Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 2 септември 2011 г.

ПРОПУСНАТИ ВЪЗМОЖНОСТИ
девети разговор с Ведрина


Отива си поредният от последните дни на лятото. Косите лъчи на залязващото слънце меко ме обливат с приятна топлина. Слънцето е почти опряло в далечния връх на планинското било и скоро ще се спусне зад него, прибирайки светлината на отиващия си ден. Залезът е един от най-красивите любими мои моменти. Красив и малко повече тъжен днес, защото тази тъга по отминаващото в днешния ден е съпътствано и от тъгата по това, че прекарах деня си без любимата жена до мене.
- Хей, я по-бодро гледай на живота. С този ден светът не свършва. Идват други, които биха могли да ти донесат повече радост. Защо е тази тъга в очите ти? – изведнъж неочаквано заговори в мен Ведрина.
- Така е, но пропуснатото си е пропуснато.
- Не бива щастието на дните ти да зависи от присъствието на една жена в тях.
- Лесно е да се каже – отвръщам аз. – Но ако призванието на тази жена е да пробужда у мен духовна енергия и поривите на благородни страсти, да поддържа чувството за дълг и стремежа към възвишеното и великото, то тогава въпросът стои по съвсем друг начин, нали?
- Думите ти ме принуждават да се съглася с тебе. И ми е много приятно, като жена, да чуя това.
- Мястото на такава жена до мъжа е свещено.
- Добре, убеди ме. Няма по-голямо зло от лошата жена и по-голямо благо от добрата.
- Много добре го каза. Понякога обаче ме притеснява непостоянството на жените. - Непостоянна жена е тази, която вече не обича - отвръща Ведрина. – Лекомислена е тази, която обича вече друг; вятърничава – онази, която не знае обича ли и кого обича; равнодушна – тази, която никого не обича.
- Каквато и да е жената, без жена не може да се живее, както не може да се живее без храна и питие. Родени и откърмени от жените, ние в значителна степен живеем техния живот и нямаме никаква възможност да се отречем от тях – добавям аз. – Красивата жена се харесва на очите, а добрата на сърцето, едната е прекрасна вещ, а другата – съкровище. Сърцето на жената е право, дори когато умът й се заблуждава. Но не рядко се случва така, че след като е предала ключа от своето сърце, на следващия ден тя сменя бравата.
Настъпва кратка пауза в разговора ми с Ведрина. Слънцето наполовина е скрило лика си зад пламналия в залезни огньове връх.
- Какво може да даде според теб една жена на един мъж? – подхваща отново разговора ни с въпрос Ведрина.
- Тялото е най-малкото нещо, което жената може да даде на мъжа – отвръщам без да се замислям аз. Хубавите жени са създадени да ни безпокоят винаги, защото нито с тях, нито без тях може да се живее честито. Красивата жена е рай за очите, ад за душата и чистилище за джоба. Но без жените началото на нашия живот би било лишено от помощ, средата – от удоволствия, краят – от утеха.
Вярваш ли ти в искреността на жените? – пита Ведрина.
- Според мен, да бъде напълно искрена, за жената е равносилно да се покаже пред хората без дрехи.
Поглеждам към слънцето. То вече изцяло се е скрило зад величествената осанка на високия връх. След него Ведрина помахва мислено за сбогом. И секва буйната река на мисълта. Денят се сгърчва без усмивката на светлината. От ниското изкачат сенките в едно с вечерния хлад. От полъха му лекичко настръхвам и разбирам, че е време за прибирането ми отново в къщи.