ТРЕВАТА

Пролетен полъх лицето ми гали,
слънчева топла усмивка,
свирят в листата зелени кавали
и пригласят им влюбени славеи.
Гази тихо в зелено денят ми,
рамо до рамо с щастливото време,
ден за радост и песен роден
и мечтае облегнат на бора висок
час щастлив на покой в тишината.
Крачи юни в тревите сред цвят,
и с венец от цветя на главата
стъпва бодро, и с поглед крилат,
със слънце в дланта си към мене върви.
Той върви и следи на тревите растежа,
покрай всяка пътечка разсява цветя
и е ведър денят в пролетта зашумяла
под небесната синя въздишка.
А под дъба на високия хълм
спи тишината, навярно сънува
пространствата нови на моите стъпки
преминаващи бавно през нея.

 

 

 

В ЗЕЛЕНОТО ПЛАДНЕ 

НА ЮНИ

На юни в зеленото пладне
неочаквано прихна смехът на дъжда
и плющящите капки със ритъм звънлив
налетяха в листа и треви –
затанцуваха в локвите танца си весел,
обновиха земята, изкъпаха всичко,
измиха дърветата, пътя, гората,
на деня ми измиха тъгата.
Воден прах, воден смях
полетя над снагата зелена на хълма
в пристъпа луд на небесното буйство,
но не може водата шумяща, кипяща
да измие красивата нежна любов от сърцето.

 

 

 

 

ПРЕЗ ЛЕЩАТА НА СЛУЧАЯ

В красиви мигове, щастливи,
пространството се деформира,
погледнато през двойно
изпъкналата леща на добрия случай –
набъбва и се разширява,
обагря се в невероятни цветове;
светът се пълни с хармонични форми,
светът е светлина и песен.
А в мигове на скръб и на униние,
пространството се свива, изкривява
и губи цветовете си светът
погледнат
през двойно вдлъбнатата леща
на не добрия случай –
тогава всичкото е мрак и тишина.

 

 

 

В ПЛАНИНАТА

От дивите
заострени била на планината
се вдигат мощно в синевата
прозрачните крила на тишината.
От пеещата линия начупена на хоризонта
се спуска благослов
за цялата земя.
Под тези стръмни върхове
трепти копнежът ни към висината
и там зелените
заострени стрели на боровете
аз виждам как пронизват
на времето сърната бърза.

 

 

 

 

  

ЛЮБОВ-БЕЗКРАЙНОСТ

Към теб вървя,
любов-безкрайност.
Навлизам в тебе
с цялото си същество изгряло –
достигам до сърцето ти,
до същността ти,
в недрата ти прониквам,
до изворите ти изконни.
Преливам в теб духа си,
тялото, душата
и вдъхновен от тебе,
аз на света ще проговоря с твоя глас –
превърнал се в камбана залюляна
от пулса ти могъщ
аз на света ще възвестя
със звънкия си глас
величието твое.

 

 

 

  АКО СЕ ВЪРНЕШ

Ако се върнеш отново при мене
ще огрее пак слънце земята,
ще запее просторът облян в синева
и в зелената люлка на радостта
ще се люшне усмихнат
отново денят ми.

Ако отново решиш да се върнеш,
ще те срещна с цветя,
ще застеля пътека от рози,
по която към мен да пристъпиш,
по която след тебе ще тръгне
керванът голям на щастливите мигове.

Ако се върнеш,
ще заспи тишината и място ще стори
на безкрайното лудо веселие;
светът ще е нов
разцъфтял под лъчите
на горещата моя любов.

Ако се върнеш отново при мене…

 

 

 

 

ОТКАКТО СИ ОТИДЕ

Откакто си отиде,
угасна блясъкът на слънцето,
помръкна планината
и вятърът гласа си глътна.
Загубиха уханието си цветята
и избледняха ярките им цветове,
откакто си отиде ти.
Не ми говори нищо речната вода
и нашите приятели – дърветата,
обърнаха ми гръб,
дори и птиците престанаха да пеят.
Откакто си отиде,
небесната дъга
загуби пътя към небето ми,
забравих думите на радостта,
езика на тревите
и шепотът на пъпките не чувам вече,
а облаците без посока скитат
сред синята безбрежна пустош.
Откакто си замина,
пресъхна изворът искрящ
на вдъхновението ми,
мечтите свиха своите криле
и окуця надеждата –
далечно стана бъдещето,
посърна вярата,
попарена от твоето отсъствие в деня ми,
кое зло, кое добро – не зная вече.
Откакто си отиде,
е само нощ безкрайна…

 

 

 

 

 ЖИВОТЪТ Е КАТО РЕКА

Животът е като река –
тече и не изтича:
от равния й бряг
не можеш да усетиш
подмолните течения
на дните си.
Животът е едно премигване
на кратка мимолетност –
един отблясък слънчев
от гладката повърхност на водата;
отвята сламка от сърцето на безкрая е.
Поема те невидимото му течение,
прекарва те през прага на годините,
през бързеите на сезоните звънливи;
във водовъртопите те грабва,
върти те в центрофугата на случая
и те отнася неизвестно накъде.
Животът е река –
ту бистра и дълбока
ту мътна, страховита,
бучаща и помитаща каквото срещне
в непредвидимия си път.
В дни на порои за дъха си се захващам
и във вика си търся своята упора,
за да преплувам своето
определено от съдбата разстояние.

 

 

 

 

ДАЛЕЧЕ ТАМ

Небето утринно е вир без дъно
и в него моите мечти се къпят.
Далече там,
от клекналия ден на хоризонта,
долитат откъм билото на планината
красиви, мили спомени,
които ме заливат
с талазите на боровите върхове.
В тях диша синевата,
търкалят се по склоновете стръмни
шишарките на мигове незабравими;
дъхти на боров клей, на мащерка
и думите ти нежни в тишината
слуха ми галят с песента на славей.
Докосваш ме с милувката на утринен ветрец
и с руменеца на зората
обагряш с трепет моето лице.
А от разлистения хоризонт
изхвръква птицата на пролетното слънце,
събудена от погледа ти ведър,
окъпана в зелената магия
на пролетното повсеместно тържество.

 

 

 

ДОКОСВАМ

Ухания и цвят в зора ранила
през пластовете тишина
заливат цялата земя.
И погледа ми лудо влюбен
прониква в твоя поглед благ
тъй както лъч в лъча прониква,
за да е жива светлината.
И аз докосвам с жадни устни
цветеца нежен
на твоята пленителна усмивка.

 

 

 

КАКВО Е ДА СИ ВЛЮБЕН

От хълма слиза светлината
със слънчевата първа стъпка.
А с топлите вълни на вятъра
се спускат думите забравени
от първата ни среща
и смеховете ни
събудени от първа радост
бликнала в сърцата.
Какво е да си влюбен –
ме пита слънцето
от прага на деня си нов?
Какво е да си влюбен ли?
Това е:
да можеш с вятъра да разговаряш,
да се издигаш без крила в простора,
да чуваш тихата поезия
на речната вода в искрящите й бързеи,
да носиш светлина
и сам да светиш,
да се надбягваш с времето,
и да докосваш с полета си облаците бели,
да виждаш и невидимото,
да стигаш там,
където другите не стигат,
да можеш с пръст да пипнеш щастието,
да чуваш музиката и на тишината
и всеки миг красив да задържиш,
да сложиш подписа му в спомена,
да се люлееш на дъгата,
и с пръстите си на краката
да чувстваш вечността,
която диша с твоите гърди,
сърцето ти да бие с пулса силен
на цялата измислена от теб вселена…

 

 

ПЛАНИНСКИ ВРЪХ

Планински връх
облян от светлината,
на раменете си повдигнал синевата,
докоснал с чело слънцето
и приютил на птиците съня,
свърталище на ветрове,
на бурите начална точка,
на времето ориентир,
на висината песен,
въздишка на земята
и блян на низината,
копнеж към неизвестното
в пространството,
към тайните на необятната вселена,
трамплин за погледа,
за мисълта отправна точка
и извор на легенди и предания,
на местността под мене съдник,
и кръстник на рида
под твоята могъща сянка,
сеяч на цветове,
на думи извор,
ковачница на волята
и тест за силата,
за упоритостта ми изпитание,
надежда за душата –
обичам те и се прекланям
пред твоето нестихващо величие.

 

 

 

ПО ПЪТ НЕВЪРВЯН

Пролет в очите ти –
радост в душата ми:
ден подир ден
се разлистват мечтите ни
в свят от надежди за щастие.
Слънце в очите ти,
радост в сърцето ми
с пролетна стъпка
през мен преминава
с дъх на млада трева
и на бор съгледвач под небето.
Шепот топъл на пролетен вятър –
радост в косите заплиташ:
под небесното синьо затишие
от гърдите ми волно излита
звучна песен на птица ранила –
моят зов за любов
под кипящите облаци,
в длани взела деня ми сияен
и поила по път невървян.

 

 

 

ОЧАКВАН ДЪЖД

Очакван дъжд,
пречистващ дъжд –
послание небесно,
изливаща се радост
от облаците за земята,
която всичките листа,
тревички
облича с неочакван блясък,
която с пъстрата дъга небесна
изгражда мост
от обичта до обич за човека.

 

 

ЛОШ КЪСМЕТ

Дъждът на тихите несгоди
погълна слънчевата хапка –
задави се със светлина
и заповръща ледените си води
по мокрото ми вече тяло.
От хълма на въздишките,
в едно с протяжната свирня
на вятъра-несретник,
се спускат нови трудни дни –
вълна от неудачи и съмнения
търкаля камъчета ситни
от часове на тягост и умора
към мястото несигурно в живота ми.
И в мътните води на делника
е толкова противно да вървиш
с пропускащи вода обувки,
да жвака тинята на злободневието
между просмуканите пръсти
и струйките на недоволството ти
на тънки и студени вадички
да се изливат по гърба и по гърдите.
Това е орисията на лошия късмет…                                                                 

 

 

 

В ПРЕЛЮДИЯТА НА НОЩТА

В прелюдията на нощта
брегът на сенките ще нарисува
студения и мрачен ъгъл на съдбата.
Рисува с черно той,
загърбил цветовете пъстри.
Ще бъде тъжно,
ако познаеш себе си
в контурите му мрачни,
ако в чернилката потънат чувствата
и светлите прояви на духа.
И бледото лице
на дневната река ще изтече
преди да плувне отразената луна
в самотна безнадеждност.
Изчезва нежното лице на видимия свят,
като петно изчезва
в дълбоката неопределеност,
сред пълното безредие от нощни сенки
в чиито лабиринти можеш
какво ли не да срещнеш…

 

 

 НАХЛУВАТ В МЕНЕ
ТОЛКОВА НЕЩА

В мен още бродят безпризорни,
непрежалими мигове красиви,
ненадживени още,
но отшумели
в леса зелен на времето отминало.
Това бе времето
на нашето безкрайно сладко щастие.
В мен още бродят образи
незабравими от пейзажа,
усещам аромати на треви и билки,
в които цветето на радостта цъфтеше
под нежността на влюбените ни
и вдъхновени погледи.
Дочувам още буйното бълбукане
от бистрия поток
на нашите любовни думи
и веселия звънък смях
на топлите ни чувства
в омаята под слънцето златисто.
Нахлуват в мене толкова неща
неназовими с имена и думи.

 

 

 

 СИНЕВА
            „Всичко хубаво на този свят е синьо“…

Синева над планинския връх,
синева се разстила под него.
Синева вдишва леко светът
в синьо пролетно утро лъчисто.
И от първия час на деня
спомен син изведнъж ме спохожда.
Птица синя над мене кръжи,
сини звуци пилее в листата
и под златния дъжд на лъчите
сини сенки полягат в тревата.
С мисъл синя пробивам си път
аз към синия връх на живота.

 

 

 

 КЪМ НОВИТЕ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

От дрезгавината
изскочи вятърът с подсвиркване
и разлюля тревите още неразбудени.
Смехът му, малко злъчен,
подгони тишината,
препъна първите лъчи на слънцето
подскочили към онзи връх,
към който аз вървя,
на който мислите си сбирам
и вдъхновението ми
крила поставя на гърба ми
и сетивата ми изостря.
След порива на вятъра
покоят утринен
отново приласка треви, листа.
В набъбващата с нова сила тишина
и вятърът, и утрото
разтвориха прозорците на синия копнеж
на топлите предчувствия.
От хоризонта ведър слънцето
едва-едва на пръсти се повдига,
преди да се търкулне към мечтата си.
Усмивката му в погледа си взел
поемам пак към новите предизвикателства.

 

 

 

   

УТРИННО ЧУВСТВО

Запален свети хълмът –
от изгревното слънце,
от теб
или от ведрия ми поглед?
Денят от любовта ни ли се ражда,
от раковината на светлината
или от розовия поглед на зората?
Какво е изгревният ден:
очакване, копнеж,
безброй възможности
и шанс за любовта ни?
И още с първите лъчи
прохождат нашите надежди.
А песента на птиците
за нас открехва сините врати на хоризонта,
а песента на птиците
увива се като ефирен шал
и ляга меко върху раменете ти.
От стъпките ти блика изворът на тишината,
цветята те събуждат –
дърветата очи отварят
да видят кой с магични жестове
прогонва сенките на мрака
и пръска сред тревите аромати,
и след кого поемат
мравките и буболечките
по стръмната пътека към върха на хълма.
И няма по-красиво нещо в този миг
от близостта в сърцата ни.

 

ИЗТЛЯВА ЗАЛЕЗЪТ

В червеното си зарево,
изтлява залезът –
изтлява в неразбиране и съпричастност.
Изтлява в тежката умора
от бремето
на преживени радости
и скърби,
от погледи и от докования нежни,
от удари под пояса
и ръгането с лакти.
В червената въздишка
на гаснещата светлина
контурите на видимия свят се стапят
и сякаш изтънява тяхното значение,
за да усетим по-добре
присъствието на Духа в живота.




 

АЗ ВЪРВЯ

Море от трева.
В него аз сред цветя
през росата вървя,
през усмивки от цвят,
аромати;
през съня на тревата,
песента на щурците,
през смеха на небето вървя.
Сам запял,
виждам аз,
как небето лови
в мене бързия пулс
на прохладното утро.
Аз вървя
на росата в прозрачния блясък зелен
и главата ми милва
с размекваща кротост
бухлатият смеещ се облак –
през море от трева,
през море от небе,
през света,
слънце на рамото сложил,
аз вървя през деня си красив
преизпълнен със слънчева радост.

 

 

 

 МАЙСКО НАСТРОЕНИЕ

Уханна пролет, майско слънце,
земята тръпне цяла обновена
и цвят челото й закичва.
В такава пролет многолика,
какво очаквам да се случи:
да ме намери дума още неоткрита,
да ми изпее птица новата си песен,
да ме погледне с поглед влюбен
несрещано момиче още.
В деня искрящ окъпан в светлина,
в надежди
така е хубаво да имаш път пред себе си.

 

 

 

  ЛЕТЕН ДЪЖД

Засмя се слънцето отново
след падналия летен дъжд.
Сега тополите, вземали душ,
са освежени
и ръкопляскат с блеснали листа
на слънчевата златна хубост.
Трептят петурите измити,
шуми зелената им радост
от грейналото слънце вдъхновена
и като сълзи капят капки закъснели.
А някъде напред вали сега дъждът –
далечен хълм глава присвива
в зелената яка на лятната си дреха.
Снишеното небе,
издухало и изцедило облачното бреме,
издърпва за косата слънцето,
за нови слънчеви дела го кани.
Блести окъпана земята,
приижда и шуми животът,
познат и непознат,  и нов
след топлата целувка на дъжда.

 

 

 

 ТАКА Е ВСЯКА НОЩ

На мрака в новия албум
заспиват картичките сини от морето,
зелените въздишки на гората,
на облаците белите надежди.
Така е всяка нощ.
Тогава в тревни шепоти
щурците се обаждат
с мечта по утрото.
Щом дойде то,
нощта ще събере багажа си,
албума си ще прибере набързо
и стъпките й ще затихнат
по бялата пътека на зората –
ще тръгне светлината,
ще оживеят гледките отново,
и пак ще видим
цветния пейзаж на радостта.






НЕ ИЗТИЧАТ

По нишката на времето
изтичат дните –
кога успешни,
кога не,
те гонят неизвестна цел.
През тяхната поляна росна
животът ми минава бос
за здраве,
на вятъра с копнежа по морето.
Изтичат дните,
времето изтича,
животът също с тях тече,
но не изтича песента ми
и радостта от моето сърце.


 



В СЕЗОНИТЕ
НА РАДОСТТА

И в радостта сезони има.
Те винаги са слънчеви и топли.
В сезоните на радостта
е толкова приятно,
красиво е
и е спокойно.
Те не тежат с безвремие
и изменчивост –
в тях часовете са лъжички мед.
В сезоните на радостта
се чувствам млад и вечен.







ПРОЛЕТНО

Ветрецът тих деня събужда –
на дълъг път го призовава.
С цвят на зора,
с целувка медена събужда
заспалия на клонките в приюта аромат.
Светът сърце за красота разтворил
приема с много радост
лъчите топли на живота.
И в пеещата му усмивка,
сред ароматите
и пулс на младост,
небето своя син възторг взривява,
и вижда своя лик незрим и вечен.






КОГАТО

Когато музика
от неизвестен източник
звучи край мене
и всичко пее химна на живота;
когато блика изворът на радостта
и златните пчели от кошера на слънцето
жужат околовръст;
когато всичко покрай мен цъфти
прегърнало надеждата,
на красотата в най-изискания танц,
не може моята душа
да бъде тъжна и самотна.







КРАСИВИ МИГОВЕ

Красиви мигове,
пътуване към мимолетни блянове.
От тях остава спомен блед –
луна искряща, думи топли
и нежни погледи в нощта ранима.
Красиви мигове,
загубена реалност,
нетрайни образи от видимия свят.
Но нека днес
надеждата да спи спокойно
на рамото на любовта
глава склонила
и нека е денят,
след паметната нощ,
най-светъл ден
по стръмната пътека на желанията ни.




ПРЕДИ ДА ДОЙДЕ

Преди да дойде тъмнината
над планината пада здрач.
Загубва своите контури всяка форма
и в дрямка се унася силуетът й,
потъва в тишината всичкото.
Смалени от страха пред тъмното,
като децата,
изглеждат боровете, старите дървета,
а мравките загубват своята пътека.
Доволен е единствен камъкът,
разхлаждащ потно чело с дъх на сянка.
С мах на крило,
нощта се спуска неусетно,
след своя вестоносец – здрачът.







 В УТРОТО

Топят се в хладната река на утрото
последните звезди,
искри последни,
в очите на нощта.
С тях гаснат смелите фантазии
на мислите и чувствата
от нощното будуване,
изправени пред строгата реалност на деня.







НЕ ОБИЧАМ КОГАТО

Не обичам когато
в очите ти блясъкът гасне;
мълчалива умора
когато гнезди на лицето ти.
Не обичам когато поток от тъга
наводнява деня ти,
когато през тебе минава
с подмолни течения
и гаси светлината
на твоята радост
водата му мътна;
когато оставя следи
и отмива без жал
благозвучните звучи на тишината;
когато отнася
красивите, верните думи
родени в сърцето ти.
Не обичам до мене
да бъдеш студено-разумна,
всяка дума когато
е точно премерена –
аз тогава загубвам
най-верния тон на живота си.






