О СОЛЕ МИО

О СОЛЕ МИО

Изправени на утрото в очакването топло, децата пеят вдъхновено „О, соле мио”. И изгревният руменец се спуска от небето на грейналите им лица, пощипва пакостникът закачлив издутите им бузки с пръстите на алените си ръце, превръща ги в божури разцъвтели, в градината на пролетта. От песента са озарени те сега, като слънца, в отворилото си вратите утро, за изгрева лъчист. И като песен тръгва светлината по цялото небе. Децата пеят вдъхновено и всеки звук от песента им е слънчево зачатие сред облачните висоти. И всеки звук от песента им е прозвъннал слънчев лъч от лирата небесна, телепортация на новия живот, целунал с нежност топлата земя. И сякаш тези медени гласчета издърпват топлата и меката завивка на току-що събуденото с песента им слънце. И всяко от дечицата, изправени на сцената на утрото кристално, в усмивката му лъчезарна, е цвят прохождащ с аромата си в деня на шестващата пролет. Отправили очи невинни в бъднината, децата пеят песента „О, соле мио”.

ЕДНО ОТКЪСНАТО ЛИСТО

ЕДНО ОТКЪСНАТО ЛИСТО

От празничното весело небе, изпъстрено от залезни илюминации ме гледа вече месецът златист, вълшебникът на романтичните желани нощни часове. И тази вечер пак ще ми разказва той онази дълга приказка без край, в която трябва себе си да преоткрия. Онази мъдра приказка наречена живот. А на извития му рог едно звънче прозвънва с моя глас и търси да запази мястото на моя образ сред звездите, които скоро ще поръсят звездна захар в тихото небе. Градът гаси под него с лунна пяна шумовете си с въздишка, в умората на есенното тържество. Една топола с неугаснал още златен връх, приветства месеца, изпосталял от дългата диета на поредното сребристо новолуние.
В градините изчезва бавно видимият свят и падащите нощни сенки разнасят ябълкови аромати. Дърветата отръскват шумно родилното си бреме по осланената трева, в която натъжените щурци се крият и тихичко въздишат с облекчение. Потича звездната река над тях отприщена от острия излъскан рог на сънения месец и пада отразена в другата река, шумяща под краката ми.
А от върха на старата топола се откъсва едно листо, един копнеж по отлетяло време, преляло чашата си в топлото море на вечността. В спасително протегнатата моя длан то пада – искрица пареща от спомен сладък, заключен, в несигурния сейф на паметта. Листо, което като мен, във въздуха рисува с най-свежите си цветове, невидимата хубава картина на своя кратък, отлетял живот. Така вълнуващ и възвишен е прощалният му танц под звуците на тихото звънче в рога на месеца. И в този час на тихото вечерно тържество, не съм ли аз откъснатия лист, политнал неизвестно накъде, в прощален танц, под звуците на тихото звънче на Космоса – една отронена сълза от спомена на месеца; от онзи връх висок на вечно младото дървото, наречено живот? И може би с блуждаещ, лъкатушещ полет аз търся спасително протегнатата топла длан на нашия Създател!?

В РЕКАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

В РЕКАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

В тихата и бистра река на мълчанието плуват сребролюспите риби на безбройните ни желания. Бързеите и коват звъна на пораженията и успехите. В тях се къпе на воля творческото ни вдъхновение и в кротката й вода се оглеждат новородените идеи. А в дълбокото небе над речната вода летят бързокрилите птици на неуморните ни мисли, в гнездата на които се излюпват сладкопойните пилци на всичките наши мечти. Водите на тази тиха река напояват старата възлеста лозница на живота, сред листата на която зреят най-вкусните слънчеви гроздове от чиито зрънца се храни въображението ни.
Небето на мълчанието изтигла главозамайващите висини на планината, за да закотви облаците на сияйните си въжделения, за да нахрани цялата земя с покой и красота.
И много често то е невидимата люлка на тихата ни съпричастност към всичко случващо се покрай нас и в нас. То е водата, в която се размиват назрелите конфликти между хората. Мълчанието е билката целебна срещу злото и вечно съпътстващите го безбройни неудачи. Мълчанието – умиротворител и гълтач на ненаситните огньове на бушуващите страсти.
Най-често мълчанието е прохладната живителна сянка на мъдростта под яркото убийствено слънце в пустиннитеполета на живота.

