Една безмълвност сива ме гнети от много дни. Погълна тя света лъчист и в мокра тишина го грабва. Градът сега е нереален. Дърветата и къщите се търсят, пропити целите от влага. В прииждащия хлад нахлува отчуждението с дъх на неяснота и неизвестност. И цялата материя лицето си загубва в нашествието дръзко на мъглата. Безплътно става всяко тяло. Без ориентир и без посоки вятърът минава през града. Загасва суетата всекидневна, обхваната от сивия покров. Нима това е улицата на която аз живея? Нима това съм аз, човекът бръкнал си с ръце в джобовете и търсещ светлинка в мъглата непрогледна? И уж познавам всичко тук, но то сега е друго. И в гъстата мъгла и мисълта ми става по-ленива и мъглява.
КИПАРИСИ
Обичам тихата алея с кипарисите. Под свода им зелен и мълчалив се връщам всяка вечер уморен. Привикнал съм дълбоко с нея и я обичам, дори когато вятърът не шушне в клоните, когато няма птичи смях и скръбни сенки стълбица чертаят по асфалта. Не са ли кипарисите смълчани най-почитната стража на деня успешно минал? Не са ли часови на моето спокойствие в напрегнатия делник? На пръсти се изправят всяка сутрин те да срещнат слънцето и пламъка на залеза в привечерните часове гасят в челата си. Дори през снежните студени дни на зимата са те туптящото сърце зелено в малката градинка. И там на завет се събират да се гушат птиците и птичите мечти за полет в синева и слънце пролетно.
Алеята на кипарисите, в която дефилира сред шпалира им зелен, усмивката на радостта ми от живота.
Публикации