ПЕСЕН НА ЩУРЕЦ

Един щурец,
навярно влюбен като мене,
извайва нежни трели скрит в тревата.
Заслушан в песента му аз се питам:
за мен ли пее той или за любовта си?
Един щурец
в жълтеещата светлокоса есен
душата ми подмамва с песен
към неизследвани пространства.
Тревата ниско ляга,
уплашена от стъпките на новия сезон,
от полета на птица,
отлитаща на юг,
която път за връщането си трасира.
Полегнал в нея,
превръщам се и аз в трева и в есен,
превръщам се в любовна песен,
за да оставя топлината на сърцето си
в осиротялата ливада.
Усмивка сетна на отронен лист
е щурчовата звучна песен,
която в устните ми спира
и вятърът
над мен танцуващ в боровите клони
към ново преживяване ме гони.








СПЕКТАКЪЛ

При изгрев слънцето
от хоризонта се повдига бавно
за неизменния си път.
На сцената в театъра обраното –
то падна бавно
от тъмното небе на чигите.
Застинал вик
към хоризонта мним го приковава –
замира залата в очакване
и глухотата й
в очите на актьорите се утаява.
Веднъж отприщена,
потича буйната река на репликите,
а в мрежата простряна
от светлините цветни на прожекторите
се мятат уловени духове
от някакво неопределено време,
но с нашите проблеми
и ставаме веднага съпричастни
с това, което става
пред изумените ни погледи.
И идва неусетно краят…
Летят цветя и възгласи
към уморените артисти,
раздали се до край,
от себе си
частици вложили в сърцата ни.
Спектакълът е вече ладия отплувала
към бъдно време,
към друга публика и друга сцена.









НЕ ГО ОТНАСЯЙ, ВЕТРЕ!

Погалва вятърът лицето ми
и с топъл дъх на роден въздух
завива с много нежност
най-сладкия спокоен сън на сетивата.
Обветря той вечерното ми чувство,
изпълва го с къпинов дъх и горска синева,
и хладина от орехова сянка.
Подмамена от стъпките му тихи
обезцветена тишина приижда
в освободеното от светлина пространство,
а грижите и страховете ми
издухва и насмита под листата в сенките
на старата разклонена в градинката смокиня.
И сякаш от ухание на здравеца
се ражда споменът за мама –
аз виждам как към мене тя пристъпва
с ръце подпъхнати под пъстрата престилка,
в които пази с много трепет
на детството ми буйно
дъгата многоцветна;
аз виждам как с любов ми се усмихва,
закичена с мушкатото на своите надежди.
Мил спомен в родната ми къща…
Не го отнасяй, ветре, аз те моля –
така е топло и уютно в него…






 КОГАТО ВИЖДАМ

Когато виждам радостта
искряща в нечии очи
понякога тъгувам,
защото знам какво ще стане,
когато слънцето на радостта залезе.
Аз знам добре
как първо зажълтяват леко
зелените листа на щастието,
преди да дойде листопадът
и клонът на живота ни остане тъжно гол.
Добре ми е познато
жълтеещото шушнене
на скръбната раздяла,
когато падат всичките завеси
на нашите илюзии
и истината лъсне чисто гола.
В такива мигове
на никого не пожелавам
в изстинали очи
да търси своята надежда.







 ОТВЪД ВИДИМОТО

В очите ти аз виждам радостта си.
В тях виждам себе си,
отвъд видимото у мен
и изумен се питам:
Нима това съм аз? –
посланик на добрите чувства,
поклонникът на планината,
заслушан в боровия шепот
на дните в клонките запролетени.
И аз ли съм човекът, който
в очите ти засмян ме гледа;
човекът, който
говори с птиците,
с цветята и дърветата,
обяздва вятъра,
рисува с тишината,
звездите сваля,
превръща ги на стихове
и който,
света прегърнал,
засява времето
със семената на доброто?
В очите ти
аз виждам толкова възможности…






АЗ СЪМ ДЪЖД

Аз съм дъжд,
който бие тревожно в прозорците,
който чука в стъклата
на приспаната съвест,
по вратите затворени
на студените спящи сърца.
Аз съм дъжд,
който мие в стъклата сълзите на вятъра
и посреща деня пак с надежда.
Аз съм дъжд
пълен с чужди въздишки и погледи
и с безброй отговорности
пред света, пред земята и хората –
пълен с тайни
и със загадъчни шепоти,
на безброй съвместимости станал свидетел.
Аз съм дъжд, мойте капки са бисерни,
малки топли елмази в априлския ден –
дъжд Великденски и възкресителен ,
премълчал и изстрадал, простил
на безумства безброй причудливите странности,
глашатай на човешките болки и радости.








ОТ ТВОИТЕ ОЧИ

Очите ти сега
за друго ми говорят.
Долавям в тях, копнеж,
неутолима жажда
за лудите безумства
на бликащата страст.
Очите ти горят,
очите ти блестят
с неоновия блясък
на твоята любов –
с една искра от тях
галактиката палиш,
една искра от тях
сърцето ми запалва –
то лумва като факел.
Нощта е като тебе
излегната на хълбок,
томителна и нежна,
с разпуснати коси ,
зовяща и желана.
Нощта е блян и огън,
копнеж, мечта и страсг,
запалена от тебе,
от твоите очи.

 ОТ ДНЕС

Днес имам вече тебе –
днес имам светлина и слънце.
Ще има неизменно в този град
една завинаги отворена врата за мене –
ще има ясен кръгозор
под синьото небе на планината.
И птицата на щастието
ще огласява с песента си дните –
ще бъде вечен, безпределен празник,
завинаги ще оживее
една написана от нашите сърца легенда.
Днес имам вече тебе –
от днес светът душа ще има.







КАТО ВЯТЪР

Като вятър
бездомен
вървя през света.
В самотните нощи,
след дългото скитане,
като вятъра тежко въздишам
и търся утеха
в далечния спомен
от щастливите дни в любовта.
Като вятъра зрял и безумен
ще избърша с дъха си
на небето сълзите
и ще вляза в нощта с тежка стъпка
да прегърна с надежда съня си
дълбок и спокоен.
Като вятър в безветрие…




 




ВЕЧЕРЕН ДЪЖД

Вечерен дъжд,
студен
и всепроникващ.
И мокри часовете,
опразнени от смисъл,
подгизнали треперят.
От мрачното небе
се стича самота –
от покривите пада,
по плочките плющи,
тревожи тишината.
Иззад настръхнали комини
отминалото време
в мен гледа съжалително,
като врабец премръзнал
и от студ настръхнал.
Вечерен дъжд
в стъклата чука
и в телеграфен стил
тъга разлива
в илюзиите на витрините.
А онзи светъл дъжд
на чувствата
отдавна се изтече.
Сега вали
дъждът на самотата.







В БЕЗПЪТИЦАТА

Безпътицата ни е вече само
единствения постоянен спътник.
В упадъка доброто не търсете –
в упадъка се раждат само
и единствено
упадъчни неща.
Лъжепророци обещават за пореден път
широки магистрали за мечтите
и цветя и рози –
гърла дерат от най-високите трибуни,
но кой им вярва вече.
Минават дните ни в безвремие.
Безпътицата е с една единствена посока –
към дъното, надолу,
където властват нищета и мрак,
и където
човешкото в човека се загубва,
където смисълът е непозната дума.
И само сенките на хора виждам.
Къде са притежателите им се питам,
къде е същтносгга на същината?
Минават сенки без лица край мен –
минават неми и бездушни,
и беззвучни.
В безпътицата и това го има…





ПРОЛЕТ
В НОВО ГРАДИЩЕ

Допърха пролетта
и в родното ми село
където неколцина помнят,
че още хора там живеят.
Допърха пролетта с крила зелени
по припеците в голото двухълмие,
където първи стръкчета коприва
изпробват топлината
на синкавия бистър роден въздух.
Тук, на високото,
събира светлината в шепи селото
сред тишината на всемира.
Една петниста крава с остри хълбоци,
съвсем изпосталяла в студовете,
сега нагазила в зеленото,
набола на рогата си дъха на зимата,
на бялата последна пряспа сняг,
прогонва я завинаги
с дрънчащата си хлопка.
До нея вятърът-художник,
с изчистена палитра,
стиснал вдъхновено четката,
опитва да рисува със зелено
по клоните на спящите дървета.
От белотата зимна вече няма помен –
удавила се казват в бързата вода
на вчерашния ден,
а в днешния,
звъни зелената камбана
на пролетния светъл празник.







ОТ ЛЮБОВТА

От любовта
се раждат думите ми топли –
от извора й бистър те потичат
с искряща светлина
към твоето сърце.
От нея с трепет оживяват
и проговарят както никой път
до този миг не са го правили.
Ти в думите ми
се огледай най-внимателно,
за да откриеш скритата
неизявена своя същност,
за да почувстваш силата
и красотата си.








В ЛИВАДАТА
НА СПОМЕНИТЕ

Крача бавно в тревата на новия ден.
Крача бавно и тихо в тревата посърнала,
за да мога да чуя когато нагазиш
в топлината на спомена,
за да мога да чуя
гласа ти забравен в ливадата
как подвиква след моите стъпки самотни.
Синева от небето вали като дъжд
и попива в следите от нашите срещи.
Виждам как под лъчите на слънцето
през ливадата тичат минути от щастие.
А е къса ливадата в топлите шепи на Турлата –
няма как да премина по-бавно през нея,
няма как –
там от синура в упор поглежда ме споменът
и трепери от студ
при вида ми о твоето дълго отсъствие.







БИСТРАТА ВОДА
НА ДУМИТЕ

Като река изтичат думите.
От моя глас,
през моя глас, изтичат те.
И в огледалото на спомена
ме носят с лекота,
но миналото си
не виждам аз
в небето на надеждата;
не виждам птицата на бъдещето
в сърцето да гнезди,
ни цветето на щастието бяло да цъфти,
ни чудеса от бликащата съпричастност.
Излива се на думите реката пълноводна –
безкрайно кротко, тихо си тече
от извора на моя глас.
Погълната от паметта,
на паметта в дълбоката далечност
без звук потъва бистрата вода
на думите ми топли и сърдечни.







ПРИИЖДА
КАТО ПЪЛНОЛУНИЕ

А любовта приижда като пълнолуние
в което може ли да се заспи?
Приижда любовта ми с трескав ритъм
пронизващ всичките ми клетки.
Докоснато от нейното присъствие
проглежда в мене всичко,
очи за нов живот отваря.
Под нейното магическо въздействие
преливат се неща едното в другото.
И няма край и няма никакво начало…
Роденото в любов е вечно младо –
то като дъх всемирен ни обгръща,
люлее ни в неспирния си полет,
на вечността в неспиращата люлка.






БЛИЗКА И ДАЛЕЧНА

Нощта е уж една и съща,
а има хиляди лица.
Нощта е прорицателка
ту весела, ту тъжна –
понякога е сприхава,
понякога добра.
В косата с лунна диадема
пристъпва тайнствена и мълчалива –
красива е като жена любима,
да бъде майка може и сестра.
В съня й тих звезди танцуват
и пасианса си редят,
в съзвездия с примамлив блясък
преследват вярното си постоянно очертание
и търсят точния си глас
на Космоса в полифоничното звучене.
Нощта е изгладняла вечност
или миг кратък
в издишването на Вселената.
Нощта е близка и далечна…







 В МЪЛЧАНИЕТО

От кратерите на Луната
се спуска сякаш цялото мълчание
с което ни обвива тази лунна нощ.
В мълчание над нас небето
променя своя звездоред,
в мълчание животът пише
най-новата си страница
и всичко покрай нас
в мълчание изтича –
тече дори безкраят
незнайно накъде.
Изтича всичко като речната вода,
но не изтича като нея никога –
водата следваща измества предната,
мълчание в мълчанието се прелива,
като живот в живота.





ЩЕ ДОЙДЕ

Ще дойде топла нощ,
ще заблестят звездите с нова светлина,
ще се разтворят кадифените завеси на мечтите
и месец килнат закачливо
ще ти намигне дяволито,
ще те погали по косата,
ще те целуне нежно по очите.
Ще дойде нова топла нощ
очаквана, желана и навременна,
в която
по звезден хороскоп
ще дойде любовта,
да възкреси сърцето ти за нов живот.






 ОТНОВО ПРОЛЕТ Е

Над мене диша планината.
В краката ми снага сребриста
извива бързотечен Осъм
и с върховете си високи борове
миришат синевата млада на небето.
Отново пролет е
и облаци като мечта
прегръщат полета на птиците,
поемат взора вдъхновен за полет.
А времето за кой ли път
в облечената нова дреха на пространството
пред мен вратите си разтваря.





ЩЕ ЗАБЕЛЕЖИШ ЛИ

Сред блясъка на самолюбието си
ще забележиш ли
премигващото бледо пламъче
от тънката свещичка
на моята любов и
щастието ми да съм до теб,
да вдишвам въздуха
от теб издишан?







 СЪЛЗИ 
НА НАСТОЯЩЕТО

Цвят ронят ябълковите дървета,
цвят ронят в пролетен кипеж.
Цветът - щастливите сълзи на настоящето,
копнеж по среща с бъдното -
това са плодните сълзи
на светлата надежда на живота.





 ВЗЕМИ

Вземи и докосни душата ми
от огъня на слънцето сияйно,
от песента на вятъра немирен,
от скочилия нависоко връх
на бора в синевата,
от блясъка на речната вода,
от веселата белота
на облака безгрижен,
от танца на прелитащата пеперуда,
от шепота на буйната трева.
От бликналия буен смях
на пролетния дъжд
изтичащ от
пробитите джобове на пространството
ще се прелея в тебе,
душа в душата ти ще се превърна,
за да усетиш в пълната му сила
задъхания ритъм на живота.







ВНЕЗАПНО

Внезапно стрък трева проби
през ледената броня
на пряспата дълбока.
И пъпките на клоните подкани
очите да отворят за света.
Пробяга меко озарение
по позлатените от слънцето върхари.
Една тревичка ме погали с връх зелен
и този връх зелен,
и винаги безгласен,
сега ми проговори с топъл глас.
Дъхът ми спря от изненада -
гласа на детството си чух.
Кой каза, че тревите не говорят!?






 ПРОЛЕТ 4

С варак напръска дрянът зимния пейзаж,
а по земята падна с весел звън
росата на кокичетата бели
и капка вечност разпиляха от небето
ухаещите теменужки
край храстите в тревите.
А минзухарите,
жълтури весели и любопитни,
запалиха в ливадите с усмивка
недоукрепналите огънчета на живота.






НЕ БЪРЗАТ
 
Не бързат
старите дървета да цъфтят –
познават те целувката
на пролетния вятър,
че е измамна
и неведнъж подлъгвани
сега се пазят –
пристъпват предпазливо
в потока на
неудържимия цъфтеж.





В НЕЗАЩИТЕНОТО ПРОСТРАНСТВО
НА СЪРЦЕТО

Раздялата с нощта
преминала в нерадостния дъх на самотата
ще трае само миг.
Ще плесне с бели длани веселият ден
в незащитеното пространство на сърцата ни.
Ще ни обърне гръб Луната,
като разлюбила жена
и пролетни вихрушки ще се спуснат
от просветляващия свод небесен,В
ще завъртят заспалия живот,
ще насметат далече мрака и студа
и в екота им преминаващ през зората
ще дойде пак надеждата засмяна.
Нагазил в новата сезонна екватория
ще тръгна аз
сред взрив от цветове и аромати,
и в шепите си топли ще запазя
събудения пламък на доброто.





ПРОЛЕТ 3

Допърха пролетта до родното ми село,
където неколцина помнят,
че още хора там живеят.
Допърха пролетта с крила зелени
по припеците на поляните,
в овразите на голото двухълмие,
където първи стръкчета коприва
изпробват топлината
на синкавия бистър роден въздух.
Тук, нависокото,
събира светлината в шепи селото
сред тишината на всемира..
Там крава някаква, изпосталяла,
нагазила в прохождаща зеленина,
набола на рогата си дъха на зимата,
на бялата последна пряспа сняг,
прогонва я завинаги
с дрънчащата си хлопка.
А вятърът-художник,
палитрата напълнил с цветове небрежно,
опитва да рисува със зелено
по клоните на спящите дървета.
От белотата зимна няма вече помен -
удавила се казват в бързата вода
на вчерашния ден,
а в днешния,
звъни камбаната зелена
на пролетния светъл празник.





КОПНЕЖ

Копнежът ми по теб не стихва –
като копнежа на нощта
по отминаващия ден е той.
Това което дава смисъл на нещата днес
си ти и само ти.
Обляна в светлина
си светлина за моята душа –
с докосване даряваш мекота, покой
с усмивка нежна
вкарваш в ред живота мой.
И тишината става сянката
на буйния ти весел смях,
и тишината ляга изрусена
на слънцето в звънтящата поезия.
И всичко до което се докосваш
е само див копнеж по тебе.





МИГ ОТКРАДНАТ

Миг откраднат
от бързата птица на времето.
Миг откраднат
от ехо на радост
над смълчания рид
на живота се носи.
Хоризонт или бездна
душата ми търси
и поставя сърцето
безбройни въпроси
като мигове кратки
в прегръдката топла
на времето.
Понякога с думи
и често без думи
мигът ни отнася
до чистата истина
за която душата тъгува,
към която душата пътува.



КОГАТО МЕ ПОГЛЕДНЕШ

На радостта ми пеещият извор блика
от блясъка на твоите зеници
и глас от ехо дълговечно на живота
долавям в приливите топли на гласа ти.
От този извор пият сили птиците
на дните ми щастливи и честити,
и в него весело се гонят рибите
на скритите желания в сърцето ми.
Когато дойдеш с пролетта в косите си
и с лятно слънце в нежните си длани,
когато ме погледнеш благосклонно
реките своето море намират
и песента си сътворява светлината –
тогава всичко става близко и познато,
тогава всичко е новоосъзнато
под блясъка на твоите зеници.





ВЪРВЯ

Аз не знам докога,
докъде ще вървя
по пътя
по който съм тръгнал.
Той е толкова труден,
а не виждам в небето над него
звезда пътеводна,
нито извор крайпътен
за своята жажда.
Но не спирам,
не мрънкам,
вървя –
дори не ругая,
щом е мой този път
и от мен е избран.
Дали аз го избрах,
той ли мен,
но сме с него едно
по решение на съдбата.






ПРОЛЕТ 2

Под пролетно небе
земята се усмихва
и с плах цъфтеж ме поздравява.
Лъчите слънчеви в очите ми играят,
събуждат птиците на радостта
и с топлия си дъх изсмукват
от птичите гърла
несътворени още песни.
До пряспата недостопена още
стрък тревичка с остри любопитни връхчета
към мене кима,
на пръсти се повдига,
с езичета зелени
вкуса на въздуха опитва,
лице на слънцето подлага и с наслада слуша
събудения тропот
на мравешки безброй крачета.
Душата ми с крила на чучулига
потрепва в хоровода бистър
на птичия простор
и извисява с песента си нежна
величието си сред пролетния устрем,
и извисява тя божествената своя същност.






С КАКВОТО ИСКАШ

С каквото искаш мога аз да те обичам:
на слънцето с лъчите закачливи,
на облака с крилата бели,
на вятъра с летежа бърз,
на птиците
с най-хубавата песен,
на планината с тишината,
на утринта с проходилата светлина,
на цветето с усмивката сияйна
и на реката с трепкащите отражения,
щом само със сърцето не ти стига.