В ЖИТЕЙСКАТА ПУСТИНЯ

В ЖИТЕЙСКАТА ПУСТИНЯ

Източват се сезоните
в пустинния керван на дните.
Под палещото слънце на проблемите
оазисите на надеждата пресъхват.
Сред пясъците на живота
вятърът сърдит на ежедневието
затрупва всички пътища.
И вярата в изсъхналия мях
е вече капката последна
която няма жаждата да утоли,
а още ще я подлюти.
Като пустинни извори
пресъхват старите приятелства –
за нови вече аз не се надявам.
Мечтани някога,
нещата днес
загубват своето значение.
Прахът покрива всичко
с воала на забравата
и с нямо безразличие поглъща той
и горести, и жалби,
и радост, и печал,
и нищо не щади.
Неотменимо и като в просъница,
животът си отива ден след ден.

ЩЕ МОЖЕШ ЛИ

ЩЕ МОЖЕШ ЛИ

И ти, жена,
която си до мене,
ще можеш ли
докрай да издържиш
по пътя труден
към моята
житейска истина;
когато сам посоките обърквам,
когато се препъвам и потъвам
в реки от грижи, бедност и съмнения?
Ще съхраниш ли топлата си обич?
Пък може да е писано
до истината ми
да ме избуташ на гърба си ти.

МИРИЗМАТА НА ПРЪЧ

МИРИЗМАТА НА ПРЪЧ

Сега е март. Земята се събужда от шепота на пъпките, събужда се от стъпките на пролетта, от онзи паметен размах на щъркеловите криле, с които птиците изправят от постелята задрямалата зима, подсещат я, че време е дошло да си отива. И въздухът е свеж и чист след пролетния дъжд, след ехото на първия му гръм небесен. Край мен ухаят дъхавите теменужки и цъфналите клонки на дърветата. И изведнъж в носа ме блъсна натрапчивата неприятна миризма на пръч. След миризмата му се появи и той, последван от пасящите кози в ливадата. А не далече, подпрян на гегата, стои пастирът и миризмата никак не го впечатлява, нали върви цял ден той след стадото си в нея. Дори и в този хубав ден животът иска да покаже двете си страни – добрата, с аромата на цветята и лошата, на пръча с отвратителната миризма. Напразно вятърът се сили, да я смекчи – така е остра тя и задушлива. Не е забравена, не е, но за това пръчът неще да знае, брада повдига към небето и с издути бърни, козите обикаля той и души, и пръска в пролетния въздух смрад. И аз се питам как ли е възможно тази смрад, да е първопричина за раждането на красив живот? Но можеш ли да разбереш живота!?

С ДЪХА СИ

С ДЪХА СИ

С дъха си аз ще нарисувам по обледените стъкла на заскрежения прозорец на живота ми най-светлите и весели пейзажи със слънца горещи, каквито някога рисуваше Ван Гог. Щастливи ведри небеса на сънищата си ще нарисувам аз с дъха си, красиви небеса в които ме издига, като крило на птица топлото ми чувство към теб и планината.
А под това небе посечените слънчогледи на мечтите ще увяхват бързо под ярките лъчи на озлобеното ни време.
Но кипарисите, зелените развети знамена, ще се издигат пак в очите на небето и дъх на клей ще впръскват те в звънливия прозрачен въздух, за да прогонват злото от света ни светъл. Ще носят лятото на раменете си, за него неизменно ще напомнят. Сега студено слънце свети, но в моето сърце е знойно лято, слънчасало от слънчогледите на чувствата. А вечер, сбрали огъня на жегата те с изтънелите си върхове звездите ще запалват в мрака, за да има в нощите ни светлина, надежда топла.
С дъха си слънчев слънцето ще сложа в скута ти – то нека позлати деня ти, да го изпълни с песен и с живот. С дъха си ще те нарисувам в твоя сън, където злото няма достъп, където пътищата ти с цветя застила усмихнатата красота, където сянката на светлината е подвластна и няма плач и стон, а само смях и песни.
С дъха си пролетен в диханието на цветята ще те нарисувам аз върху зимния студен прозорец на живота. И нека е прекрасна моята картина, като жена, докосната на любовта от пъстрото перце вълшебно.

