ПРОПУСНАТИ ВЪЗМОЖНОСТИ
девети разговор с Ведрина
Отива си поредният от последните дни на лятото. Косите лъчи на залязващото слънце меко ме обливат с приятна топлина. Слънцето е почти опряло в далечния връх на планинското било и скоро ще се спусне зад него, прибирайки светлината на отиващия си ден. Залезът е един от най-красивите любими мои моменти. Красив и малко повече тъжен днес, защото тази тъга по отминаващото в днешния ден е съпътствано и от тъгата по това, че прекарах деня си без любимата жена до мене.
- Хей, я по-бодро гледай на живота. С този ден светът не свършва. Идват други, които биха могли да ти донесат повече радост. Защо е тази тъга в очите ти? – изведнъж неочаквано заговори в мен Ведрина.
- Така е, но пропуснатото си е пропуснато.
- Не бива щастието на дните ти да зависи от присъствието на една жена в тях.
- Лесно е да се каже – отвръщам аз. – Но ако призванието на тази жена е да пробужда у мен духовна енергия и поривите на благородни страсти, да поддържа чувството за дълг и стремежа към възвишеното и великото, то тогава въпросът стои по съвсем друг начин, нали?
- Думите ти ме принуждават да се съглася с тебе. И ми е много приятно, като жена, да чуя това.
- Мястото на такава жена до мъжа е свещено.
- Добре, убеди ме. Няма по-голямо зло от лошата жена и по-голямо благо от добрата.
- Много добре го каза. Понякога обаче ме притеснява непостоянството на жените. - Непостоянна жена е тази, която вече не обича - отвръща Ведрина. – Лекомислена е тази, която обича вече друг; вятърничава – онази, която не знае обича ли и кого обича; равнодушна – тази, която никого не обича.
- Каквато и да е жената, без жена не може да се живее, както не може да се живее без храна и питие. Родени и откърмени от жените, ние в значителна степен живеем техния живот и нямаме никаква възможност да се отречем от тях – добавям аз. – Красивата жена се харесва на очите, а добрата на сърцето, едната е прекрасна вещ, а другата – съкровище. Сърцето на жената е право, дори когато умът й се заблуждава. Но не рядко се случва така, че след като е предала ключа от своето сърце, на следващия ден тя сменя бравата.
Настъпва кратка пауза в разговора ми с Ведрина. Слънцето наполовина е скрило лика си зад пламналия в залезни огньове връх.
- Какво може да даде според теб една жена на един мъж? – подхваща отново разговора ни с въпрос Ведрина.
- Тялото е най-малкото нещо, което жената може да даде на мъжа – отвръщам без да се замислям аз. Хубавите жени са създадени да ни безпокоят винаги, защото нито с тях, нито без тях може да се живее честито. Красивата жена е рай за очите, ад за душата и чистилище за джоба. Но без жените началото на нашия живот би било лишено от помощ, средата – от удоволствия, краят – от утеха.
Вярваш ли ти в искреността на жените? – пита Ведрина.
- Според мен, да бъде напълно искрена, за жената е равносилно да се покаже пред хората без дрехи.
Поглеждам към слънцето. То вече изцяло се е скрило зад величествената осанка на високия връх. След него Ведрина помахва мислено за сбогом. И секва буйната река на мисълта. Денят се сгърчва без усмивката на светлината. От ниското изкачат сенките в едно с вечерния хлад. От полъха му лекичко настръхвам и разбирам, че е време за прибирането ми отново в къщи.
девети разговор с Ведрина
Отива си поредният от последните дни на лятото. Косите лъчи на залязващото слънце меко ме обливат с приятна топлина. Слънцето е почти опряло в далечния връх на планинското било и скоро ще се спусне зад него, прибирайки светлината на отиващия си ден. Залезът е един от най-красивите любими мои моменти. Красив и малко повече тъжен днес, защото тази тъга по отминаващото в днешния ден е съпътствано и от тъгата по това, че прекарах деня си без любимата жена до мене.
- Хей, я по-бодро гледай на живота. С този ден светът не свършва. Идват други, които биха могли да ти донесат повече радост. Защо е тази тъга в очите ти? – изведнъж неочаквано заговори в мен Ведрина.
- Така е, но пропуснатото си е пропуснато.
- Не бива щастието на дните ти да зависи от присъствието на една жена в тях.
- Лесно е да се каже – отвръщам аз. – Но ако призванието на тази жена е да пробужда у мен духовна енергия и поривите на благородни страсти, да поддържа чувството за дълг и стремежа към възвишеното и великото, то тогава въпросът стои по съвсем друг начин, нали?
- Думите ти ме принуждават да се съглася с тебе. И ми е много приятно, като жена, да чуя това.
- Мястото на такава жена до мъжа е свещено.
- Добре, убеди ме. Няма по-голямо зло от лошата жена и по-голямо благо от добрата.
- Много добре го каза. Понякога обаче ме притеснява непостоянството на жените. - Непостоянна жена е тази, която вече не обича - отвръща Ведрина. – Лекомислена е тази, която обича вече друг; вятърничава – онази, която не знае обича ли и кого обича; равнодушна – тази, която никого не обича.
- Каквато и да е жената, без жена не може да се живее, както не може да се живее без храна и питие. Родени и откърмени от жените, ние в значителна степен живеем техния живот и нямаме никаква възможност да се отречем от тях – добавям аз. – Красивата жена се харесва на очите, а добрата на сърцето, едната е прекрасна вещ, а другата – съкровище. Сърцето на жената е право, дори когато умът й се заблуждава. Но не рядко се случва така, че след като е предала ключа от своето сърце, на следващия ден тя сменя бравата.
Настъпва кратка пауза в разговора ми с Ведрина. Слънцето наполовина е скрило лика си зад пламналия в залезни огньове връх.
- Какво може да даде според теб една жена на един мъж? – подхваща отново разговора ни с въпрос Ведрина.
- Тялото е най-малкото нещо, което жената може да даде на мъжа – отвръщам без да се замислям аз. Хубавите жени са създадени да ни безпокоят винаги, защото нито с тях, нито без тях може да се живее честито. Красивата жена е рай за очите, ад за душата и чистилище за джоба. Но без жените началото на нашия живот би било лишено от помощ, средата – от удоволствия, краят – от утеха.
Вярваш ли ти в искреността на жените? – пита Ведрина.
- Според мен, да бъде напълно искрена, за жената е равносилно да се покаже пред хората без дрехи.
Поглеждам към слънцето. То вече изцяло се е скрило зад величествената осанка на високия връх. След него Ведрина помахва мислено за сбогом. И секва буйната река на мисълта. Денят се сгърчва без усмивката на светлината. От ниското изкачат сенките в едно с вечерния хлад. От полъха му лекичко настръхвам и разбирам, че е време за прибирането ми отново в къщи.
Публикации