ПРОЛЕТ

Овошките цъфтят.
С жужене
пчели люлеят клонки пременени.
В цветчетата камбанки пеят,
по цялата земя
пробягва тръпка нова.
А залезът
въздишка е гореща
и рана от любов
в сърцето на живота.






В ПАРФЮМЕНИЯ ОБЛАК
НА ЖЕНИТЕ

Фамозни дами с токчета високи
почукват с морза на сърцето
по твърдата настилка на деня ми.
Край мене дефилират те с поли развети
и ме обгръщат в облаци парфюмени,
а вятърът на изкушението
разрошва закачливо моята коса
в гърба ме блъска
към тяхната съблазън.
Измамен блясък на жени измамни
в очите ми с очите на зверче играе
и пръска лудост в мисълта ми.
Под крехката преходност
на горещите им страсти
до тях на кръст разпънат
загубвам поглед в някоя
потръпваща в желание
извита линия на тялото
и на набъбналата гръд
за устни ненаситно жадна –
в загатната ефирна форма
на изкусителната плът
от гънките на роклята разкрита
или на блузката,
с които вятърът флиртува.
Край мен
животът блика с пълна сила
с томителната жажда за живот.
Край мен жени с тела свещенодействат
и ме потапят в женския си свят,
а аз смутен,
загубен безнадеждно в него,
настойчиво повтарям тези думи:
„Вода гази, жаден ходи“…





КЛОШАР

Брадясал, кактус същи,
насреща ми върви и се усмихва –
звезда новородена,
свръхнова на доброто настроение.
Усмивката широка и беззъба,
като пищов на голо е върху лицето му.
Макар и гладен,
изгрева на рамо метнал,
усмихнат цвят
на пролетното тайнство,
развява шал – опашка на комета,
след който гладни кучета подтичват.
И от какво ли е така доволен?
Като го гледаш, ще речеш,
светът е негов.
Без бремето
на нуждите и задълженията
той стъпва леко-леко.
И може би това е простата причина,
денят да го приема безрезервно.







НЕ СА ЛИ

Не са ли боровете в цялата гора
тук бдящите души на мъртвите?
Не са ли песните на птиците
в зелените им клони
загубените техни гласове?
Не са ли боровете тъмни силуети
на светлите души на мъртвите –
не са ли паметните знаци
на тяхната погинала любов?
Не са ли те очите техни,
не са ли ангелски крила разперени
над крехкия ни стрък живот,
над нашия живот – издънка тяхна,
сред сянката на мрака вечен?





МРЪСНО ВРЕМЕ

Мръсно е времето, братя –
храним въшки с плътта си,
с духа си ги храним.
Тлъсти кърлежи смучат кръвта ни,
изпиват ни силите,
зли паразити прегризват ни жилите.
Преялите алчно посягат отново
и залъка сетен,
и залъка сух от устата ни вземат
и после горещо ни пак убеждават,
колко хубав сега е животът –
сит на гладен вяра не хваща.
Ограбват деня ни, крадат ни мечтите,
и после с отнетото от гърбовете ни
най-снизходително ни подпомагат –
подхранват си егото.
Така ще е все докато си траем…





ДА МОЖЕХ

Намразих си хладилника,
защото все е празен.
От колко време вече
охлажда само нищото
и в празната му клетка
ни яйчицеце, ни мляко,
ни залък кашкавал.
Да можех сам да вляза в него,
задълго да се замразя
и в друго време някое далечно
за по-добър живот да се завърна…






ФРАГМЕНТИ 23

***
За сития – безброй посоки,
за гладния – една – към хляба.

***
Животът е пиян.
С извадено оръжие
върви ухилен до ушите
и стреля напосоки.
Смъртта след него гилзите събира.

***
Мечтите ми
са вече само сенки бледи
на онова което бях преди.

***
Пак сняг вали.
И всяка от снежинките
е някакъв проблем
върху лицето топло на живота.
Разривайте, разривайте, разривайте…

***
Във времето на иновациите
синигерът не каца вече по стоборите,
а все по сателитните антени.

***
Народе мой,
съвсем ли вече грохна
или за знаме нямаш плат?

***
С души, с телата си ги храним –
те нас с миражната Европа.


 




МИРАЖИ ЦВЕТНИ

Миражи цветни от екрана
навлизат в стаята на бедния.
Промиват мозъка му цветовете –
сред миризмата
на неузряло сирене и лук,
напудреният захаросан свят
при него обещаващ слиза.
Забравя свредела в стомаха той,
забравя банковия заем,
нагоре скачащите лихви
и сметките си неплатени,
загледан в островите екзотични,
където може да отиде
единствено със мисълта си.
Красавици невероятни
в безсрамните си пози
без капка свян предлагат,
невкусвани наслади
и после
охлаждат с пърхане
на дългите си мигли
вдървеното му тяло.
Пък в стаята е студ –
пари за парно няма
и котаракът е сърдит,
в студа му е обърнал гръб
до празна кофичка от мляко –
ще трябва само пак в съня си
да хапне резенче салам.
Миражи цветни в сиво време,
реклами шумни на какво ли не
в най-едър план го изкушават,
опитват се да скрият от очите
света му дребен и ужасно тъжен.



 




 СЕЯЧ НА ДОБРИНА

Сред натежалите,
с джобове празни,
върви олекнал като сянка.
Оскъдния си хляб
на птиците раздал,
събира ги след себе си на орляк.
И слънцето в очите му добри
намира скромен дом, гостоприемен.
Погледне ли в тревата,
цветенцата разтварят венчелистчета
и храстите ухания издишват.
От другите отритнат,
отритнал суетата,
той само с вятъра говори
и облаците са другарите му мълчаливи.
Не иска нищо –
къшей хляб,
местенце сухо да приспи.
Мечтата му е
да може семето на добрината да посее
в човешките сърца,
макар че те са
съвсем неподатлива почва.







ОТ МАЛКИЯ ЕКРАН

От цветния екран
пак само черни новини:
взривили влак,
потънал кораб,
застреляли от упор бос,
обрали банка,
с дете се гаврил някой,
поскъпнал дизелът, бензина,
нов вирус някъде се пръкнал,
торнадо, ураган, тайфун…
То злото няма край –
от малкия екран се лее страх и ужас.
И като гледаш, ще речеш,
че нищо хубаво не се и случва…
Дори и от прогнозата за времето
не лъха капка оптимизъм.








              „Стани, стани юнак балкански,
                   от сън дълбок се събуди…“
 
СТАНИ
 
Народът спи –
властта върху гърдите му
пиянския си танц играе.
От болка уморен, от слабост,
народът спи –
залепнали,
клепачите му не потрепват
и да не бе гладът,
едва ли би и се събудил.
Макар и трескав, гладен –
сънят все пак е сън.
Но стига вече –
от толкоз сън се оскотява.
Стани народе, събуди се!
Плещи могъщи разкърши –
не чувстваш ли,
кръвта ти смучат
най-настървени кръволоци,
охранени от теб самия?
Сънят е временно спасение,
защото няма вечен сън.
Стани! Скочи!
Отръскай ги от себе си,
ритни ги!
Стани, защото
от спящия не се страхува никой.

5. 3. 2012 г. Троян

 




БЕЗРАБОТНИЯТ

Висят ръцете му в безсилие…
Като че чук не са държали,
не са ковали радостта на дните му
и хляб не са му давали –
така висят.
На празния му ден в сърцето
животът се е свил.
Не хленчи, но едва върви –
така са тежки безработните ръце,
че още малко
гръбнака му превит ще счупят.
Ръцете само давали,
сега висят от работа ограбени,
студени и безсилни,
дори на себе си ненужни.
И безработният върви до ситите,
доволните,
с отпуснати ръце
сред хората върви
в деня си гладен, гладен,
но без посока и не знае накъде отива,,
превърнал се в невзрачна сянка.
И сам се пита той дали ще има сила
в юмруци
да стисне безработните ръце
и с тях
да цапардоса някоя самодоволна мутра,
да провери, че още съществуват.




ПОЛУЖИВОТ

В полуживот – получовеци.
Полунахранени, полуоблечени,
полуграмотни, потни,
от повсеместна чалга оглупели,
на полуистините в полусянката
с единия си крак в полуживота,
а с другия в отвъдното –
така вървим в реалното си време
към полубъдещето си
необещаващо ни нищо по-добро,
напротив ,
със скърцане със зъби
през него ще преминем.




 




КАК МОЖЕШ


Как можеш да преминеш
през адовите кръгове
на шибания ни живот:
Като се правиш
на сляп и глух,
на глупав и наивен,
като мълчиш и много слушкаш,
като не искаш да ти върнат
това, което са ти взели,
като от всичко се откажеш
и за мечтите си забравиш.
Мирувай и за нищичко не питай,
глава навеждай,
и гледай си в краката само,
когато пътят ти
край силните минава.
Не ползвай никога предимство,
снишавай се –
пред силните и овластените поклон,
не кашляй и не кихай,
когато плачеш, скрий се
да не вгорчават сълзите ти радостта им.
Краката си простирай според късата си черга.
Това е той,
най-сигурният начин
изпитан през хилядолетията…

ПЕРАЧИ НА ПАРИ

Извадени от банката
на чуждите лишения,
парите не миришат –
надеждно ги перат
с потта от делника ни трудов,
с пролетите сълзи
на ориста ни зла.
И после с тях ни впримчват
да теглим бляскавото им охолство.
Но пак чрез тях богатите показват
на светлина
най-тъмната си същност –
чрез тях ловят сърца,
подкупват съвести,
в капана им ловят наивници,
разделят влюбени и близки,
изтриват родовата памет
и за скъпи вещи,
души на дявола продават.
Не виждат те,
че също са наивни –
в отвъдното имот и власт, пари,
не може да се отнесат,
ни вечност можеш с тях да купиш.






КЪРТИЦИТЕ 
НА АЛЧНОСТТА

Къртиците на алчността си
богатите в гърдите ни развъждат
и пускат ги да ровят скрито.
И те с неутолимия си глад прегризват
дебелият и жилав корен на доброто,
и семенцата на надеждата изяждат;
прокарват тъмните рушителни тунели
на отчаянието и страха в душите,
и подкопават с взлом
устоите на силната ни вяра.
Не вярвайте, че някога ще ги заситим
и зорко бдете,
дори когато спят
те само храносмилат,
от своето преяждане отдъхват,
събират нови сили
за следващия хищен скок
на своя ненаситен глад.







ДОКОСНЕШ ЛИ

Докоснеш ли с дланта ръката ми
земята и небето в мен се сливат
и ще усетиш как
в прегръдка нежна ни обгръщат,
как в птичите гърла се ражда песента
и въздухът ухае на жасмин.
Ще чуеш
как речната вода говори с бреговете,
и думите които тихо си нашепват
цветята в росната прохождаща трева.
Ще видиш
как вятърът рисува с тънки пръсти
картината прекрасна на съня ти,
как облаците слизат от небето
да вкусят от голямото ни щастие.
Докоснеш ли с дланта ръката ми
как в светлина превръщаме се ще усетиш,
как ударите на сърцето ми
са слънчеви изригвания в ясния ти ден.








АЛЧНИТЕ



Макар и влюбен,
за любовта си
сега аз няма да ви пея,
защото пак в деня ми светъл с взлом
нахлуха алчните –
захапаха го с настървение
на лакомията си с кучешките зъби.
В плода узрял на любещото ми сърце
пак те са червеят всеяден който,
макар и бавно дъвчещ,
с безкрайната си упоритост
през ануса си ще прекара всичко.
Дано накрая му приседнат семките
на жилавия ми характер,
на моята голяма устойчивост
и се задави с лакомията си…
 




 МРЪСНИЦИТЕ

Парите ни изпиха мародерите,
изядоха ги по коктейли и банкети,
и по екскурзии до лев ги пръснаха,
издигнаха си замъци до небесата.
До просешка тояга ни докараха,
превърнаха ни в стадо без водач
и без пазач.
Предадоха ни за пореден път,
в гърба ни нож мръсниците забиха,
от гърлото ни песента изтръгнаха.
Натъпкаха ни календара с празници,
а пък животът ни корав
остана труден, нескончаем делник.
Накълцаха съня ни парчета,
напълниха го с ужаси и зли прокоби
и заковали времето ни болно,
назад в началото ни върнаха.






ПРОСЯКЪТ

От градската тълпа притиснат
в самия ъгъл на живота,
на тротоара седнал, свит,
паничка сложил до краката си,
е седнал просякът.
Пред себе си загледан,
не вижда нищо той.
А на паничката от дъното го гледа
с окото на всемира лъскав
една монета дребна,
оставена от него там.
Ще кажеш не човек,
врабец проскубан,
настръхнал цял от студ и глад.
Каква ли болка и човешка драма
захвърлила го е на този шумен кръстопът?
На този кръст от пътища
разпънат е късметът му горчив.
Изпразнена от мисли е главата му –
той целият е свит от глад стомах.
Не го познава никой тук,
не го и забелязват,
а който спъне се в изпружените му крака,
лицето си на другата страна обръща.
Дори и снежният човек на ъгъла му е сърдит,
обърнал му е гръб,
за дето вчера моркова му нос изяде.
А вечер щом се прибере в дома си –
едно захвърлено до автоморгата трабантче –
преди да се опита да заспи,
намерения фас
с искра от залеза запалва.
Сънят му неизменно се повтаря,
един и същ е всяка нощ –
сънува само топъл дъхав хляб,
безбройни топли хлябове,
които го затрупват.



 




БЕЗДОМНИКЪТ

Света подритнал,
от света подритнат,
не искащ нищо и не чакащ нищо,
между човеците вървяща сянка,
ще го откриете на всяка улица.
Той няма дом –
домът му е една поляна
извън града
в отдалечения квартал
и в нощите студени
завивката му е небето.
Гладът го е смалил
и в дрехите протрити
съвсем се е загубил.
От месеци не се е къпал,
забравил е сапун какво е –
той чака лятната вода в реката
и зле понамирисва.
Уплашен от вида му,
животът се е свил,
като ухапано животно
на погледа му в сивите зеници.
Безцветен,
с разрошена коса, небръснат,
попил чернилката на тази дълга зима,
върви като насън,
но виждам цветните му сънища.
Върви унесено –
треперещите му ръце от немощ
с любов докосват тротоарните дървета,
засяват пролетни копнежи
и през шума на улицата
той чува песните на птици.
Сърцето му света пречиства
към новото му измерение;
през мрак и светлина пресява
и завистта, и злобата,
и алчността ,
безверието и омразата.
И в цялата нечистотия то е
излъсканият диамант туптящ
на вечното добро в човека.

24. 2. 2012 г. - Троян





 




НАСТРОЕНИЕ

В изящните ресници на извитите ти мигли
се спира лятната позлата –
по тях се стича
ликуващият смях на светлината.
И тишината
с най-нежна ласка,
с крило на птица те докосва
и с дъх на маточина те целува.
Със синя панделка денят
привързва буйните коси на младостта ти –
в тях диша неизследвана далечност,
в тях цвят в цвета прелива
и звук със звук се слива
в прекрасната мелодия на красотата.
От погледът ти благ
денят се впуска
в поредното неповторимо приключение.







ПЕСИМИСТИЧНО

Бих искал да съм оптимист,
но как,
когато лудостта и лакомията
на хора най-безотговорни
причина станаха
стихията на страшната вода
да срине къщите
на много мои сънародници.
Земята цяла се тресе
и плюе кръв,
а въздухът й гъст и тежък,
от нашата човешка мръсотия,
не може вече да се диша –
зловоние я задушава.
Земята ни не иска да повръща шистов газ.
Земята ни е болна,
от нас е нелечимо заразена.
Бих искал да съм оптимист,
в затрупания град с боклуци,
но слънцето сърдито, изпод вежди гледа,
неистово топи снега,
водата пак бучи,
събира гневно сила
и в спотаената й сила
долавям аз закана
да ни накаже за поредното нехайство.
Бих искал да съм оптимист –
нали по телевизията шоута безбройни
натрапчиво се надпреварват
да ни развличат и ни веселят.
Талантите ни да разкрият искат
и да ги изявят,
да ни дарят с известност.
Пари предлагат да спечелим лесно,
с едничък само есемес
и за какво ли не
лекарства всякакви ни рекламират.
Разголени красавици без свян
с тежащи погледи от страст и нега
ни гледат от екрана насърчително,
и обещават да ни пренесат
на седмото небе –
разкършват елегантни ханшове,
с небивали наслади ни подмамват
с тела невероятно изкусителни;
с пресилени усмивки
граничещи с гримаси,
в очите ни навират силиконовата своя хубост
и ще речеш, достатъчно е само
с ръчица леко да посегнеш
и ще са твои…
Не спим, сънуваме с отворени очи –
бълнуваме в несвяст.
През розовите очила
света как искам да погледна,
но как,
когато някой от ефира за поред път
пак чествал 19 февруари,
на Дякон Левски гибелта –
за кой ли път
и мъртъв те обесваме, Апостоле?
Въртят се турски сериали,
от екшъните лудо стрелят,
взривяват всеки миг
и всеки миг умира някой
от зла постъпка на злодей.
Каква е тази телевизия!?
Какво цели!?
Все готвят ястия подбрани,
в красиви тенджери и лъскави тигани
с провизии най-екзотични,
с нечувани подправки,
и сосове невкусвани,
а на съседа
от глад стомахът му се свива;
от памтивека,
бръмчи хладилникът му празен.
И с часове кратуни кухи
след кухи топки тичат –
дебели пачки заработват,
като че ли от тях зависи нещо.
Каква е тази телевизия пак питам!?...
Какви са тези нескончаеми реклами ?
Тъкмо започне нещичко
да ти харесва да го гледаш
и сто пъти повтаряни,
и думи, и картини,
натрапват се травмиращо,
безкрайно се разливат,
с усилен до последно звук гърмят,
докато те видиотят
и докато съвсем забравиш
какво започнал си да гледаш?
Какви програми само –
незнам си колко хилядната серия,
четиридесет минутни захаросани сапунки
плюс тридесет минутни в тях реклами.
Нали все пак такава е целта,
защо ли се учудвам –
такива са предаванията,
както и новите образователни програми,
да ти промият мозъка,
и да те опростачат,
та сам дори и да не можеш
да се познаеш в крайна сметка;
да питаш кой си всъщност,
и какъв си,
и откъде си, за какво се бориш,
да си говориш сам и да си казваш,
че всичко е добре,
и е нормално
да е така.
Бих искал да съм оптимист
и песен да запея,
но ми съобщиха, че на приятел внучето
починало невръстното
от лоша болест уж,
но май по лекарска непоправима грешка.
На друг почина майка му –
в студа и в този сняг дълбок
едва й изкопаха гроб.
Научих, че съседът ми от студ умира.
Занесох му най-топлата си дреха,
а той с почуда ме погледна и ме попита,
как може с дреха жилището си да отопли?
Повдигнах само рамене
и тръгнах си унил и тъжен.
А друг гладуваше – занесох му храна.
Той настрани я бутна,
усмихна се горчиво и вяло ме погледна –
отчайващо бях вече закъснял,
не можеше измършавялото му в болки тяло
храната да приеме.
Напук на всичко,
от радиото чалгата неистово ехтеше
и мъката въртеше най-лудия кючек.
Тогава врътнах копчето
за да намеря друга станция.
Не си мислете, че сполучих –
по нея пък четяха новините –
съобщаваха за нов въоръжен конфликт,
за банков обир, за грабеж
и за поредния терористичен акт.
Съобщаваха за АКТА в интернет,
как са загрижени за интелектуалния ни труд
и политици лъжепатриоти и продажници
ме убеждаваха в диспут
какъв напредък имаме в България
и колко хубаво живеем вече.
Реших да бягам и излязох вън,
а там цареше суматоха –
пред входа имаше линейка,
но тя бе безвъзвратно закъсняла
и друг съгражданин не беше я дочакал.
От близкия прозорец на приземния етаж
ме гледаше с най-празния си поглед
един познат съборен от жесток инсулт.
В колата влязох и си тръгнах.
Така бих искал да съм оптимист…
От магазина купих нещо да похапна –
оказа се, че е с изтекъл срок на годност.
Ядосан спрях да заредя с бензин,
а тук пък тази нощ
цената беше скочила
с поредните двуцифрени проценти.
Бих искал да съм оптимист
и затова си рекох,
какво пък толкова,
това навсякъде се случва,
все някак си ще се живее.
Насреща имаше полиция –
убили бяха изнасилено момиче.
А ми се искаше да се усмихна…
Когато се прибрах в дома си,
напук на всичко,
вземах китарата да си посвиря,
да се опитам
да си внуша, че съм щастлив ,
че злото може и да ме подмине –
нали съм относително все пак здрав
и някак си ще трябва
с по-бодра мисъл да живея.
На ето,
че ме присви сърцето,
заблъска учестено с ритъм непознат в гърдите…
Е, няма нищо, няма страшно,
си казах с чужд за мене глас –
нали бих искал да съм оптимист.
Китарата оставих
и се опитах
да се усмихна с вяра и надежда…


22. 2. 2012 г. - Троян
 




ДЕНЯТ 2

Денят, откъснато мънисто
от перленния наниз
на времето летящо,
търкулва се и кротко ляга
в протегнатата длан на моя миг.
Денят е зов и светъл порив,
отделен звучен тон
от химна на живота;
отскубнато перце
от птицата на щастието,
попаднало в духалото на вятъра
на случая пореден,
през който преминавам яхнал бодро
Пегаса на късмета си.
Денят е баграта последна,
най яркият и верен тон
в картината на вечността,
един усмихнат пътник
с развята дреха без багаж,
подсвиркващ си с уста
по пътя бял на светлината.
Да го посрещна спирам аз
и цвете му поднасям.