Нагоре

Гласувай:

0

0

Предишен постинг

В ЕДНАКВОСТТА

В ЕДНАКВОСТТА

След облачния мрачен ден, отново грейна пролетното слънце. И то изсмука сенките до корен. Запяха птиците. Но аз не знам защо не мога днес да споделя голямата им радост. Един и същи е градът, една и съща си е улицата пак, макар и малко просветлена, и паркът също. Непроменени си остават магазините и хората които срещам са едни и същи и все едно и също те ми казват: „Добър ден”. Но как да е добър денят в едно и същото, кажете, как!? И само раницата с грижи и проблеми, която нося на гърба си не е една и съща – все по-тежка става и раменете ми привежда.
Един и същ живот, в един и същи град; една и съща работа с едни и същи хора – най-отегчителното нещо е в света. А пък животът ни изисква да бъдем винаги различни ние, да бъдем с обновени мисли, подмладени, за да може да пие пресни сокове от нас. И като че ли трябва да си Бог, за да не бъдеш сред еднаквото еднакъв.

СЕЧЕНЕ НА ДЪРВО

СЕЧЕНЕ НА ДЪРВО

Един човек сечеше с брадвата си с настървение едно дърво. При всеки удар нов на острието аз чувах тежкото стенание на ужасеното дърво. Не бе ли то създадено за радост на очите ни? Не бе ли то създадено за дом на птиците? Не беше ли дървото с връх висок пристанище, в което акостират корабите бели на облаците пътешественици? Не беше ли дървото гребенът зелен, разчесващ дългите коси на вятъра? Не беше ли възторженият изпращач на изгреви и залези, заслон при буря, скривалище на мравките и буболечките? На него месецът завързваше сребристата си люлка. Бе търпелив слушател то на разказите дълги на звездите в среднощни часове. Дървото аплодираше потока, запял най-звучната си песен по склона стръмен сред скалите, събираше легендите на върховете, дошли от стари времена – пазач на тайни, ням свидетел на толкова превратности и чудеса.
Но днес един човек сечеше с брадва снагата му все още здрава. Все по-широка става раната. Прекъсва притокът на влагата към гладните безбройни клетки. Разперило в безпомощност красивите си клони, дървото моли за пощада, за милост моли то. Но кой го чува? Една илюзия умира, че всичко е единен организъм. Нима смъртта на нещо е единствено условие за да живее друго нещо? Изглежда е така. Не го виня, секачът иска също да живее. Той пъшка, бърше чело, поема глътка въздух и удря пак, и за живота си се бори – дълбае смъртоносна рана. Все още е студено, човекът иска да си има топлина за своето огнище. Изскърцва стволът и дървото клюмва – последния му стон отеква и грохва на земята. Сега доволен е, ще може тялото си с огъня да сгрее. Но как, но как душата си ще стопли, след случилото се, се питам аз!? Този човек бях аз…

СЮРРЕАЛИСТИЧНА КАРТИНА

СЮРРЕАЛИСТИЧНА

КАРТИНА

Художникът рисува на своята нова картината как един човек върви забързан по небето. По скоро не върви, а се опитва да лети. Край него едрите големи риби на кълбестите белите облаци танцуват в широката небесна пустота. На тях раздава той от радостта и болките, които носи земното в небесното. Към него слънцето отправя взор, протяга златните си длани да го погали, но близостта му за човека е опасна и затова, един орел политнал над главата му, го брани, с крилата си му прави сянка. Далече някъде в пространството пред него, небесната дъга изсмуква с дългите си смукала от красотата на земята най-дивни цветове. В картината реката нарисувана тече по невъзможен начин – тя от земята се излива в синевата на небето. Подскочили от своите места, политнали са къщите, въртят се в безтегловност, забравили предназначението си. И виждам още няколко дървета, забили корените в облаците, напук на гравитацията, как ръсят плодове в неокосената трева с обърнати корони към земята. От най-големия и светъл облак, наднича някой с любопитство към вървящия човек. Дали това не е самият Бог? Нима художникът е дръзнал да качи при Бог човека!? Нали това е невъзможно, защото може Бог да слезе до човека, но не обратното. А може би животът на земята е сюрреалистичната картина нарисувана от нашият Създател?