ДЕНЯТ СЕ РАЖДА
ЗА ЛЮБОВ

Денят се ражда за любов,
а тя от него бяга и се крие.
Въздишки ръси синевата
и тръпне цялото небе –
утроба синя за родитба
в която мисълта
какво ли семе ще посее?
Илюзиите, сънищата ни, мечтите,
изсмуква жадно слънцето –
попиват в светлината те
и стават чужди, още по-далечни.
Не, не роса,
разжарени искри блестят в тревата
от топлото огнище на съня –
едно дете облечено
в одежди бели ги събира.
Усмихвам се на неговото лековерие,
защото следващата нощ
искри от звездната опашка
на кометата на щастието
аз ще поръся пак
по прашните первази
на вашите прозорци и в тревата.
Когато се събудите,
детето в бяло пак ще ги събира –
искри на любовта,
посятата, но непокълнала любов.
Защото,
денят се ражда за любов,
а тя от него бяга и се крие.






СНЕГОТОПЕНЕ

Снегът започна своето топене.
Топи се сякаш цялата вселена,
размекната и променена –
тече отвред, подгизва всичко,
от влага хълца въздухът дори.
Какво топене само!
Студени вади текнаха навред
и без да се намокриш
е невъзможно в кишата да минеш –
крила ще са ти нужни да го сториш.
Бучи земята в бързото снеготопене,
бръмчи като вретено
от падането в тъмния водовъртеж
на зимните последни страсти.
В подкорието на изминалия ден
като кълвач ще търся
останките на отлетяла обич
или зачатъка на нова.
А върху пряспата от мръсен сняг
се пощи с човка сивият врабец настръхнал
на гладното му недоволство.
И няма как в настъпваща промяна
комфортно да се чувстваш
и да ти се пее…







ТЪГАТА

Тъгата, нежелан другар,
е често спътник мой в живота.
Тя няма цвят и образ,
прилепва се неканена –
и дойде ли веднъж,
си мисли,
че ще владее вечно
сърцето и душата ми.
Тъгата, скитница и просякиня,
наднича втренчено в деня ми
и търси откъде да се промъкне,
и влезе ли,
изгоня ли я през вратата,
тя се завръща през прозореца.
По нрав си е такава винаги,
непоправимата тъга.
Забива острия си трън в сърцето
или в петата на късмета ми,
а с куц късмет
къде ли можеш да отидеш?
В тъгата думите
на устните угасват неизречени –
като залязващи слънца
потъват неизречени
зад мрачна облачна завеса,
като откъснали се котви
от кораба на мисълта…

ТОПЛИТЕ СЛЕДИ
НА ЩАСТИЕТО

На щастието дирите
са топлите следи
на детски ходила
по пясъка искрящ
след силната вълна
по пясъчната ивица
на океана на живота.

ЖЕГА

Площадът е потънал в тежки сенки,
които ме обгръщат в своето безцветие
и носят нови, тъжни настроения,
смаляващи илюзиите и надеждите.
Днес бликащата струя на фонтана
е глътнала език – едва сълзи водата
и с жадни устни жегата я гълта,
преди да види синьото небе
или загубила мечтата си,
водата няма сили да подскочи.
Дори под прашните чадъри в кафенетата
е пусто и унило днес
и музиката в приглушени ритми
навява скука и печал.
А в ниското, реката уморена
едва-едва пълзи,
и пътя си напред едва намира.
В такова време пия изстудена бира
и сладоледът в моята ръка,
е всичко което ми е нужно.







ОБИЧАМ ДЕЛНИКА

Обичам делника
и неподбраните му думи
с непреднамерената суета,
в която погледи разменяме,
и препредаваме си светлината.
Обичам в него непринудения смях
и блясъка на дамските очи,
загадъчния шепот тих
на шумолящите край мен
непретенциозни рокли;
небрежните прически,
обвити в облаци парфюмени,
които крият и издават нечия суетност.
Обичам кратките почивки
пропити с мирис на кафе
и разговорите за малките,
и простички неща.
Обичам да вървя безгрижно,
с ръце в джобовете,
на делника по гладката отъпкана пътека
и тихичко с уста да си подсвирквам
последната си песничка любима.








БЕЗСЪНИЕ

Цяла нощ през мене преминава мракът
с внезапни звуци пренаселен
и в невидимия си албум с търпение подреждаше
образи от спомените ми безбройни.

Цяла нощ броих звезди, броих овце,
преборваха себе си и с „да“, и с „не“,
и вдишвах с разширени ноздри ароматите
на полуделите в цъфтежа си акации.

Цяла нощ в завивките ме центрофужи мракът.
Накрая изгревната светлина, лудетина,
смях слънчев плисна в спящия прозорец
и звъннаха стъклата уловили утрото.

Цяла нощ секундите броих, минутите събирах в шепи –
така премина тя – в голямото очакване
да свършат в тъмното съмненията, лошото
и да обуя чехлите огромни на доброто…
 




НЕ ИСКАМ МНОГО

Не искам много днес,
не искам –
ще съм доволен
ако остане мъничко свободно време,
да си намеря тихичко местенце от което
с наслада облаците да погледам
как сътворяват своя крехък свят;
как го рушат и пресъздават
в най-причудливите му форми.
И да си мисля,
че те за мен единствено го правят.
До тях да се издигам с мисълта си искам,
и като вятъра
да съм съавтор вдъхновен
на приказните им превъплъщения.
От този свят загадъчен, далечен,
да ме залива синя светлина небесна,
да ме обгръща цял и обновява,
да ме превръща в звучен тон
от несравнимата мелодия на космоса велик.








ДАЛИ

И тези борове в зелени тоги,
вглъбени в себе си,
изправени пред мене достолепно,
потънали в мълчание дълбоко
на утрото в прозвънналото тържество,
дали усещат пулса на сърцето ми;
дали споделят радостта ми, че съм жив,
че някой ме обича!?
Дали откриват в погледа ми твоя образ мил;
дали усещат нежността
на топлите ми длани,
когато ги докосвам?
В зелените им плътни сенки
се приютяват съкровените ми мигове,
а изпод корените им потича
потокът бистър на мечтите.
Дали и те дочуват като мене
как пляскат бързите криле
на птицата на щастието бързотечно,
оставили следа в небето над главата ми!?







ДЕНЯТ

1.
Денят,
пробит от връхчето
на тънко недоволство,
кърви
в предзалезната меланхолия
на светлината.

2.
Денят през мен премина,
незабелязал ме,
защото крача с неговата крачка,
защото си подсвирквам песента му
и нося негова прическа
облечен в дреха в неговия цвят;
защото нося мириса на хляба му
и съм пропит
на въздуха му с ароматите.






СТАРОТО ДЪРВО

Далечни светове докосва
с върха си старото дърво.
Бих искал да се изкача на него
и там, от клона най висок
земята цяла да приветствам,
да се провикна с пълен глас:
„Здравей, Земя! Живот, здравей!“ –
оттам където слънцето голямо
при изгрев и при залез спира,
за да огледа дългия си път.
Там здрачът никога не стига,
там бляскат ярките звезди
на топлото безгрижно лято;
светкавици го озаряват
и тътенът на гръмотевиците
събаря планини небе
върху плещите му могъщи.
Приют за приказните птици,
дървото знае как да оцелява…
И моят свят, достигнал висината
на старото дърво-герой
да се прелее в неговия свят,
от моя дух да му даде.






 ЗЕЛЕНО

Обичам да рисувам със зелено –
в зеленото живее младостта,
в зелено планината кротко ляга
в палитрата на моите картини.
И четката ми – жилав кълн на чувството
покълва от сърцето на живота.
Аз всичките си дни рисувал бих в зелено.
Зелена е и божията благодат.
В зелено, като птиците живея,
зелена тръпка в този свят зелен.





ТЕЛЕФОНЪТ

Телефонът прелива с мълчание.
Телефонът е глътнал езика си.
Дефилира край мен тишината.
Аз очаквам звъна му сега, като пролет,
както утрото, изгрева ярък очаква.
Как жадувам да чуя гласа й
да ме гали с гласа на пробуден поток.
Телефонът до мен кротко спи…
Тишина полилеят поръсва
и затрупват ме нейните пластове
със снега на дълбоко мълчание.
Едно тръпнещо рамо до мене
търси моята тъжна ръка,
един поглед аз трескаво търся,
попил в моите бистри зеници –
топъл пулс да усети сърцето ми искам
в светлината на яркия ден.
Звън на пеещи токчета по тротоара
ми се счува да идва към мен…
Спира звънът пред вратата ми…
Боже мой! Тя е тук и сега
телефона захвърлям далече –
става съвсем непотребен той вече,
най-досадната вещ, нежелана…



 




НОЩТА Е…

Сега е февруари. Сняг.
Навред е бяло, а нощта е черна пак.
Нощта е циганка,
облегната на рамото на тишината.
Загърнала премръзнало лице
със звезден шал,
не вижда нищо в тъмнината
и само слуша шепота на Космоса потаен.
Нощта е циганка
изричаща загадъчните заклинания
от времето на преселението на народите.
Нощта е грак на гладен гарван.
Но няма как звездите хлябове да станат,
коне да станат старите дървета,
Луната лунен огън да запали
и топлина шушулките да размрази.
Нощта е цветен блян заплетен
в косата черна върху раменете,
нощта е танц безпаметен в снега
краката си премръзнали да стопли.
Нощта е сън, мечтание за лято –
развята конска грива
от вятъра попътен.
Нощта е черното огромно куче
подтичващо след бързата каруца на деня
с език изплезен,
нощта е лай протяжен,
а вятърът свистене на камшик.
Нощта – затворената радост на децата.
Нощта е циганката черна,
отворила дланта на моята съдба,
в която линиите на живота разгадава.
5. 2. 2012 г. - Троян







ЗВУЦИ

1.
Излезе зимен вятър –
фиии-у, фиии-у, фиии-у…
Яката си повдигам.
Снегът под мене – скръц.
Минавам по реката,
ледът под мене – пук.
От страх изтръпвам – пръц!
Дано да няма – цоп
и после глът, глът, глът вода.
Ледът под мене – прас!
Сърцето лудо бие – туп, туп, туп.
Побързвам да изляза – шляп, шляп, шляп.
Въздъхвам облекчено
и в пазва плюя – ох!

2.
Рисувам вдъхновено –
драс, драс, драс…
Натиснал съм повечко,
моливът ми се счупи – прас!
Хартията се скъса – храс!...
Но аз не се отказвам –
картината завършвам,
чукчето вземам – чук!
Окачвам на стената – вис!








 




НЕ МЕ ТЪРСИ

Не ме търси –
отдавна аз съм си отишъл.
Не се озъртай –
съвсем не е възможно
да бъда в празнината.
Виж сняг вали сега,
затрупва цялата земя
но той не е причината,
че мен ме няма.
Не ме търси, а погледни снежинките –
те чуват музиката нежна
на падащата тишина,
те влюбени се гонят и танцуват
облечени на белотата в булчинските рокли;
те чуват музиката нежна на всемира
и виждат цветовете ярки в бялото.
Не ме търси –
отидох си от твоя свят
защото музиката в него секна
и бялото загуби в него цветовете си,
защото зимата в сърцето ти усетих.
Отидох си,
тъй както всяка от изящните снежинки
от облака си роден отпътува.






 УМИРАТ 
БОРОВЕТЕ СТАРИ

Гората също остарява.
Аз виждам как пред мене
умират боровете стари.
Умират мълчаливо те.
Умират прави.
Откъсват се без стон
от синьото небе.
И някак изненадано, учудено,
полягат върху топлата
могъща гръд
на майката земя.
Но корените им изскубнати
не могат вече
да гълтат млякото
на свежия живот.
На птиците били утеха
и пристан тих
на облаци мореплаватели,
зелена котва на небето,
и утешители на вятъра,
сега умират гордо старите дървета,
умират прави боровете,
с достойнство, без да хленчат и се молят.
И тяхната награда за живота им
ще е целувката за прошка
от устните на майката земя
и топлата прегръдка нейна,
приют на сетния им дъх зелен.






 




СЛЕД ОТМИНАВАНЕТО

Отмина всичко.
След отминаването празнота.
Мълчание е празнотата.
Така студено е сега
на мястото на радостта.
В очите сянка от мечта,
а сянката това си ти.
В ръката ми я няма твоята –
сега държа аз само спомен.
Снегът под стъпките ми скърца –
и не по сняг, а сякаш стъпвам
по мъртви ледени сърца.






СИНИГЕР В ЗИМАТА

Спи селото
забравено от всички,
забравило за всичко.
Снегът затрупва бавно
последния му спомен жив.
Под сивото небе затрупани,
не мислят къщите за нищо вече –
не искат те
да знаят колко е дълбок снегът,
а колко е дълбока тишината.
Един синигер прегладнял,
от студ настръхнал цял,
напразно търси в селото заспало
един димящ комин,
за да се стопли.
И като него е душата ми
в дъха на зимата студена.







АКО НЕ ТИ
    СЕ РАДВА НИКОЙ


Дори да си и слънце,
       ако не ти се радва никой,
                           какъв ще бъде смисълът
                                       от яркото ти съществуване?
 

БЕЗКРАЙНА НОЩ

Безкрайна нощ,
проточена в безкрайно време.
Безсънието, куче зло,
се скита в нея
без ориентир и без посока.
И вик на падаща звезда
пронизва остро тишината.
А може би
това е глухото хриптене
от болните гърди
на Космоса злощастен!?
Кой кашля там
свит в тъмното кьоше
на грипавия град?
В беззъбата уста на тъмнината
горчи от перманентното безхлебие.
От черните ръкави на Вселената
изсмукната светлина
безследно е изчезнала.
В такава нощ,
в такова време,
в натрапчиво безсъние,
смаляваш се
до изначалната си точка.






ЕДНО СИЯНИЕ

Долавям финото сияние от
нечия неизмерима доброта.
Обагрен в неговото озарение
светът изглежда нов и променен.
На изгревния хоризонт
сияе светлината
понесла в дланите си топли
изгрялото току-що слънце –
с лъчите му
тя тръгва към очите и сърцата.

УСМИВКА
НА ЖЕНА

Усмивка на жена –
на вещите край мен
душа придава.
Усмивка на жена
на новия ми ден
прозореца отваря –
през него влизат
изгревни пространства
и пролетни
най-нежни аромати.
Усмивка на жена,
която ме променя,
в която себе
наново аз откривам.

ЗАГЛЪХНА ТРОПОТЪТ

Заглъхна тропотът от конските копита
на буйните коне на младостта.
Преди да отлетят,
от много време те сънуваха
широкото поле за своя устрем
в красивата зелена долина
на тихия живот.
Остана ми един единствен –
на зрелостта охраненият кон.
Юздата му аз стискам здраво,
но виждам как потропва с крак,
как трепкат разширените му ноздри,
как слънцето заплита в грива
и как денят ми вместо мене
намества крак сега на стремето.
След миг ще полети и той след тях
развял като байрак опашка.
С тъга ще гледам дълго аз след него
и ще се питам,
какво е българин без кон?...






 ПАСТИРИ НА НОЩТА

Поетите, пастири на нощта,
не спят.
Загърнати добре
с дебелите и топли ямурлуци
на търпението,
те бдят
над крехките надежди
на човечеството.
В нощта на неспокойствието,
в нощта изпълнена с очакване,
стадата топли думи още спят
в кошарата на мисълта.
Но някъде пропя
петелът сладкоглас
на идващото ново време,
и в утрото стадата ще излязат
да опасат на листовете белите ливади.

20. 1. 2012 г. - Троян











ВЪРХЪТ

Пред входа на небето,
                               от върха,
обичам да говоря с висините.
Оттук аз виждам как земята
съблича от гърба си тежестта
на сенките и делничния шум.
Тук с облаци и птици другарувам,
окъпан в синева и тишина.
Върхът е за духа отправна точка,
трамплин към всичкото, което е.






СЕГА Е ЗИМА

Сега е зима, сняг вали,
под стъпките ни лед припуква,
а в шалчето ти трепкат багри закачливи.
В тях диша вече пролетта,
в тях вплетени са песните на чичопея,
на минзухарите усмивките горещи
и онзи шепот глух
от стъпки на кошута.
От шалчето ти нежно се усмихват цветовете –
в тях пеят сини и зелени далнини
и чувам как възторжено звучи
на буйните потоци песента.
Сега е зима, сняг вали,
мълчи земята цялата покрита в бяло,
а ти, послание на пролетта,
пристъпваш пролетна до мене.

18. 1. 2012 г. - Троян






И НЕКА

Отрупаните с ябълки дървета
в прегръдките си къщите държат
и сенокосът бос сега притичва,
копи сено в ливадите реди.
Денят засмян върви по хоризонта
и пръска вредом златна светлина.
Небивалици вятърът разказва
за всичкото което е било -
очакваното вече е отминало
и нека бъднина към мен върви.








СЪС СВЕТЛИНА

Как тръпне билото
в очакване на изгрева,
в очакване на идването на деня,
на трубадура-слънце.
В напрегнатата тишина,
изсвирване на рог е светлината –
усещам идването й
като целувка топла на челото си.
Повежда погледа ми тя
по стръмната невидима пътека на деня
над пропасти потънали в дълбоки сенки –
там нека злото спи,
а аз дълбоко просветлен,
прегърнал светлината,
със светлина ще го прескоча.