ЗАБРАВЕН ЖЕСТ

ЗАБРАВЕН ЖЕСТ

В сезон подир сезон, върти се неуморно времето на дните в шарената въртележка. И в неговата центрофуга каляваме характерите си и опит трупаме за бъднината. Дори добър да е сезонът, той отминава и за прощаване настъпва час. Отнася в него лятото златистата си светлина към други хоризонти – отнася спомена за нас, такива, каквито няма вече никога да бъдем. Аз виждам в този час по угарите и стърнищата в полето да го изпращат работливите селяци, свалили шапки, с отпуснати, напукани от труд ръце. На лятото помахват те сега за сбогом, щастливи от получените дарове от него. И затова тъга в очите няма. И са красиви те, обгърнати от слънчевите ореоли на този час прощален. Денят последен на слънчевото лято ги държи в магията на своята неповторимост и озарява чак до дъното душите им – те затова са може би красиви, както никога. И долината в този час на тайнство отслужва свята литургия, каквато още никой не е виждал.
Стоят в съня ми с шапки снети хората пред отминаващото лято, пред добрината му, пред красотата. И питам се защо ли днес забравили сме шапките да сваляме за почит от главите си? Един красив, забравен жест за почит и за уважение – един старинен ритуал. Едва ли вече ще го възкресим…

НА УТРОТО ПРИЯТЕЛ

НА УТРОТО ПРИЯТЕЛ

Потъвам в синкавата тишина на утрото лъчисто. И в този час за размисъл сред планината, се чува как разпукват пъпките на клонките на храсти и дървета. Пристига пукотът до моя слух на ехото по включените микрофони. Кога ли е успяла пролетта безшумно да отвори прозореца на идващия ден? През него слънцето поглежда долината, разтворило ветрилото си златно и тръгва светлината по своя път далечен. И полъхът от билото планинско разнася тънки ароматите на цъфтеж. В затоплените шепи на земята животът се събужда – изпод прохождащи тревички и листенца надничат с нетърпение голямо мравките и буболечките. Над мен в напъпилите клони, косовете с прегракнали гърла пак свирят одата на слънчевата радост и облакът надвесен над гората се е спрял, и слуша, хванал за връвчицата на дирята един прелитащ реактивен самолет – без да си дава сметка, че след миг, ревът от неговия полет ще скъса тишината, и тази птича песен вдъхновена. От облака, излитнал сякаш от съня ми с чудатата си променлива форма, подскочи слънцето, кълбуч направи към приповдигнатия хоризонт на планината. И сякаш двата върха в синята далечина въртят невидимо въженце, за да подскача слънцето и с пролетта да си играе. На най-високото на хълма, стои един човек изправен и наблюдава с интерес, забавната игра на сянката и светлината, на пролетта в усмивката, даряваща живот. Този човек, окъпан в пролет – това съм аз, на утрото приятелят.

НА БРЕГА НА РЕКАТА

Приседнал съм на камъка крайречен и слушам как слънцето говори с речната вода. От двата бряга старите върби напразно се опитват да погалят с клонки сияйния му лик, повдигат се на пръсти, слух напрягат в тишината, опитват се да чуят топлите му думи, които то нашепва вдъхновено. Водата слуша и събрала в шепи отраженията на града, нанякъде, незнайно нанякъде ги носи. И аз се питам в този миг на единение дълбоко кой ли ще бъде този късметлия, дето ще може на спокойствие да види приказните й пейзажи, записани и подредени в блестящия й видеоклип.
Едно момче, поспряло на брега отсрещен, загледано в реката, с мечтателна загадъчна усмивка, следи движението на водата – по нея праща може би далечния си поздрав, на някого когото то обича. А може би, забравило света, сега се пита, какво ли би разказала водата, ако умееше да ни говори – какво ли не видяла е по дългия си път!?
Опитвам се и аз телепатично да вляза с него в диалог, но слънчевата телепатия за мен е непонятна и момчето бързо хуква по раззеленилия се бряг след бързата вода, след литналата пъстра пеперуда на мечтата си голяма. А може би това момче бях аз!?
Оставам сам отново върху камъка приседнал - с водата, слънцето, с блестящата река. И в ромона й тих долавям шепота от думите на тези редове.

ТАНЦ С МЕСЕЦА

ТАНЦ С МЕСЕЦА

Танцува месецът най-новия си танц. И мисли си, че му партнира най-близката звезда, а всъщност му партнирам аз. Танцува месецът с мечтата ми понесена от облака със сребърен обков, танцува с погледа ми влюбен в планината. Възторгът ми от силуета на върха ме грабва и ме понася сред небесните селения, където в мека светлина, космично болеро звучи на бала пъстър на звездите. Това е танц за месеца, за принца на нощта. Танцувам с него, но стъпките старинни на неговия танц не зная аз добре и го настъпвам по рога извит, когато сбъркам такта.
И уж въртим се с кавалера на нощта на дансинга космичен, а през прозореца си виждам как девойката живееща отсреща, сама танцува в стаята си малка озарена от светлика на сърцето й. И тя към месеца поглежда и сигурно си мисли, че танцува с него; не се досеща милото момиче, че аз съм този месец яснолик, с усмивката си озарил нощта. Едва когато месечко ще кривне срамежливо зад покрива висок на къщата съседна и се скрие, възможно е и да усети, че с мечтата ми танцува, с душата ми и с чувството напиращо в гърдите ми. Ще го притисне тя и ще усетя пулса на сърцето й. В езическата нощ на чудесата, такава е магията на месеца – да надари с любов сърцата ни и с музиката на среднощна тишина да ни омае, да ни накара да танцуваме и с него, със себе си и с любовта си.

ЗАЛЕЗ

ЗАЛЕЗ

Денят е тъжен –
залязва ярколикото му слънце.
Печал от облаците се отцежда.
Залязващото слънце
е скъсаната струна
от инструмента звучен
на меката вечерна светлината.
Една писклива сова
над мен прелита с убеждението,
че тя е глътнала с гласа си слънцето,
че тя ще е първопричината
за идването на нощта.
Така ми заприличва тя на някои хора,
които все си мислят,
че заради тях изгрява слънцето.
Червените сълзи на залеза
изсъхват бавно по лицето на небето –
тъгата се стопява в меланхолията
на придошлата вечер.
Тя идва с теменужни сенки,
с дъх на покой и на забрава –
след нея черен плащ развява мракът.
В прегръдката му кадифена
топи се силуетът ми
на залезния хълм изправен
под озвезденото небе.
Остава само мисълта ми неподвластна
в неотменимите колизии
на сянката и светлината.

ПРОЛЕТНИ РАЗМИСЛИ

ПРОЛЕТНИ РАЗМИСЛИ

В насрещната гора аз виждам как дърветата опират гръб едно на друго. Така постигат сила в своето единство и устояват те на бурите безбройни. Облегнати едно на друго, дърветата за нещо си говорят, прегръщат се, целуват се и се усмихват на идващата срамежливо пролет. По клонките им влагата пълзи и храни пъпките им натежали – облича ги в зелени нови ризи. И пак по тях, от облачните висини се спуска светлината, към закопнялата земя за нея, събудена за нов живот. Небето днес е още тихо, но щом напрегна слух, дочувам как набира сила в него пролетният гръм, най-първият – салют за идващия нов живот. Изправен в подмладената ливада сега аз гледам полета на облаците лекокрили, очакващи от слънцето причастието си. И те, като дърветата, се оповават един на друг, преливат сила в силата си. И няма как загледан в тях аз да не се запитам, защо при хората това е трудно да се случи? Нима не виждаме урока на дърветата и облаците? И не намерил отговор, захващам поглед в бягащата сянка по ливадата от облака над мен. И тръгвам с нея към гората на надеждата, където моята надежда да потърси рамо в нечия надежда друга, и да разцъфне с пролетната сила, пролетният цвят на вярата в доброто и в човека.