16. 1. 2012 г. - Троян







ЗА ЗИМАТА ПОДАРЪК

Посрещам зимата студена
с другарски топли нежни думи,
за да не е студът убийствен.

Отварям й вратата
и на софрата си оскъдна
до мене каня я да седне.

Ще й предложа топъл липов чай
да вкуси аромат от лятото,
което не познава.

И нека с топлината си любяща
на рамото си я приспя,
да си почине.

И нека в летния й сладък сън,
от паметта ми подарен,
на лятото от сладостта да вкуси.

Така е хубаво и толкова вълнуващо
да бъдем зимни в лятото
и летни в зимните студени дни.

14. 1. 2012 г. - Троян






ДЕНЯТ
СЛЕДНОВОГОДИШЕН

Денят следновогодишен,
търкулнатото камъче
по сипея на времето
е вече само спомен блед.
Трохичка минало е той,
погълната от птицата на отлетялото,
залъгала за миг глада й ненаситен.
Снежинка е,
положена от зимата
на пряспата дълбока
на онова,
което е било и няма да се върне.
В албума си на видно място
аз снимката му ще поставя,
защото беше хубав ден,
танцуващ ден,
красив и снежен,
напет и нежен;
защото бях и аз красив –
щастлива багра в образа му мил.

13. 1. 2012 г. - Троян





СНЕГЪТ 2

Снегът въпроси не задава,
той просто пада, пада, пада –
запълва нисшите на тишината
и носи радост на децата.
Снегът рисува чрез изтриване,
затопля чрез добро завиване
и прави зимното почистване.
Не е приятел той на сенките –
измита ги
и прави ги съвсем прозрачни,
но аз сега се питам:
без тях,
къде да скрием непотребното –
под него?!
Снегът ,
любимото дете на зимата,
лудува и навред палува,
но после дълго мързелува.
Снегът не знае да тъгува –
доволен е, че съществува.

12. 1. 2012 г. - Троян






ЗАБРАВЕН В ЗИМАТА

Забравени в проблемите,
проблемите забравили,
потънали в невнятно съзерцание,
днес гледаме снега как бавно пада,
как ръси сънната забрава над света,
как с тишина обвива всичко
в безпаметния час на новия ни ден.
Покой за сетивата е снегът –
снежинките са спомени ненужни
изтръскани от паметта.
Надеждата – некапнала шишарка
от бора най-висок на идващия миг,
намига закачливо
с полепнали снежинки върху миглите.
А катеричката на мисълта
от клон на клон подскача,
размита с рунтава опашка
ненужните петна от бялото –
една пружинка малка
на тази зимна радост,
задвижваща живота в тишината.
Най-тъжно е под клоните приведени от сняг –
какво се крие в сенките дремливи,
какво е скрито в тях,
какво са приютили,
дори и зимата не знае.
Това е мястото на изненадите
и скритите предизвикателства,
на безпризорността,
на нежеланите неща за показ,
на тъмни мисли и тегоби,
но там живее късчето закътано на топлината –
там не прониква мокротата,
там има обещаващото „може би“.
Такава си е зимата,
такава аз я помня
от онова далечно време
в което седнал сам в шейната,
прелитах с нея в световете
на близкото и на далечното.
А днес през заскрежения прозорец
в мен гледат тези мълчаливи светове
и аз долавям в погледа им съжаление.
Забравен в зимата и зимата забравил
безцелно съзерцавам красотата…


11. 1. 2012 г. - Троян

ФРАГМЕНТИ 22

1.
В небето ми запалваш ти звездите всяка вечер
и го изпълваш цялото с красивите видения на любовта си.
И върху кръглата трапеза на луната
напълваш чашите ни с виното опиващо на щастието.

2.
От речната вода се уча на търпение,
да съм разумно хладен като нея,
желан да съм и чист, и бистър,
света в сърцето си да отразявам,
и слънцето да не изпускам от очи,
а под привидното спокойствие на външността си,
да крия силата на буйни страсти.

3.
В запролетеното небе се носи птицата на щастието –
Под него търси топло рамо , за да кацне.

4.
До време е добре ливадата ти да остане некосена,
защото после ще загуби аромата си,
защото после ще загуби красотата и зеленината си,
и трън в сърцето ти отминалото лято ще забие.

5.
Разхождам те в съня на младостта си
под клоните на младата гора в която
изтичат изворите пълни на душата ми –
когато новолунието се отдръпва
и своите незрими пътища чертае светлината
на идващия ден.

ФРАГМЕНТИ  21

1.
Когато любовта
подсвирне весело в ухото ми
обличам слънчевата дреха на късмета,
обличам слънчевата дреха на сезоните
и слънчево лицето ми просветва.

2.
Нощта е болна –
болка е и рана,
разкъсаната перуника на сърцето е.
И в болката й сякаш е събрана
скръбта на всички изоставени
от своите любими.

3.
На дните си от глината неподатлива,
с ръцете на упорството
ще се опитам да извая щастието си.

4.
Рисунъкът на щастието е изящен
и става по красив и лек,
притиснат от петната тежки на тъгата.

5.
Освободен на предразсъдъците от преградите,
вулканът на сърцето ще изригне мощно.

6.
Върху цъфтящото дърво на радостта ми
днес кацнаха грабливите нахални птици
на тъжни помисли и на тревоги.
Очаквам изстрелът на хубав миг да ги прогони.



В СНЕГОВАЛЕЖА

Вали снегът.
Безброй снежинки на звездички малки
безшумно падат в бялата,
голяма бездна на деня,
върху заспалата земя
като забравени,
неоправдани мигове от нашия живот.
Изписват те старателно копнежа си,
но бяло в бялото не ще го разчетем,
тъй като няма никога да разчетем
посланието на съдбата си.
Край мен въздишат боровете побелели,
по летни свои топли спомени, незабравими,
загърнати в дебелите си нови шуби –
от раменете им се спускат сякаш облаци валежни,
като отръскани шишарки и града завиват
със слязлото до покривите му небе.
Вали снегът, натрупва тишина
и като бор сред боровете, прав сред нея,
опитвам се в писмото на снежинките
да прочета какво ми носи зимата…






ЗИМА ПОД АМБАРИЦА

Лицето на Амбарица е бяло и красиво днес,
без бръчки, и е подмладено.
От него сякаш слиза зимата при мене –
обгръща ме с дълбока тишина,
с непредсказуема далечност
и носи ми надежди бели.
Под обновеното пречистено небе
снегът блести, очите мами и зове душата
по бялата пътека на мечтата –
на там, където квартирува моят ден,
където боровете с бели гугли
в мълчание говорят с планината,
където планината с времето говори.
Лицето на Амбарица сияе днес
и слънцето, изгряло над върха,
макар и зимно,
като сърцето на приятел топли.







ВМЕСТО МЕНЕ

Снегът е вместо мене днес поетът.
Днес той 
 ще пише, ще римува,
без цветовете в бяло ще рисува
и над житейските въпроси
не ще се чуди дълго и умува.
От мене той ще ги реши по-лесно
като надеждно ги прикрие и затрупа.
Снегът е днес големия поет –
в изискания си сонет
на приказния си куплет
на раменете на стиха си бял ме взима
и ме понася сред танцуващата зима,
за да посрещна с радост Новата година!







В ЗИМАТА

Сняг – бяла приказка и тишина.
И в тишината двама с теб.
Красиви снежни пеперуди, нежни,
кръжат навсякъде край нас –
крилца в косите ти заплитат,
целуват вирнатото ти носле,
на миглите в почуда спират,
докосват бузките ти зачервени,
за теб танцуват те, дете.
А под завивките си снежни
спят къщите, забравили света –
преглътнали отминалото време,
за бъдеще не мислят те сега.
А може би в съня си пак ни виждат
прегърнати как преминаваме край тях –
в студа, на любовта ни те се топлят,
дори и зимата, премръзнало сърце.







НА ЗИМАТА 
В ШЕЙНАТА БЯЛА

Пътувам аз на зимата в шейната бяла.
През преспите на мисълта пътувам.
Към себе си или към теб, незнам?
В спокойствие и тишина дълбока
през бялата апатия се нося
през сънната забрава на пейзажа
за празника на цветовете.
Проскърцват плазовете на шейната
по меката пъртина на декември
и под кожуха на доволството
пробягва тръпката забравена на лятото.
Високо някъде в небето,
обвито в облачни воали,
към мене слънцето с насмешка
изпраща меката си светлина.
Кристалът на деня огромен
с очи на влюбена жена
прониква през очите ми в душата
и търси в нея топлина.
А тя за теб е скътана в сърцето.
Разплита вятърът суетно
коси от палави снежинки
с привичния за тебе жест.
Пътувам аз на зимата в шейната бяла
към свят несъществуващ в неживян живот,
дали към себе си или към тебе?...
Ще стигна май,
където ме отвее вятърът…






ФРАГМЕНТИ  20

***
И днес невиждана картина
ефирни облаци рисуват
пред изумения ми поглед –
пак твоя образ виждам в нея –
портрет на чувството любовно.

***
Прелита влакът на живота –
през мене преминават
на дните белите вагони.
И от отворените им прозорци
надеждата с ръка за сбогом маха.

***
На набедените ни политици
от силните ритници
да се спасим със стачки
и да ги спрем да трупат пачки.

***
Видя те слънцето
на този връх сияен
и хвърли златния си жезъл
да потавцува с тебе.

***
Безкрайно просто става всичко
когато двама се обичат –
със вечността се сливат те, потъват,
като изпуснат вик над бездна.







ФРАГМЕНТИ  19

***

Гората пламна в есенни пожари.

И всеки бликнал цвят

е топлото гнездо на радостта ми.

***

Самотното дърво гора не прави -

не спи под него ехото

и извор песен не запява.

***

Пътечката която води

към бог

е тишината.

***

В краката ми шумулкат капнали листа –

червени,

като окървавени истини.

***

Ти искаш чудеса!?

Ами ето –

сред цялата човешка неразумност

светът осъмна пак.

***

Невероятно утро –

красавицата есен,

гримирана и начервена,

по пъстър пеньоар,

под моя изгревен прозорец се разхожда.







И ТЯ С МЕНЕ

Аз живея в планината,
в планината с планината.
Аз живея с висината
край една гора голяма,
край една гора зелена
до една мечта на бор висок
сред шишаркова забрава;
край един поток бъбрив,
дето песента му пея,
дето много обещава,
а пък малко все ми дава.
Тука думите, като росата,
падат сутрин тихо,тихо
от небето яснолико,
от небето мълчаливо –
семенцата на душата,
от която никнат светли мисли.
Тука връх висок ме пази
от набези на стихии
и небето тъмно синьо
пълни с птиците на мисълта ми.
Аз живея в планината,
в планината с планината,
както тя живее с мене…






КАРТИНИТЕ МИ

Картините ми са рисувани
с боите на мечтите ми.
На погледа ми птиците
са в тях затворени –
душата ми щастлива диша
на багрите в душата;
в пространства непознати
вървя със светлината
и нови приказки разказвам.
Картини, мои блянове,
без имена картини,
понякога без образи,
загадъчни, неясни,
като света,
през който тихо преминавам.






 СНЯГ

Сняг, дихание безцветно,
нежно цвете от кристали,
отразяваш цветовете
и с наивност на дете
вярваш в своето безсмъртие.
Сняг безгрижен,
бял и чист,
ти за мислите ми празен лист.





В ПЕЙЗАЖА ГЛУХ

В пейзажа глух на бедността
очите ни забравят красотата –
потъва надълбоко тя
сред сенките студени на страха.
Тук слънцето е малко
и не раздава топлина,
напротив,
изсмуква малкото останала у нас,
за да засити своя недоимък.






СНЕГЪТ

Снегът на колко е години
не мога да ви кажа.
Той всеки път
се връща млад и обновен.
Навярно като мен е той -
където съм се чувствал най-щастлив,
аз непременно се завръщам
и ако щастието си не мога да повторя,
чрез спомена си го прегръщам.






ЕДИНСТВЕНАТА 
СВЕТЛИНКА

Изпиват въздуха ни,
подарен ни свише.
На бедността
в дълбоката зловонна яма
едва се диша вече.
От тъмното й и студено дъно
безброй злини ни дебнат
с отворени уста –
единствената светлинка
е блясъкът на острите им зъби.







 В МЪГЛАТА

Мъгла.
В мъглата плуват
неясни силуети –
удавена е красотата в сивото й повесмо.
Нагазил в сънната дълбока пустота
просвирва злъчно вятърът студен
разрошил изтънелите коси
на оголелите дървета.
Навред неясни силуети мержелеят,
в размити форми погледът се спъва и гадае.
В неяснотата,
неясни мислите се лутат.







ОКАПАЛИ ЛИСТА

Окапали листа.
Окапали листа в краката ти –
окапали минути щастие,
загубени надежди и мечти.
Окапали листа,
похарчени монети златни за живот.
А може би това са светлите ми нежни думи
изречени с любов за тебе?
Листата, думите и есента,
разсипаното слънце по росата,
и мислите ми съкровени
помръкнали лежат в тревата.

В ЕСЕННАТА МЪГЛА

На есента запалените клади
угасват бавно в залезната здрачина.
Прибра се пчелното бръмчене
и тишината глътна всички шумове.
От билото мъглата слезе
и в прежда сива всичко омота –
омекнаха в неяснотата й скалите твърди,
разми на гордите дървета силуетите
и в мекотата й
тревата прегоряла плувна.
Загънати с воала й
за сън се скриха върховете.
Но няма как,
не може есента,
нито мъглата,
проблемите и грижите ни размие.

 ЗАСТАНЕШ ЛИ  
ДО МЕНЕ

1

Застанеш ли до мене млада и красива
Ухае въздухът кристален на жасмин.
Тогава светлината се събужда
и през очите ти сияйни
навлиза планината в мен.
Застанеш ли до мене млада и красива
намирам точния си глас за радостта си.

2
Разпръсква юли аромат
на зрели летни круши.
И слънцето, пчела жужаща,
кръжи над нас в опиянение.
То може би е крушата узряла
на нашата любов голяма?
Лицата ни под клоните отрупани
цъфтят усмихнати и греят –
самите те петровски круши,
като сърцата ни узрели в любовта си.


3
Дъждът ликува.
Дъждът се лее щедро.
Дъждът се лее,
като небесно вино за душите.
Отеква гръм,
наздравица за любовта ни.









НАД МЕН

Над мене бистра синева
струи отвред
и в нея всичко е движение.
През мен денят минава гъвкав и задъхан –
дъхти на маточина и на мента
и ме докосва с устните прохладни
в прокудена от ветровете висина.
Прегръщам всеки негов час горещо
в течащата като река магия
и го превръщам в празник
сред буйната игра на светлината.

БЕЗ ЦЕЛ
И БЕЗ ПОСОКА

Зъл вятър се изви, изсъска,
в лицето ме удари,
в ушите изпищя
и в къщите се блъсна.
Уплашени, дърветата подскочиха
удариха глави
в прелитащите облаци над тях.
Откъснати листа
политнаха незнайно накъде
с отчаян вик за помощ
сред разлюляното пространство.
Откъснато листо
сред тях и мисълта ми,
от вятъра отскубната,
лети без цел и без посока.

КОЙ

В беззрачна тъмнина
народът е натикан.
До шията в бедите потопен,
с проядени меса
на алчността от червеите тлъсти,
той тежко пъшка и едва поема вече въздух.
Но кой ще се смили сега над него?
Кой сабята си на гнева ще развърти
или поне сълза едничка
над незавидната му участ ще отрони?






 СЕНКИТЕ

Въртят се сенките,
проекции на осветени форми,
като писеца на забит пергел в оста им.
Въртят се те
и търсят постоянната си форма.
Но могат ли да я намерят,
обречени на променливост?
Като сърцето на жена са те непостоянни.







ДВА БОРА И ЛИПА

От моя връх любим
два бора и една липа,
със златна лимба овенчана,
приветстват есента –
те два левента снажни
и една девица,
тяхната нагиздена сестрица.






В ПРЕТРУПАНИТЕ 
МАГАЗИНИ
 
Претрупани са магазините –
пращят от стока,
чак няма място за клиенти в тях –
те може би и затова не влизат.
И ето, на един на входа
застанала е продавачка млада
с гърди наполовина
от блузката извадени –
с тях хваща тя
на минувачите разсеяните погледи
с надеждата
от там с нарасналото любопитство
към стоката й да погледнат.






ЕДНА МОНЕТА ЗЛАТНА

Една монета позлатена с алчност.
Не свикнали на блясъка й силен
очите на бедняка глождят –
в дланта му пари тя.
Поставена пък в джоба му
плата прегаря
и се търкулва
да търси бляскавите свои братя.

ЗРИМА ТИШИНА

Как зрима става тишината
по билото на планината,
когато ветровете уморени
заспят дълбоко в слънчева хипноза.
От синевата на небето
тогава пада тишината като дъжд –
дъжд летен, топъл и добър,
под който се пречистваш цял
и подмладената душа
те води в нови измерения.

ДВА ОБЛАКА
НАД БОТЕВ ВРЪХ

Два облака над Ботев връх.
Два облака самотни –
издишани от мощната му гръд,
два удара щастливи на сърцето му.
Окъпани от залезната светлина,
два облака прегърнати се сливат за целувка –
проекция на нашите души.

 




В БОРОВАТА ГОРА

Просвирва вятърът
в гората борова,
завъртва въздуха
в голямата си центрофуга,
през борови иглички го прекарва,
пречиства го,
изпира го, разресва го
и на смола го овкусява,
И затова той толкова е лек,
в гърдите влива здраве сила,
сърцата и духа ни подмладява.







 ГНЕВЪТ НАРОДЕН

Гневът народен
напира като лава
на нищетата в кратера огромен.
От празния стомах нагоре се повдига,
гърдите стяга и накрая
затъква сухото му гърло.
И щом след спазъма уста отвори
върху мъчителите си ще я излее –
така единствено ще ги принуди
местенце мъничко да му направят.






КАТО ДОБИЧЕ

Като добиче
на късо днес народът е завързан
с капистрата бодлива
на злата си съдба
и по гърба му изкривен от труд
плющи камшикът на управници
и мними бизнесмени.
И ръгат го отвсякъде
с остена на икономическата криза.
Омършавял, окървавен,
той само жално стене и мучи
в хомота си на бедността зажеглен.
Забити в кожата му отъняла
кръвта му пият кърлежите ненаситни
на толкова несправедливости
и с алчните си смукала
достигнали са до живеца му.
Към кланицата ли го карат?...
Там в кокал само ще удари ножът…
Когато с пяна на устата падне
на слънцето на своето доволство
богатите ще изсушат одраната му кожа.

КРАСИВ И ПРОСВЕТЛЕН

Разтвори утрото вратите бели на деня.
И с любопитство слънцето надникна
към сънената още долина –
с лъчи пребърка празните гнезда на птиците,
от върховете на дърветата се спусна бавно,
на къщите фасадите целуна топло,
приклекна после в ниското,
огледа се в реката,
открадна то
недосънуваните сънища на рибите,
подскочи пак нагоре
в сияйното небе
и ги раздаде
на облаците мълчаливи пътници.
В усмивката му лъчезарна,
извършил утринния ритуал,
красив и просветлен,
денят закрачи през полето.