ДОКОГА

ДОКОГА

Блестяща моя градска улица –
по тебе дефилират бодро
успелите, доволните, щастливите.
Усмихнати разхождат те
автомобили лъскави,
красиви скъпи дрехи и сполуки,
а пък нещастните,
притиснатите от живота,
приведени и смачкани,
от ъгъла си прашен,
с очите само жадно те поглъщат,
преглъщат сухата си слюнка.
Едните смело
върху охолството си леко плуват,
а другите, низвергнати,
опитват някак си да съществуват.
О, моя улица безпътна,
безгрижие и грижи
се люшкат на везната ти прецизна
и аз сега се питам
защо, и докога
все грижите ще натежават в нея?

КОЙ МОЖЕ ДА ЗАСПИ

КОЙ МОЖЕ ДА ЗАСПИ

В нощта се носи мекото ухание на липов цвят. И потопени в него, звездите дишат учестено, въртят се упоени, играят танца си блещукащ, в дълбоката вселенска тишина. Не са ли те среднощните космически пчели, жужащи в клоните край звездния пчелин? И в този топъл миг на тайнство къщите крайречни, надвесени над кротката припяваща вода, прибрали празничните пъстри дрехи на светлите си отражения, за нещо си шептят. В часа на нощно бдение водата нежна тиха музика реди и приказки приспивни пак чете на рибите. А там под старите върби просветват в мрака светулковите магистрали. Сред този аромат на пчелните мечти, отръскват къщите от себе си шума от миналия ден; свалили облачните си калпаци, изуват прашните си чехли и обличат неоновите си пижами. И гърбове опрели, те благославят в този час минутите за нежност отредени. А по калканите им гладки уличното осветление рисува с четките на сенките, красивите пейзажи на светулковата нощ. Една мечтателна луна, пробила облачния балдахин, провира сребърни лъчи да види, кой пръска тези нощни аромати в лицето на нощта. Липите не се хвалят, а тихомълком се споглеждат и прошумолява тихата им радост в короните им бухнали и пълни с птича песен. В такава нощ, когато, ухае на липа, когато блика сила за живот и се омесват миналото с бъдеще и настояще, кой, кажете ми, кой може да заспи?

ДЕНЯТ

ДЕНЯТ

Той идва с птичи песни и цвъртеж из клоните на старите дървета пред дома ми. В един и същи час той идва неизменно – измита сенките и пръска светлина навред. Ще го познаете по бялата му шапка, по погледа му устремен към западния хоризонт далечен.
На раменете си положил слънцето, денят върви с широка крачка, през света. И леките му стъпки събуждат всичко за живот. А от ръкавите му дълги излитат събудените ветрове, с които цялата природа, изтръсква дрехата си запрашена.
Денят със слънчевите тънки сламчици изсмуква сенките и сее цветове, където мине.
От топлите му длани излита пъстроперата красива пойна птица на надеждата. След нея литват и стремежите ми нови в посоки още неизследвани.
Върви денят напряко през ливадите, на планината дружелюбно кима, подсвирква си с уста и грее с оптимизъм. Ако го срещнете, сторете му добро и път му направете – дайте му предимство. Той добрината няма да забрави и с нещо все ще се отблагодари.

ЩЕ СТАНЕ НЯКОЙ ДЕН

ЩЕ СТАНЕ НЯКОЙ ДЕН

Небето винаги е непознато, макар едно и също да е то над нас. И хороскопа му чертаят непредвидими облаци с провлачена и бавна крачка, с видоизменящи се форми. В променящото се небе и мисълта ми губи своята опорната точка, за да предскаже своите възходи и падения. Небето, непознатото, в реката се оглежда да види новия си лик – поредното си превъплащение. Реката бърза пак надолу – тя гони крайната си цел и все не я достига – от памтивека е така. Прозвънва нежната й лира, докосната от пяната на бързеите й сребристи – мелодията е подарък за небето. В танцуващата светлина се къпе най-новият копнеж в душата, копнеж да промени света, да го направи по-красив и по-добър. Небето е като реката майка, гальовно се усмихва и снизходително проправя път за своето дете сияйно, слънцето. Небето винаги е непознато – понякога добро, понякога е лошо, но ние търсим винаги надежда в него, защото тя живее неизменно там – не сменя никога адреса си. Небето – синята мечта на моята земя, която го обича и целува страстно, която все мечтае да се прелее в него най-накрая. И някой ден далечен, това ще стане неизбежно.

ФЛАГМЕНТИ 3

ФРАГМЕНТИ 3


* * *
Душата запалва фитилите на желанията,
а тялото търпи последствията.

* * *
Сълзите са дъждът гергьовски на душата
и напояват нивата на облекчението ни,
когато мъката и болката са овладени.


* * *
Добър ли, лош ли –
добре дошъл си миг,
защото е заключен в теб животът.
Когато хванеш миг в сърцето –
докоснал си частица вечност.


* * *
Зад мен са спомените.
Сърцето и гърба ми топлят те.
Пред мене са мечтите,
които ме облъхват с вятъра горещ
на нетърпението.
В пресечната им точка дишам.


* * *
Какво брои неуморимият щурец –
безбройните листа,
които в есенна позлата капят по земята?
Оставащите дни до зимата?
Или забързаните удари на моето сърце?...

УТРО

УТРО

Утрото размаза кадмиев оранж в лицето на небето, в стъклата на прозорците и облепи с тапетите на изгрева, на цялото пространство стаята обширна. С вика на подранила птица подгони тишината и пръсна светлината си в очите на деня, събуди го, на път го призова. Огледа се в прозявката на сънната река, наплиска си лицето с ведрина и тръгна босо по стръмните пътеки на раззелененото планинско било. И моравите сенки, проснати от върховете, свиха дългата си крачка. На слънцето излъсканата котва се откъсна от тръпнещия хоризонт и ладията на деня заплува в спокойното море на запролетеното небе. В далечния насрещен връх се срещат сянката и светлината, деня с нощта се разминава, разменят си визитките и пак си обещават, че скоро ще се видят там отново. Върхът изтръсква на сенките дебелото одеяло и пак застила белите чаршафи на леглото си, в което да прегърне събудената моя мисъл. С бинокъла на ранните си часове, раздвиженото слънце обхожда своите владения, планира работата си, която няма кой друг да я свърши. Ще бъдат сенките облизани до сетното петно и върху чистото ще легнат новите в обратната посока. Така земята се прочиства, за да е вечно млада и сънят й да е сладък. И с идващия ден, в гърдите ми прохожда най-бодрото ми настроение.

ЖЕЛАНИЯТА

ЖЕЛАНИЯТА

Желания –
море без дъно.
След тях –
последствията.
Ще трябва да ги изтърпим
и после да ги надживеем,
когато са с горчив привкус.
Желания –
аз няма да ви спирам,
а напротив –
ще ви прегърна.
На дните ми сте вие
празничната пъстра дреха –
без вас ще бъдат дните невъзможни,
без вас как себе си ще опозная?

ДО СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО

ДО СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО

Прибира времето
прозрачните си летни отражения,
наситени с гореща страст
и с толкова емоции.
Съвсем внимателно сега,
в запрашения край на лятото,
пристига с тихи стъпки,
за да не изплаши някого,
чаровницата есен.
Когато тя в ливадите поседне
сред изгорялата трева,
копите ще изсмучат от земята
последна топлина
и дългите си сенки ще прострат
под изтънелите лъчи на слънцето.
С променлив вятър
ще ни погали старата прошарена гора.
И в пъстрата омая в края на деня
на залеза
след сетната въздишка,
когато тръгнат
уморените от паша облачни стада,
ще дойде есенната тиха вечер,
ще събере светулките в дланта си,
ще ги затвори в нея,
до следващото лято.