 РИСУВАШ 

МОЯТА КАРТИНА

Над билото на сънищата ми искри
разцъфнала небесната дъга.
Под нея аз,
по билото на тишината,
вървя към теб
сред грейналата планина.
Вървя към радостта ти –
сред песенен поток от светлина,
в която взела от дъгата багри,
с твоите очи,
рисуваш моята картина.







НА ТОЗИ ВРЪХ

Над грейналия в слънце връх
минават облаците като спомени.
Под тях
потрепват борчетата в утринна омая
от порива игрив на вятъра
и ги разресват с гребена зелен на младостта си.
На този връх денят се спира първо,
поглежда ме с усмивка,
дарява ме с надежда,
преди по лифта на лъчите златни да се спусне
в очакващия го с голямо нетърпение
разсънен град
от песните на ранобудни птици.






 ВИНАГИ ЩЕ ИМА

С взривената си лакомия
богатите отнемат всичко –
за нас оставят само глътка въздух,
                    замърсен от тях самите,
да не умрем, за да ни има
да ги обслужваме и им прислужваме.
Но твърде е голям светът,
устата им все пак е твърде малка,
за да го глътнат целия.
Аз искам да ви кажа, сребролюбци,
че някой пророкуван ден
ще ви заседнат сребърниците в гърлата,
тъй както са заседнали
в мъчителите на Христос.
Недейте да се престаравате, помнете,
че колкото и ненаситно да ни грабите
за всеки винаги ще има
едно щурче в ливадите да пее
и светеща звезда в небето на живота –
тях няма как да ни отнемете.







 В ТАКАВА НОЩ

Безброй щурци, като звездите,
с мелодия приспивна
портрета на нощта рисуват
и къпят в тъмната река на сенките
загадъчните силуети на нещата.
По приказния път на вдъхновението им
се носят буйните коне на радостта
и те с разветите си гриви
навсякъде поръсват звезден прах.
В такава нощ на тайнства и блещукане
усещаш как крила поникват на гърба ти
и ставаш сам звезда в небето на мечтите.







 ЗАЩОТО

Танцуват призрачните сенки
сред звезден шепот и блещукане.
Във вечерния хлад
потайни звуци плъзват по земята
защото
щурците са преглътнали легендите
за сътворяването на света,
защото са забравили
в предзимния си сън за лятото,
защото
прекършената им мелодия
със саркастичен смях отнесе вятърът
с надежда да разучи нотните й знаци;
защото
и той е като хората –
макар да има своя, не по-малко хубава,
към чуждото поглежда,
и то го изкушава.






 КАТО ОСИТЕ

Прежуря есенното слънце
с последната си сила.
Висят узрелите гроздове над главата ми в асмата
и аромат на сок
от спуканите им зрънца ухае,
осите подлудява,
взривява лакомията им с изобилие.
Като осите сме и хората –
попаднем ли на грозда на късмета си,
изпадаме в самозабрава.









ОСКЪДНО СЛЪНЦЕ

Насядали са старците на пейката на припек,

но есенното слънце

с мъждивата си светлина не топли.

По плочника с бастуните потракват

и търсят в спомените друго слънце –

там някъде живее младостта им

и пее птицата на радостта им.

Оскъдно слънце в оскотелия им делник

от посивялото небе се плези

под кискащия смях на вятъра хаплив

и с крак подритва

нахапаната ябълка тръпчива на деня им.

Надежди и мечти при тях не сядат вече –

окапали листа са те в краката им студени,

и в погледите им витаят само сенки.

КАТО

Така е хубав слънчевият гъдел
от топлите лъчи на лятото сиромашко –
като целувка на жена любима
и спомен от далечно приключение,
като очакване от обещано щастие,
като навлизане дълбоко в тайните на сетивата
и като погледа отправен в теб
от хубава девойка
за пръв път влюбена в живота;
като погалване с перце от птицата на щастието,
като прекрачване през прага светъл
на благосклонно бъдеще
и като озарение от мъдра мисъл.











ЕДНА ИЗСТИНАЛА ЛЮБОВ

Зеленината просветля
и плъзнаха из нея жълтите оттенъци.
Набодоха златисто-есенни лопени
на острите си копия съня на лятото –
в избистрената синева небесна
ветрищата с разбъркани посоки
раздухват финия рисунък
на облачното вдъхновение.
До вчера те усмихнати
надничаха в деня ми слънчев –
сега с лица набръчкани и посивели,
и загрижени
за нещо друго си говорят,
за нещо друго се подготвят.
Една изстинала любов
върви по тях с обувки кални,
върви с повдигната яка –
в мълчанието й студено и дълбоко,
просмукано от безпокойство дълго,
се крият безутешни дни.
Там, в топлата усмивка на лопените,
тя търси своето изгубено сърце.

Нагоре  

ХУДОЖНИКЪТ

Художникът оре с очи земята плодна на мечтите си.
Художникът почти не спи, дори в съня си пак рисува –
кога е сън, кога наяве, той трудно различава.
В море от цветове се къпе, но взети не от тези на дъгата,
а от аурата му светла.
Пейзажите – усмивка топла на живота,
трептят върху земята разлюляна,
като ранило слънце в шепата на долината.
В морето на страстта и вдъхновението му
от пяната на кипналите в него чувства
се раждат дъхави цветя, невиждани,
на нови истини.
Художникът, между небето и земята е свързваща антена –
земя-небе, небе-земя под острия му взор
преливат се едното в другото
и откъде нещата тръгват да се случват
не може да се каже –
началото е край и краят е начало.
Земята и небето, живеят своя си живот,
но са в хармония, преливаща в единство –
художникът разпръсква и събира своя свят.
В градината на своя свят,
отглежда плодовете на сърцето си,
за да ги сложи на трапезата на гладните души.







МИНИАТЮРИ 2

***
Каква поезия?
Крилати фрази – стихове пълзящи.

***
Душата оголя и обося.
След толкова неизброими загуби
сега е ред
животът мене да загуби.

***
Студено е.
Студено като в сянка от мечта.

***
Отминала любов –залязло слънце,
което няма как да топли.
Но заревото му от залеза
задълго ще блести в небето на живота.

***
От ударите на сърцето посиня
небето на надеждата и любовта.

***
Бленуваме за щастие загледани в звездите.
Навътре в себе си забравяме да гледаме,
а то е приютено там.







 СЕГА Е ВРЕМЕТО

Протече багреницата на есента –
проби я кучешкият зъб на времето.
От изтърбушената й утроба
се стичат тонове и багри,
родени в трескавите й съновидения
и хороводът им задъхан стъпква
на лятото зеленото безцветие.
В лавината им бързотечна
се носят погледите ни пленени
към неизследваните хоризонти
на свят пресътворен изцяло –
изскубва тя спокойствието цветно,
взривява го,
разсява багрите си повсеместно
с неповторимо разточителство,
дъха ни взема
с неподражаемо вълшебство.
Рояци багрени, безпаметни –
усърдните пчели на светлината
танцуват сред взривения всемир,
нахлуват като бурен вятър
дори на слепия в очите –
събуждат сетивата му,
отварят тежките врати
на вътрешния негов взор.
Сега е времето в което
очите да заситим с красота
в апотеоза тих на цветовете…






 ЕСЕН – 11

1.
О, есен златокоса,
денят ти слънчев ме полага като цвят
върху палитрата си пъстра –
превръща ме в звънтящ акорд
в прекрасната мелодия на песента ти!


2.
Къпи ме в цветовете си неутешима есен,
в сълзите златни на листата капещи,
в отекващия стон на птиците отлитащи –
нашарвай с цветовете си мечтите ми,
с душата ми танцувай в карнавалния си празник,
изпълвай сънищата ми с небивали видения,
бушувай песенна, нестихваща,
света променяй,
но младостта в сърцето ми не искам да докосваш.






ЗА ДА ПРЕБЪДЕ 

КРАСОТАТА

С цвета на капнало листо
залива ме далечината
и ставам сам пътека в пътя й безкраен.
Дори и сънищата ми обагря есента,
завъртва ги с вихрушки палави
в най-пъстрия калейдоскоп
на своето нестихващо въображение.
И ме променят багрите
в едно с пейзажа.
Навлизам с изгревите в чудния й свят,
със залезите си отивам –
неповторимо в повторимото
да се повтарям
аз есен в есента при вас ще идвам
на вдъхновението с песента,
за да пребъде красотата.

УЗРЯХА ДЮЛИТЕ

Узряха дюлите.
    От жълтия им мъх
            ли взе багрилото си есента
                     или от врящото гърне на слънцето?
                              С усмивка плодовете гледат синьото небе
                                           облени в светлината
                                                    на своя златен час,
                                              за идващия мраз
                                          не мислят те сега –
                              загърбили са своите съмнения
                    окръглени от топлата си радост.
              Узряха дюлите,
          наляха мед,
    като сърцето ми
за новата любов.





ЩЕ СЕ ОПИТАМЕ

Потъва слънцето
в размекнатата линия на хоризонта
от огненото му дихание.
След него, в сянката нетърпелива за часа си,
ще потече реката тиха
на нощното мълчание.
Под изморените дървета
заспива кротко любопитството,
подтичвало цял ден след светлината.
Ще пуснат щорите
на едрите си пити слънчогледите,
за себе си съня си ще затворят
и в своята усмивка златна
ще се опитат лятото да задържат
тъй както аз опитвам любовта
да задържа завинаги в сърцето си.

ЗА ДА ГО СЛЕДВА

Старее тялото –
душата не.
Старее тялото,
но нека е на път,
за да го следва
вечно младата душа.

НА ЕСЕНТА
ЗАПАЛЕНИЯТ ФАКЕЛ

Изригва цвят в лицето на небето.
Земята цяла обновена,
с повдигнати поли
в жаравата разпалена от есента
захваща нестинарския си танц.
В езическия ритуал хвърчат искри,
люлее се всемирът,
ликува светлината
разпънала на кръст
и сетната смалена сянка.
И става моето сърце сред нея
на есента запаления факел.






 ЕСЕН МОЯ

О, есен моя златна, ненагледна!
Очите в радост насълзяваш с цветовете си,
от топлината блага
на лятото ти сиромашко,
сърцето ми разцъфва като цвете.
Заливаш ме ти, есен моя, ноемврийска,
на цветовете с виното непрекипяло
и като в младо вино младост в мен наливаш.






 АКОРД ВЪЗТОРЖЕН
От слънцето
     или на есента от дългите ръкави
        изтича пъстрата дъга на цветовете?
           По нишките на светлината ли се спуска
               най-нежната небесна музика
                                                    или извира тя
                          от звънката камбана на съдбата?
                     И всеки цвят избликнал по земята
                не е ли нота отхвърчала,
        акорд възторжен
от музиката на живота?

 НЕЗНАЙНО НАКЪДЕ

Там на самия връх
самотен бук с криле запалени от залеза
разцепва синьото небе на две –
прокарва път на мисълта
към златното сърце на есента.
Подухва лек ветрец,
огъва се самотното дърво и потреперва
пронизано от зимните предчувствия –
листа с прощален вик
от клоните му се откъсват
и вятърът като ненужен спомен ги отвява.
Така и времето живота на човека
незнайно накъде отнася…





В ТАКИВА МИГОВЕ

В минутите на безпричинната тъга
и на печал
хармонията повсеместна
на есента
е ненавременна
и някак неуместна.
В такива мигове
насмита есенният вятър
окапали листа и прах,
насмита спомени и гледки
където свари –
навсякъде запълва всичко
с мигове отлитнали и звуци.
Но празнината в мен
така и си остава незапълнена.

САМО ТИШИНА

Затрупана от капещи листа
земята се смалява.
Отцеждат силата си цветовете.
Докоснати от ледения дъх
на пареща слана,
окапват нежните листенца
на есенното цвете
и в осланената поляна
сега пониква само тишина.





БУРЯ

Като от нищото излезе бурята –

огъна хоризонта

и смачка гордите чела на върховете –

с един замах с мъглите си

изтри ги от лицето на земята.

Гърмя, трещя,

на пластове накъртва светлината,

заля навред,

просмука се водата й

в сърцевината на земята.

Подскача бурята

и с вой насам-натам налита,

с прищевките си груби и необуздани

изкорени дървета, счупи клони.

И най накрая в хълм насрещен,

гръбнака си пречупи, клекна,

деня основно променила,

но в мене нищо не сломила.

НА ЧИСТО

Като болка нестихнала
дълго гложди в очите сънят ми
преди да намаже с мехлема целебен
наранената и изтерзана душа.
И дошъл, той измита надеждно
паметта ми от спомени,
съвестта ми от грижи дребнави
и пречиства ме цял, из основи –
за да може в зората на утрото ново
в мен денят да навлезе на чисто.


НЕЖЕН ПУХ ОТ ГЛУХАРЧЕ

1.
Нежен пух от глухарче
е моята мисъл –
вятърът топъл на моето чувство
към тебе я носи.

2.
Без теб денят и есента
не ще са вече същите.
Без теб ливадата ще диша трудно
и пътят затревен
ще пъшка в изнемога
по гърбавия връх на хълма,
от който птиците на радостта си
пускахме на воля.
А от завоя до гората
напразно шипката узряла
ще се сили
да зърне тебе
или твоята самотна сянка.
И кой сега сиротния ми ден
от шепата си топла ще нахрани?

3.
Ти с пулса учестен на своето сърце
довеждаш всичките пътеки земни до краката ми,
изсипваш щедро пъстрите им гледки в моите очи.
Чрез твоя влюбен поглед
света от мен пропуснат в мен налива
невижданите свои красоти.





ЕДНА ВЕЧЕР

Една вечер печална
с оредели звезди,
с тъмни сенки студени,
с бледи спомени тъжни,
с малки, плахи надежди,
бавно идва към мен
от небето откъртена.
Една вечер самотна,
пълна с рани от скръб
и оскъдица,
една вечер, в която
няма време и място за бъдеще.


СРЕД ДЮЛЕВ АРОМАТ

Сред дюлев аромат
отцежда златни капки залезът.
С последните лъчи едно червено слънце
по нишки медени докосва моя поглед
и храни щедро чувството вечерно.
Последните лъчи
люлеят в златна люлка
пейзажа есенен на планината,
отпускат го в предзимна дрямка,
завиват го с прозрачни сенки.
Потъва слънцето в далечината,
удавено във залезната пяна
и тръгват сънища по нощните пътеки.

ЗА СПОМЕН

Остана в летните ми сънища
смехът зелен на светлината.
Сега сред есенна позлата,
коси развял над долината,
по сенки хладни, натежали,
към мен се спуска моят ден,
от багрите й възхитен.
Окъпан в цветове му кимам,
за спомен с него ще се снимам.

СРЕЩА С ЕСЕНТА


По ръба извит на ската стръмен
бавно, бавно слиза есента.
И се спуска с цветните вихрушки
галеща, и топла светлина.
Стълбата на цветовете жълти
води все нагоре към върха
дето запъхтяна радостта ми
вече разговаря с тишина.
И замаян цял от цветовете,
лятото прескочил отведнъж,
моят ден към мене се завтече,
слънцето качил на рамене.





С ПЪСТРА ПАЛИТРА

Есен върви по планинското било
с пъстра палитра в ръката,
с радост посреща тя слънце ранило
с топла усмивка над долината.
Усмирен с аромата на зрелите дюли
в клоните вятърът кротко заспива.
От всеки овраг цветовете надничат –
духът ми ли с тях живописва
или дъгата небесна прелива
и на земята прави вълшебства?
Цвят подир цвят на вълнички се гонят –
звън подир звън в тишината,
с екот от глас на отлитнала птица
връх на върха се обажда.
И блестят цветовете, от слънце преливат –
пъстър живот в планината,
който на светли кристални вълнички
радост в душата излива.






ЕСЕН БУЙНА

Есен буйна, светозарна,
мери всичко с цветове,
и върви през планината
смесва своя с моя свят.
Тя от изгрева до залез,
с път затрупан от листа
в пъстър полукръг затваря
дивен земен кът за мен.

ТЪМНА ТИШИНА

Тъмна тишина и тъжна.
В нея думите бодат.
Ден без хоризонт е страшен
и дали е ден се питам.
Дом без дим –
печална гледка.
Самотата боса шляпа
по следите на сърцето.
От отсъствието мое,
от отсъствието твое,
от отсъствието чуждо,
никнат тръни в тишината
и бодат петите боси на покоя.
Празно в празно се прелива
в тишината тъмноока
ден и нощ в едно се сливат
в тъжно време без посока.


СИЯЕ СЛЪНЦЕТО

Наметнал есенната тога,
градът задъхан диша в жълто
и като ритуални свещи
горят дърветата под купола небесен.
Сияе слънцето сега –
раздава автографи щедро
с усмивката си лъчезарна –
по лек е пътят на лъчите,
по-бърз е преходът към сянката,
в която спят
илюзии неразпилени още.

ВЕСЕЛ И ЗВЪНЛИВ

Октомври весел и звънлив
със светлината си играе
и в жълтооранжево принтира
дърветата пред моя дом.
А под прозореца ми тича
задъханото мое време
в косите с есенни цветя.
Аз от прозореца му махам
с червено кленово листо.

ЕСЕН 10

1.
В дърветата букет от цветове –
по слънчевите клони се изсипва
небесна благодат
за радост на очите и сърцето.
На цветовете празникът блестящ
навътре в моя свят прозвънва,
изплетен цял от светлина.
Букет от цветове с които
усмивката на небесата слиза
при мене на земята.

2.
Красива моя есен, лъчезарна,
на вдъхновението ми си извор бистър ти –
от пъстрите ти цветове изтичат цветовете
на моята възторжена душа.


3.
Когато есента изстине,
Всемирът цял се свива –
в безцветието си светът потъва,
разпада се хармонията на природата.
Дъждецът-гост за дълго застоява
и блъска вятърът в прозорците
на стаите към топлината.
Когато есента изстине,
нещата своите места разместват.
Сред тях и ние търсим новото си място…






ДОКАТО

Животът ми е цвят и думи.
И нека думите и цветовете,
докато слънце има да танцуват,
да ме завъртат в своя празник,
на дните в шеметната въртележка.
Дори не случил с тях –
те пак не са излишни,
докато палят огъня в сърцето,
докато викат светлината
и носят тихата надежда.


ПТИЧЕ УТРО

Разчоплят с човки птици светлината,

кълват начупената линия на хоризонта –

проправят път на слънцето,
прегръщат се с далечината.
За нас небе, за тях земя –

те в нея виждат златното му зърно
как никне бавно в светлината.
На птиците им трябва много малко –

едничък миг да излетят в зората,

но на човека трябват толкова усилия

духа над битието си да вдигне.

МЪЛЧАНИЕ

Мълчи гората, планината,
мълчи денят ми посивял.
Мълчат очите ти печално
и в тях не виждам аз сега
на есента усмивката сияйна.
В мълчание светът се къпе,
загърбил ден и синева,
в мълчание едно момиче
от мен си тръгва в самота –
върви напряко през тревите
и от лицето на земята
изтрива всеки цвят с мълчание.

ЕСЕННО

Изсушен от знойно слънце,
оголял и оглушал от есен,
хълмът срещу мен мълчи.
На челото му октомври
с пожълтелите листа
слага своя автограф.
А от ябълковата градина
в мен денят с очи наднича,
пийнал, весел,
в цветна дреха,
с пълна с плодове торба,
с бяло облаче ми маха
и приятелски ми смига –
по пътеката извита,
слиза с мене към града.





ЕСЕН 9

1.
А от натрупаното преживяно време
светът ми се смалява видимо,
и избледнява синьото в небето.
И приближава хоризонтът –
по-краен вече е светът.
От есента или от времето
почервеняха двата хълма, хлябове изпечени,
в пещта на грижи и тревоги.
А то и зъби май не ми останаха…

2.
Подухва вятър в ябълката стара,
събаря плодове за радостта на мравките.
Листата оредяват,
а дните се сгъстяват окъсели.
Преди по клоните се качвах аз –
сега от клон на клон пълзят нагоре
сезони и годините.

3.
Застлано всичко е с листа –
това е почеркът на есента.
И разпростряла се е тишината
от моя дом до слънцето –
огромна златна капка,
която подир миг ще капне
на изгорялото чело на хълма.
Опарени,
от нея ще се пръснат по земята
невижданите още цветове.

4.
Запалени от есенни огньове,
горят дърветата под синьото небе –
приличат на запалени свещички
в големия олтар на майката природа.

5.
По върховете на тополите чернеят
опразнени гнезда –
от тях по клоните се стича
забравен ек от птича лятна веселба.
В небето глъхнат тъжните камбани
на есенните сиви облаци.
И само в канонадата
на капещите ябълки в тревата
отеква земетръсът на живота.






ЕСЕННИ ВЪЗДИШКИ 

Окапващи листа –
златисто оранжеви въздишки.
Крилати пътници
с багаж от песни
поемат към далечното небе на юг.
И тежки облачни валма затулят
на слънцето лицето бледо.
Земята се превръща в дом
с отворени врати
за идващите
със зимата тревоги.
Дори синигерът захвърли
недоизпята песента си,
щурците плачат над
строшените цигулки;
дърварят бърза
колата си с дърва
добре да натовари,
преди да го застигнат сенките студени.
Валма от облаци се движат,
понесли зимните предчувствия.

 КЪРПИКОЖУХЪТ

Кърпикожухът –
лилавата сълза отронена
от бистрите зеници на деня.
Кърпикожухът – песен на дете,
в която слънцето се вслушва
и връхче на доброто,
в сърцето ми надникнало;
една небесна капка,
в недосънувания сън на тишината
и плах живот в ливадата
преди смъртта.






ЕСЕН 8

1.
По унеса на припеците
променливите ветрове
търкалят камъчетата
отронени от сипея на светлината.
С нагарчащия вкус на пресен орех
по него слиза бавно есента.

2.
Прибра пчелите есента.
Замина си и ти,
и щастието ми
превърна в сянка на отлитащ жерав.

3.
Стопи се есента – прибра палитрата
и цветовете
се скриха под окапалата шума.
Заглъхна буйният живот,
убежище намерил
в хралупи и пукнатини,
под коренища и подмоли,
готов да срещне идването на снега.

4.
С безсрамието на жена безпътна
съблича есента дърветата.
И в голотата им е тъжно и тревожно –
Там с писък птица прелетява,
загубила уюта си надежден.
През изтънелите прозрачни сенки
към мен се носи
усещането за невъзвратимост.

 В СМЕХА

В смеха
на полудялата от цветове земя
едно отронено в печал листо,
със своето кръжене бавно
в прозвънналия въздух,
рисува твоя смях.
Върти се то
с отчаян мах към висините,
с напразен порив от пожара на кръвта.
През дъх на тлен
със смут долавям
как шеметно изтича отреденото ни време.







ЕСЕН - 7

1.
Днес лятото дояжда хляба си.
От шипковия храст наднича есента,
наднича време за жълтеене
и за събличане,
за тишина и за покой.

2.
На есента в позлатата аз виждам
как природата достига мъдростта си,
как всичко преживяно е –
на пролетта лудуващото детство,
на лятото ликуващата зрялост.
И следва мъдростта, с която
посрещаме завръщане в началото.

3.
Смалила себе си,
до мене спира есента –
смалила себе си до моето усещане
за преходност
и за фатална бързотечност.

4.
Вървя през есента,
през ябълковите градини,
прегърбени от изобилие,
с превити от въздишки клони.
Вървя със синия възторг небесен.
В обратната посока,
зад мен накуцва лятото.
Премина слънцето
под знака на Овена –
не храни никакво съчувствие
към разлюляното върху протезите си лято.
И глас отнякъде към мен се носи:
Добре дошла си, есен!






ОКТОМВРИ Е

Октомври е. Сега е час
за капещи листа и за въздишки
в завършващия цикъл на живота.
Аз виждам още падащи пера
в прелитащата сянка на отлитащото ято
сред тишината на безкрая
и късче синева,
загубващо сред облачните пелени
уютното си място.
Над стръковете изгорели на тревите,
сгъстява есента пространства нови
и нещо там сред оределия листак
в зениците й вижда гибелта си.
Така е всеки път в октомври.







 ЕСЕН - 6

1.
Листата падат –
умиращи сърца,
докоснати от любовта на есента.
Листата светещи от злато –
умиращи мечти на лятото.

2.
Листата чуват пак
зова на майката земя.
Не могат да му устоят –
така е властен той и непреклонен.

3.
Пълзи мъглата по Черешов дял.
И виждам как гората по ръба на хребета
с повдигната яка посреща
проточения вой на есенния вятър.


4.
Вратите шарени на есента
широко са отворени.
През тях вихрушки листопадни
нахлуват шумно в светлия ми ден
и носят есенните аромати –
напомнят позабравени неща.

5.
Листата капят
и ръкопляскат с позлатени длани, изумени
от майсторката-есен, сътворила
невероятните си пъстри чудеса.









 НАВСЯКЪДЕ Е ЕСЕН

Заесеняват дните, окъсяват
и сенките се удължават.
Асмите пожълтяха и осите настървено
надупчват медения кехлибарен сън на гроздето.
От лепкавия гроздов сок
сладни в небцето на небето.
Препридат облаците тънка бяла нишка по която
ще търсят птиците напролет път
за връщането в родните гнезда.
Мълчи в оранжево гората,
коси оранжеви развяват храстите
и жълти пламъци горят в тревите.
Навред над селото мирише
на чушки печени и патладжани.
От хълма месецът в мен гледа
с оранжеви зеници възхитени –
наглася блендата и той
за есенната светлина,
започнала навред да пали
огньове и пороища от багри.
Навсякъде е вече есен, есен, есен…






ОТ ЕСЕНТА ЛИ

От есента ли идва тази музика лъчиста
или от твоята усмивка?
А може би от твоя поглед
извира ручеят на радостта ми?
Или пък слънцето
с лъчите си натиска
безбройните клавиши на листата
и сътворява тази приказна кантата?
Такава музика звучи!
С очи я виждам как се спуска
от купола небесен
по слънчевата нотна стълбица
и ту като вихрушка тя се вие,
ту някъде пропада в кратка пауза –
заглъхва сякаш слиза под земята,
за да изригне после мощната й сила.
Вълшебна музика!
Подрежда вятърът
по петолинието нотите
от птици готвещи се за отлитане.
А аз загледан в образа ти златен есенно,
в началото,
над чудото приведен,
заставам като ключът “сол”…






ОТ БЕЗРАЗЛИЧИЕ

От безразличието ни денят се сгърчи –
в гримасата му себе си ще разпознаем.
И песента заседна в гърлото.
В деня безхлебен гонят се хлебарки
и скърцат празните им челюсти.
В съня си вече само се усмихваме,
в съня сме само вече искрени.


ЕСЕН - 5

1.
С предзимен стон
раздвижи вятърът гората.
Закапаха листа –
горчиви сълзи.
Към мен
посягат оголели клони
и молят за пощада.
Но как да им помогна аз,
безпомощният,
в гората на живота?

2.
Крушите греят по голите клони –
капки последни от късното лято.
Храстите лумнаха в топли пожари –
пламък без дим и без огън.
И синевата в небето високо
все по-дълбока става
от тъжния грак на отлитащи птици.
 




СЕГА СЕ ПИТАМ

Отиде си от този свят
един съсед
на тридесет и пет.
И аз сега,
потънал в скръб се питам,
награда ли е или наказание
по-дълго да живееш?


 ЕСЕН - 4

1.
Последната чаша със слънце
изпиват листата
преди да поемат
най-тъжния път към пръстта.
Докато луната узрее
и тях ще ги няма
по клоните вече,
и вятърът тъжно ще свири
в местата им празни.

2.
Есен златната тръба надува –
от звука листата падат.
Птици незавършеното си писмо оставят
и над смисъла му дълго ще гадаем.
Под краката ми тревите лягат,
а в душата – сетна слънчева утеха.
Вятърът печален глухо,
нова страница отгръща,
с есенно звънче звъни.
Листопадът слуша го безгласен
и разлива своите оранжеви вълни –
в тях на дните шеметният бяг угасва.



 ЕСЕН - 3

1.

Подлъгва есента листата
със златни тонове
и златни дрехи:
подмамва към едно пътуване
към топлата прегръдка на земята.
А долу
тъпчещият валяк на подметките,
полага калния печат
върху лицата им.

2.

Посърнаха по хълмите тревите –
издуха вятърът
веселието на гората.
Посоката в небето днес е само юг.
Листа и жълъди окапаха –
настъпи времето за равносметка
от миналите дни,
от минали сезони.
Да се премисли бъдното остава…



АСО ИЛИ СЕДМАК

От своя град
и от света съм отчужден.
Дори от себе си.
Нима това е моят град,
загубил своя чар и блясък,
изпразнен от мечти
и от възможности?
Нима това съм аз,
загледан в малкия монитор
на нереалния,
компютърния свят,
загубил в него всичкото си време?
Усещам, че съм само бледа сянка
на трансформиращата се материя
на времето в колизиите неизбежни.
Въвлечен съм в една игра,
в която аз съвсем не знам
седмак ли съм или асо.
Когато разбера
играта вече ще е свършила.





КОГАТО

Когато сухата трева

прискърбно легне на земята,

когато птичите ята

посоките си до една изпият

и  в уморените листа

се сипне есенното злато –

тогава ти при мен ела

да върнеш порива на младостта

и да речеш: - Живей сега,

докато времето е още твое.

Тогава сетния си танц на светлината

бих искал с теб да изтанцувам.

ЛИКУВА 

СВЕТЛИНАТА

През погледа ми възхитен
изтича светлината.
Олеква тялото от нея и духът се възвисява.
От нейните фотони обновен
пейзажът с нови сили диша
и в нови краски оцветен
в събудените ми надежди тръпне.
И слънцето, око космично,
към мене гледа благосклонно
със силата на всекидневните копнежи.
В такива мигове забравям,
че има студове и зима
и вярвам, че ще бъде вечно лято.
Над мен и в мен ликува светлината,
забравила за времето си кратко, като мен
и в нея с глас на птица ранобудна
събужда утро в утрото ми тихо.


ОТ ЗИМАТА
НА КРАЧКА САМО

От зимата на крачка само,
когато ябълките капят
от лятно слънце натежали,
когато вятърът свободно
прокарва своята свирня
през оголелите корони на дърветата,
когато тишината пада над полето
като изсъхнало листо в тревата,
когато буболечките заспиват
и песните на птиците са само спомен,
когато стихват страстите в сърцето
и в дългите студени вече нощи
изстине огънят по неизвестното
и потече лениво и лъжовно
на времето реката тиха,
дано със сетния си плод
в дървото на живота
подсиля нечия посърнала надежда. 




 НЕ МОГА

Учители и мъдреци ме учиха
да бъда радостен, щастлив,
и да живея за мига.
Но аз не мога и не мога,
когато знам,
че има болести неизлечими,
когато има глад
и толкова несправедливости,
насилие когато виждам,
тъга и смърт.
Не мога с розовите очила
да гледам на света и на живота.
Не мога просто да забравя,
че колкото и да ни е добре,
накрая все пак свършва зле.
О, ако вие можете, приятели,
и знаете
как мога някак си и аз да го постигна,
то ще ви бъда много благодарен.



 НЕ Е ЗА ПРИМЕР

Луната гледа към Земята
отчуждено тази вечер.
Изправен в сянката на стария кавак,
с повдигната яка,
под напора на есенния вятър,
сред воплите на капещи листа,
в сърдитата й светлина се питам:
дали и тя е като мене уморена да обича,
в една любов гореща,
но много, много невъзможна?
До истината се достига трудно.
Разбрал веднъж,
ще можеш ли все пак да се освободиш
на любовта от гравитацията властна?
Луната гледа примирено
тази вечер към Земята
и постоянството на любовта й
не е за мене пример тази вечер.



СЪЩОТО

На есента в безлистната гора
се вижда
по-ясно, а и по-далече.
На есента в човешкия живот
е същото.


В ПРИВЕЧЕРНАТА
МЕЛАНХОЛИЯ

Гаси огнището си есенният ден.
През праговете му
откъм градината нахлува в мен
със своята открита селска хубост,
разжарена и многолика,
привечерната меланхолия
на родния пейзаж.
Витаят в него в листопадните вихрушки
незабравими образи
и спомени дълбоки,
и близки, и далечни.
И дните ми, листа окапали,
нанизват в дългата си броеница
реалности и блянове,
докоснати и недокоснати неща
в богатата витрина
на есенното разточителство,
в което толкова е трудно
отново да намеря себе си…


 ЕСЕН 2
Брезите палят дълги свещи
в молитвения храм на есента.
А храстите под тях
с лъжовни пламъци
затоплят въздуха
под осланените листа.
В капризите на цветовете
денят танцува своя нестинарски танц.
Брезите – златни капки сетна радост
за слънцето предзимно –
големи капки кехлибарен вкусен мед
за дългите езици на изтънелите лъчи.
В ръката си държа едно листо –
пендара златна от наниза на есента,
с която искам да откупя този хубав миг,
едно листо –
последното премигване на светлината.

СЪС ЗЛАТНА ЛИМБА

Листопад – паунова опашка.
Дърветата поли нашарени люлеят
и се въртят в несвяст
от багрено пиянство
под звуците
на слънчевия контрабас.
И в месата на пъстротата
със златна лимба есента
отново се разхожда.



ЕСЕН

Тревата с нямо нежелание
полегна в есенното ложе
и мълчаливо гледа тя сега
в посърналия хоризонт,
където здрач гаси настойчиво
челата златни на тополите,
обхванати от залезния огън.
Прелита светлината,
като тревожна птица,
като дихание,
без спомен и последствие.
И в планината някаква
далечност се обточва –
отпуснати, ливадите почиват в нея.
Реката уморено е отпуснала водите си –
вирът с окото на самотност гледа залеза;
в лозите гроздето се притаява,
подготвя се за сън, събира сили,
за утрешната своя лудост.



НА ВЕЧЕРТА 

В УМОРАТА

На вечерта в умората стоя
под разцъфтялата акация,
където сянката пълзяща на дървото
разтваря същността си в друга сянка –
така животът преминава в друг живот.
Тупти на залеза червеното сърце
и в разжареното небе пълзи тъга,
нечакана, и безпричинна.


В ЗАЛЕЗА

Насядали са старците на припек.
По изкривените им гърбове
пълзят последните лъчи на слънцето.
В зениците им огънят догаря,
мъжди едва-едва.
Бастуните в треперещите им ръце,
подпрени са на прага на отвъдното.
Спи тишината на пръстта в гърдите им
и с нетърпение в очите им се вглежда
къртицата на уморената съдба.
Но те сега са тук и съм щастлив,
че чувам думите им тихи
и мога да поседна още миг при тях.


В КОМПРОМИСНИЯ
СВЯТ

Затъвам в блатото
на своите компромиси –
в мъглата им по-лесно можеш
да си внушиш каквото пожелаеш.
В тях делникът ми,
в кафенето топло на отсрочките,
дочита вчерашния вестник
и противоречията ми
се къпят в топлия басейн
на своите илюзии.
В сърцевината на компромисния свят
не трябват очила за светлината,
нито чадър за слънцето на истината –
в компромисния свят е дрезгаво
от сенките на болки и страдания,
защото в него има пазаруване, продаване
и сметчици на дребно;
защото в този свят, мечтите ми
и мислите остават в него ялови.



ИСТИНАТА

Да, относителна е истината –
безсмислена измислица.
И не пилеем ли напразно силите
и времето си
да я доказваме?
Към нея лутаме се
в съмнения и безутешност
и търсим неуморно светлия й образ.
А колкото са хората
и истините толкова.
Аз затова
не се опитвам вече
да доказвам правотата си,
не се опитвам да налагам принципи
и своята си истината.
Изгубва упоритостта ми
дълбоките си основания –
в приспивна меланхолия
живота си сега люлея.



ЖИВОТЪТ

Животът стене в мене неживян.
Тъгува по завършената свобода
на изживяното.
И стене в мен ядрото незаситено
от брънката
на безпредметна
и необозрима вечност.

В ТЪРКУЛВАНЕТО

Търкулна се денят
на времето по склона стръмен.
В деня си се търкулнах аз
по склона росен
на утрото сребристо,
с копнежите си по незнайното,
с очакване за нови и
красиви преживявания.
Но долу, в ниското,
аз виждам как
под стряхата на слънчевия дом,
врабците на влудените амбиции,
кълват зрънцата златни на покоя.
А от прихлупения покрив на живота,
с провиснала опашка,
ги дебне котаракът черен
на лошия късмет,
с просветващата лакомия на върха
на закривените си остри нокти.


ЖЕЛАНИЯТА

Щурецът пеещ
в моите гърди замлъкна.
Удари час за тишина.
Но даже в нея,
желанията са безсмъртни –
почивка не признават те;
вървят по своите утъпкани пътеки
или напряко, без пътека към целта вървят.
Дори в съня свредлят в сърцето
с излъсканото острие
на своята неутолимост
и мисълта терзаят непрестанно.
Но без желания,
животът ни се свежда
до жалко животуркане…

 УСЕЩАНЕ

Пресечен дъх
под сянка от мечта.
Следа от тъжна траектория.
Космополитни линии –
извити линии,
трасиращи на грешките ми
изкривените пространства
и парадоксалните поврати –
усещам аз
неравния ви ритъм
в люлеенето на сърцето си.



СРЕД 

ПРЕГОРЯЛАТА ТРЕВА

През изгревните сенокоси
на младостта,
като насън преминах.
Днес чучулигите ги няма вече –
заглъхна бодрата им песен
под косите лъчи
на есенното слънце.
И ето ме,
стърча сред прегорялата трева
на своя ден,
със спомен окъсял наметнат,
с издраскани крака –
изстинали и мокри от сланата
на хилядите неудачи през които минах.
Сега над мен натрапчиво ехти
единствено гласът на пчелояда само.


КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ

Какъв е смисълът от всичко,
се питам в сянката на светлината?
Какъв е смисълът,
когато танцът на тополите
отмерва досега с безкрайността,
докато вдън Вселената
се носят звездните спирали
към неизвестния си край;
докато залезът, крила разтворил,
несигурност отмерва с бавен полет
и вечерта със ситна крачка
коси заплита в гънките на хълмовете;
когато песен на щурец
преборва пулса на мълчанието
и сипва още звуци в тайнството на тишината,
където някой дири път в отвъдното
покрай загубилите стойността си същности?
Какъв е смисълът от творческите напъни
на сътвореното, се питам?

ОТЛОМЕНИ ПРОСТРАНСТВА

Отломени пространства
от бурите отминали,
като разпятия от мен тежат.
От болка упоен
сънувам истините си трагични.
Атавистични знаци светят
в отломки от пространството единно,
в което сам загубих свойта целокупност.

ПАК ИДВА ИЗГРЕВЪТ

Пак идва час за изгрев.
И тръгва светлината.
От недостъпните чела на върховете
се спуска тя по ръбовете на скалите,
целува връхчетата на дърветата,
пълзи към закопнялата трева надолу,
към бучиците пръст,
където мравките нетърпеливо чакат
да озари с живот
мравунякът, съня си скъсал.
Така годините пълзят,
подобно светлината,
по праговете на живота ми
и някой ден ще стигнат
най-ниското стъпало,
под което
ме чака търпеливо нищото
на мравките с голямото усърдие.

В ИЗБИСТРЕНАТА
ИЛЮЗОРНОСТ

В избистрената илюзорност на живота
загубват очертанията си
реалните неща.
А безтелесното
поражда винаги въпроси,
а безтелесното
е изтъкано от съмнения:
не можеш с длан да го погалиш,
не можеш с нищо да го уловиш
и да го задържиш при себе си.
Блуждаещо е то, мираж
и от невидимото полъх лек,
и на блуждаещата мисъл плод.
А ние сме узрели ябълки
на старото невидимо дърво –
узрели плодове,
нависнали по нереалните му клони.
А ние сме узрелите червени ябълки,
храната на живота.
Но там в листата, притаен,
в нас гледа втренчен и нетърпелив
на времето
всеядният и лаком червей.

ОТ ПЕЩЕРНИТЕ БЕЗДНИ

От пещерните бездни на съзнанието
извира тягостното ми мълчание.
Край него се разлива светлината
и образите се разсипват като прах.
С невидими ръце, но осезаеми,
мълчанието ги събира пак
и иска да потули
пробойните на моето съзнание
в стремежа му неистов и абсурден
да изясни докрай причината
и следствието на живота.

РЕКАТА
НА ВРЕМЕТО

На времето реката
не винаги е бистроструйна –
понякога е тя затлачена
от мътните талази
на болки и на грижи,
разлюшквана
от бързите порои и въртопи
на неспокойния живот.
Но толкова е хубаво
в мига на кротост,
да видиш отразен
лика си в нея.


МИНИАТЮРИ

1.
Не само чрез страданието е възможно
да преоткриеш истините на живота,
но сигурно чрез него
проникваме навярно по-дълбоко в тях.

2.
Ако ще бъдеш птица,
дано смъртта
в небето те намери, в полет
и с непрекършени криле.

3.
Дали е истинската свобода извън видимото,
извън обърканата моя същност,
несъвместима с полудялото от алчност,
видиотено битие?

4.
Край пътя е узряла тиква –
цветът й ярък
привлича отдалече погледа.
За да я види всеки,
тя точно тук нескромно е издула бузи.
И много често някои хора
постъпват точно като нея.

С УСЪРДИЕТО
НА СИЗИФ

Сърцето си
превърнах в светъл дом
на чувствата красиви.
Но изкушени
влизат в него с взлом,
рушат го и го разпиляват.
А аз от пепелището
отново го въздигам
и по-голям,
и по-красив го правя,
с усърдието на Сизиф.


НЕ ИСКАЙТЕ

1.
Не искайте да пиете
от ароматната напитка
на моята искряща радост –
за вас
отровна може тя да се окаже.

2.
Не гледайте със завист моите обувки.
Не се опитвайте да ми ги вземете.
За тях дори и не мечтайте.
Знам, лъскави са те,
красиви са, примамливи,
но тежки са за вашите крака –
по моя път,
не можете да ходите със тях –
за вашия не стават.


ИЗТЕКЛИ СА НАБЪРЗО

Аз още нямам покрив над главата свой.
На масата си често слагам само къшей хляб корав.
От джоба на мечтите ми, пробит от употреба,
набързо са изтекли неусетно всичките.
Надеждата за нещо хубаво ги е последвала
и само спомен грапав и бодлив успял е да се закачи
в хастара на годините безпаметно отлитнали.

ЩАДЕТЕ СЕ

Щадете се, момчета.
Не се равнявайте по първите.
Не бързайте и се щадете –
не слизайте на първите до ада.
Пазете се и бавно бързайте.
Пестете силите,
понякога
животът е безцелно дълъг.
Не се насилвайте –
не винаги
е най-добре да бъдеш пръв.
В МЪЛЧАНИЕ
СЕ КЪПЕ "АЗЪТ"

Учи се на мълчание
от камъка в реката,
от синьото безоблачно небе,
от спящото дихание
на тишината се учи.
Учи се на мълчание –
веднъж да е,
но все ще ти потрябва.
Но помни –
дори в мълчанието няма,
няма да отстъпят сетивата
и “Азът” да свалят
от най-високия пиедестал.
Не ще отстъпят никога на етиката,
която иска себе си
последен да поставиш.

 И НИЩО ДРУГО

От земетръса на сърцето
начупени са всичките
прозорци на надеждата.
С отмерен и натрапчив пулс,
сега сърцето отброява
направените крачки в неизвестното.
А после е потъването…
И пак
по кривите пътеки на живота
със стъкълце надежда в джоба
ще дебнем дребното си щастие
в спечелен лев,
в усмивка на жена,
в отрупана трапеза вкусна,
в успех пожънат в службата,
и в ден
в безделие прекаран…
Мигът,
понякога фатално кратък
и измамно сладък,
отломки някакви
след себе си оставя.
И прах по тях…
Дране със нокти
и скърцане на зъби…
И после нищо друго…


 АКАЦИИТЕ 
ПАК ЦЪФТЯТ

Акациите пак цъфтят.
Уханието им при мене влиза
през сините крила
на утринните ми прозорци,
погледнали в безкрайността
на подмладеното небе.
Благоуханен цвят се ръси
в тъмнеещата рамка на живота ми,
където,
пространствата се свиват и бледнеят,
където сенките
за своя празник се подготвят.
Но белите танцуващи дървета
в пролетния празник
сега за мен разпръскват нежен мирис,
сега ме озаряват с бяла светлина,
която гали и пречиства
линеещата ми душа.
И нека да пребъде в аромата нежен
прераждащата им игрива светлина.


АЗ ВИЖДАМ

Аз в откровението
виждам своята присъда –
с разломна гласност
бъдещето ми говори
с езика на фалшивото си съвършенство.
На равноденствието в точката поврата
обръщат се посоките понякога фатално
и в акробатиката на съдбата
къде е горе, и къде е долу,
къде назад, къде напред
не може да се разбере.
Тогава в мъртвата му точка,
на белия площад на светлината спирам.
Започва службата на естеството,
в която пак на щат ме назначават.

НА ТОЗИ СВЯТ

На този свят
на всичко идва краят –
така ми казваше
един приятел стар.
Но чувам аз
бълбукащия смях
на вечната река
и виждам меката
и неувяхваща усмивка
на водата,
и виждам празника
искрящ на светлината.
Текат водата, светлината,
не свършват те
и блясъкът им не помръква –
от памтивека е така.
Човешкият живот
изтича само
на времето
до здравото кораво рамо.


НА ПЕЙКАТА

Лежа на пейката
потънал в тихото блаженство
на своето усамотение.
А облакът ми е завивката
и белият екран,
по който проектирам
виденията на мечтите си.
И може би самият аз
съм бледата проекция
на нечия мечта върху земята.


ЖИВОТЪТ МИ

Животът ми
минава напосоки.
Вървя към хоризонт,
над който изгревът не идва.
И спътницата ми –
невярната, променлива Луна,
сестра лъжовна,
над мен
сълзи студени рони.
Живот ли е животът ми,
без ясна цел
и без посока постоянна?
Вода е той
в къртичина налята…

 

В ДЪЖДА

Дъжд.
В дъжда
съм още по-самотен.
И под чадъра,
черна сянка –
не ме познава никой.
В дъжда
и улиците,
и градът са пусти.
В шума
на бързите му стъпки
съм по-реален
и по-земен,
и от мечти,
и чувства
по-измит.
Вали дъждът,
плющи, не спира
и аз се питам,
какво ли ще поникне
след толкова
обилното поливане?

 

 КЪЩИТЕ

По хълма къщите се гонят –
надскачат се,
една на друга стъпват
и газят по главите си,
в стремеж
да бъде всяка най-високо,
да бъде най-отгоре.
Приличат къщите
на своите стопани.

 

НЕ МОЖЕ

Не може истината да се боядиса –
по цвят тя винаги е толкова различна.
И винаги променя го според човека,
и според случая,
и според ъгъла,
от който в нея гледаме.
Понякога пък е безцветна,
а друг път шарена, като дъгата.
Не се опитвайте
любимия си цвят да й наложите –
това е невъзможно.

 

 

ЕХО

Различно ехо  от
различни хълмове
сме всички.
Но ехо от
един и същи вик -
вика на нашия Създател.


ЛЮБОВНАТА СТРЕЛА

С предчувствието за
любовната стрела
сърцата ни туптят
и я очакват.
Сърцата ни,
добри и чисти,
подготвени от Бог,
я чакат,
и тя
не може никога
да бъде изненада.
И затова,
прониже ли ги тя веднъж,
аз знам,
че после няма
нищо друго важно.


СЕГА Е ВРЕМЕТО

Жена желана,
когато ми отказваш близост,
аз искам да ти кажа само,
че няма винаги снагата ти
тополова да бъде,
че устните ти ще загубят
цвета си и дъха малинов,
че ще потъне в сянката на времето
лъчистият примамлив
                              блясък на очите ти.
Косата ти
ще разпилее своята лъскавина
по праговете на годините,
а дланите с напуканата,
                              и съсухрената кожа,
ще загрубеят –
те ще загубят нежността,
                                        и топлината си,
на грижите и изпитанията
                              в хладната прегръдка.
Това е то, сега е
възможно най-доброто време за любов.



ДВЕ ПРАЗНИ ЧАШИ

Две празни чаши,
на дъното
с утайка от кафе,
посрещат вечерта
с недоизпитата горчилка.
Денят си тръгна с теб
от вятъра сподирен
и от захлопването на вратата –
и в раничката на гърба му
видях бакъреното слънце
                                 да се скрива.
Две чаши празни от кафе,
като сърца изпразнени от обич,
като изпразнен ден от радост.
И следващият час,
до тях ще легне мъртъв.
Денят след тебе си отиде
и като теб адрес не ми остави.


РАЗМИСЛИ

1.
В измисления свят
на чувствата ти променливи,
аз няма да те следвам.
И в безпосочието ти
посока няма да се силя да откривам.
Върви сама
или до рамото на друг.

2.
До време е добре
ливадата ти остане некосена.
Защото после
тревата ще изгуби своята зеленина
и своя билков мирис,
и ще презрее красотата й,
и трън в сърцето ти,
преминалото лято ще забие.


ФЛИРТ

Водата с тялото ми пак флиртува,
обвива го в прегръдката си мека,
облизва го с безброй езичета
и го облива с бяла пяна.
От твърдостта на тялото ми облекчена,
поляга после кротко тя
и се отпуска в речното корито.

ДОКОСВАМ ТЕ

Докосвам те –
гърдите две луни узрели,
които с двете си зеници ме пронизват.
Долавям тайнството на меките извивки
по цялото ти тяло в нега отмаляло.
Прониквам до самото ти начало,
за да се слея с ритъма космичен.


ЛЪЧЪТ
НА ЛЮБОВТА

Лъчът на любовта
пътува дълго.
Изстрелян от сърце-звезда,
пронизва празното
пространство на омразата,
достига в нас,
да стопли пряспата на самотата,
да я стопи,
да потече живот от нея,
да просветли душата,
да сгрее празните от обич дни
и ги изпълни с нова радост.
Лъчът на любовта
е слънчева искра
преди разсъмване,
пронизал облака
на всичките ни грижи.

МАГАРЕШКА
КАРУЧКА

Магарешка каручка.
Между ушите на магарето
с подсвиркване минава лятото,
минават утрото, денят.
В каручката жена и мъж,
прегърнати,
прегърнали са слънцето,
прегърнали са радостта си.
В каручката при тях е седнала
родената от тях любов.
И е красива тя.
Невероятно хубава е даже,
макар в магарешка каручка, че се вози.

ПРЕДИ
ДА ОТЗВУЧИ

Щурецът на щастливите ми дни,
пресътворени с тебе,
запя последната си песен.
Звучи мелодията нежна,
сред шепоти
в градината им плодна.
Преди да отзвучи
последният прискърбен тон
ще се повторят в мене безнадеждно
            бдението, вярата надеждата.
Ще ги прегърна тежко
и с болка на сбогуване.

ЗА МЕН

За мен
прозорецът ти е
завинаги угаснал.
И няма вече да се спирам аз
под него
в очакване
на ново чудо да се случи.
И тайнствата на нощите
се свършиха –
прогонени от равнодушието ти,
погълнаха ги сенките студени.
А бе за мен
прозореца ти нощен
звездата пътеводна в мрака –
сега стоя под него мълчаливо,
по-беден откогато да било.


ЛЮБОВ
БЕЗ БУРИ
НЯМА

Любов без бури няма
и без
минути на терзания.
Без часове
на безпокойство
               и съмнения,
любов не съществува.
Но всеки който
с любов разсича
заплетения възел
           на съдбата си
е истински щастливец.

БЕЗ ТЕБЕ

1.
Без тебе формите са променени,
неистински са станали
и по-безплътни -не мога чак да ги позная.
Любимите ми очертания
на месности и на пейзажи,
които с чувства съм изследвал,
и са били наслада за очите ми,
сега са мъртви.
В обхваналата ги безкрайност
потъва всяка капчица надежда.

2.
Стига с тази любовна история -
в теб напусто за обич се лутах.
Стига лял съм сълзи.
Затова ли го имам живота си?
Стана вече постелка душата ми -
стана тя килим за краката ти.
Днес не искам от твоята обич -
по-добре да се влюбя в дърво,
да обикна животно -
то с любов ще отвръща на
на моите ласки.

СЕЗОНЪТ НА ДЪЖДОВЕТЕ

///

Тече вода във вечната река –

тече невидимо

през тихите заспали вирове.

Тече без глас –

изтича бездиханна,

изтича без следа,

като крило преминало простора син.

Така човешкият живот изтича

и все го има,

като водата в старата река.

/// 

Изстрадах болката на своята любов.

бях буен извор в светлите й дни,

звезда в небето й.

Сега съм само тишина

изтичаща в несътвореното от нея.

///

Ако не ти се радва никой,

дори и да си слънце,

какъв ще бъде смисълът

от яркото ти съществуване?

///

С юмрук удари слънцето

по синята небесна плоскост –

откърти се денят,

търкулна се

и спря в учудените ми зеници.

///

Не ме търси – отидох си.

Сега вали.

Послушай как се носи

на капките звънът –

послушай тихата тъга,

която пада със дъжда.

Не ме търси –

отидох си от твоя свят,

тъй както капката дъждовна си отива

от родния си облак.

///

Мъж и жена

преминават по тихата улица.

Без да докосват ръцете си крачат,

ръка за ръка.

Става хубав градът,

по-красива реката

от тяхната топла,

прохождаща още любов.

 

///

В мъглата,

светът е нереален.

И образите се размиват,

загубвам ясните пътеки.

Студът пронизва.

Като мъгла безпътна,

оставям се на вятъра

да избере посоката,

в която да ме разнесе.

///  

От еловите върхове

се спуска бавно слънцето надолу.

Откъсната от глас на сойка

една шишарка тупна в топлата ми длан,

като сълза гореща

от отминаващия ден.

///

Пустеещото село

заспива в тишина.

Тук времето е спряло

и гущерче лениво

пълзи върху дъска

от паднала ограда.

Обраслите дворове

забравили са вече

какво е детски смях.

Тревясали пътеки –

как споменът по тях да дойде?

///

Сезон на дъждовете –

вместо трева,

тъга пониква в него

и мокри зъзнат къщи и дървета,

а под чадърите си помрачняват хората.

Дни къси – късо слънце,

без сиромашко лято.

Дъждовната вода отмива всичко

и виждам

как мътни вади с палави подскоци

отнасят спомена

от хубавото време.

Аз търся с дъждобран следа от него,

която да ме отведе

до някоя надежда нова.

///

Пристига любовта

в случаен ден, в незнаен час.

И сваля тя

луната на мечтите

в твоята постеля,

до нечие

разголено и топло женско рамо.

///

Дъждът заплющя изведнъж.

И измокрен до кости

танцува градът,

босоног

в разлюлените локви.

И се питам:

Дъждът ли по детски е весел,

в мен ли детето се връща

или той е детето – градът,

под дъжда тънкоглас,

под чадъра дъждовен на облака.

///

Изви се буря.
Земя с небе се сляха.

И някъде,

и никъде съм аз

сред бурята ечаща.

И само мисълта ми

е сигурното нещо

в което мога да се хвана.

///

Душата с листопада в себе си се бори,

защото в есенната параноя

на жълтия си танц,

тя смисъла не може да открие.

На свиждане дошла е есента с тъгата ми.

В обеззвезденото пространство

листата мълчаливо капят

и мястото запълват

с отлитащи минути есен.

///

Стопих се в своите усилия

да съм щастлив от щастието ти.

Стопих се от надеждата

в надеждата ти да се видя.

Стопен в стопеното сега се вглеждам

и правя тъжните си заключения.

///

Търкалят облаците светлини и сенки

по хребета висок.

И тези сенки са като печати

на злото и доброто

по листа бял на моя ден.

///

Денят с какво ще ме зарадва?

Познавам всичките му фокуси със светлината.

Сам светлина –

ще му подскажа следващия номер…

///

Рисуваш с пръсти по лицето ми

на радостта си светлата усмивка

и аз усещам как чрез нея

напълно ме преобразяваш.

 

///

В небето синьо

на младата брезичка клонките

са тъничките бели капиляри на живота,

с които диша красотата му.

///

Не може любовта

да бъде само радост –

и дните на тъга и болка

докосват светлото й слънце.

Но всеки час

и всеки ден

преминал без любов

е люшнат клон безплоден

от вятъра на времето.

///

Синигерът на младостта ми

изглежда е умрял –

не чувам песента му.

Не чувам звънкият му глас

да ме подмамва вън.

Сега е тишина,

в която чувам стъпките

на неизвестността към мен вървяща.

///

Какво е любовта?

Пътуване през младостта

до рамо на жена

през топлия й поглед –

едно пътуване

в прегръдката на времето крилато.

Едно пътуване,

забравило завръщане.

///

Ще повикам реките назад да текат,

да се върнат в прохладното свое начало,

да се върне и пътят в пътеката,

за да започна на чисто живота отново.

ТРОЯН

   *  *  *

С разперените парашути

на облаците

се спуска лятото

над легналия в ниското Троян.

И музика зелена зазвучава

из гънките потайни на Балкана,

а погледът се вие от високо

над тъмните масиви на горите.

И тук,

в подножието на Амбарица,

потъваш в празника на сетивата.

Избликналата радост

ще те накара да се примириш

с вкуса тръпчив на възрастта.

 И   с  любопитство на дете

да тръгнеш към върха.

*  *  *

В Троян,

където и да тръгнеш

ще стигнеш все до планината.

Дори пътечките на мравките

в стаените ливади

към нея също ни повеждат.

Подухва вятърът от Осъм,

понесъл песен на авлиги.

Понякога горнякът слиза

с натрапчив дъх на ланшен сняг.

И тука е началото,

и тук е краят

на вечния Балкан.

И сякаш векове живея в този град,

в един и същи ден от векове -

несвършващ в блясъка на планината.