ЩЕ ТРЪГНЕМ

ЩЕ ТРЪГНЕМ

Ще тръгнем
без да се обадим на тревите
и без да се сбогуваме с дърветата,
с онези мълчаливи
притихнали свидетели
на нашата любовна среща.
Не ще погледнем и към слънцето –
то беше с нас и помни всяка наша ласка.
И нека птиците
съобщят за заминаването ни.
Ще минем боси и нехайни
по дългия си път обратен
край шипките обсипани с рубини.
Цветенцата усмихнати
ще кимат нежно
и с аромат ще ни облъхват.
Но няма да се спрем –
не ще се поддадем
на песента и на авлигата,
която часовете ни любовни
настойчиво подслаждаше
с най звънките си песни,
защото този път е извървян
и друго време ни отнася
в друго място.

ТАКА Е ВСЯКА ПРОЛЕТ

ТАКА Е ВСЯКА ПРОЛЕТ

В мълчанието на гората долитат птиците на хубавите мисли. Мълчанието на гората е пътят, по който крачи вдъхновението ми. Към него, по страничните пътеки, от различните посоки на гората, прииждат образи невероятни на поетическото ми въображение. Пътеките, който водят към дома блестящ на нови хрумвания и идеи.
Но днес под клоните е цъфнал кукурякът и аз се питам, на цъфнал кукуряк ли се превърна обичта? С чий глас потокът в ниското припява все още с тембъра на зимата? По стволовете на дърветата днес виждам аз да се увива бръшлянът жилав, на завистта. Под клоните напъпили и изневярата, и алчността, люлеят, печалните си цветове, в които, пчелите никога не кацат. Единствено синчецът, до нестопена пряспа сняг, напомня капчици небе, посипали земята. Там, по-нататък, на припека в прегръдката, прилича минзухарът на пламък, в който са горели, криле на ангелите бдящи над душите ни. По прах от пеперудени криле минават спомените ми, през този горски кът и също търсят своя дом забравен. А сред възторжения хор на птици-песнопойци, не смее вече сойката да изкрещи с пресипнал глас, нито кълвачът да извика. Настъпва времето на нови звуци в старата гора, а, също и на нови мисли. Така е всяка ранна пролет!

КЪМ ИЗВОРА НЕБЕСЕН

КЪМ ИЗВОРА НЕБЕСЕН

Виж борът над главите ни – огромният чадър, предпазващ ни от парещите въглени на падащи звезди. Виж борът над главите ни – израства сякаш той от тишината на самата нощ. Не са ли клоните му пътища разпънати към всичките посоки на небето? Сега шишарките по тях са тъмни силуети, угаснали слънца. Те в себе си са притаили ядрата малки на живота.

Гласът ми шепнещ е вечерен вятър, просъскващ в тънките иглици, на боровите връхчета. За теб разтварям мълчаливо аз шишарката в дланта си – като сърце пулсира в нея тя, като сърце събудено от топлите ми чувства. Със семенцата на шишарката, ще мога ли да назобя охолно коня сребърен на месеца, изгрял над боровия връх? Юздата му оставям в твоите ръце. Когато искаш можем да поемем на далечен път, към извора небесен на галактиките, далеч от всички земни грижи, там, където всичко е възможно.

ИЗГУБЕНАТА ЛЮБОВ

ИЗГУБЕНАТА ЛЮБОВ

Какво остава от една изгубена любов? Горчива, недопита чаша вино, градина буренясала, пресъхнала река, изсъхнало дърво, небе покрито с мрачни облаци дъждовни – пустиня от безверие и дълга, дълга самота убийствена. Разкаляна в недоразуменията локва и в нея жабата на отчуждението под репея на безразличието, опулена в недоумение към бъдното. От дъното на дните на една изгубена любов, утайките на радости преминали и смях разсипан в бездната ни гледат и нищото изпълва тяхното пространство.
Душа, строшено огледало, в което вече никой не поглежда. И шепа пясък от сринатия замък на надеждите. Тревясала пътека нежност по която паяците на забравата се гонят и спомените уморено, в безсънни нощи преминават. Два гласа от един дует, завинаги един за друг загубени, заглъхнали завинаги сред здрача, които, някога надпявали са птиците, сега в нощта безпаметна на запустелия си дом, утеха търсят.
Изгубена любов, угаснала звезда, вселена преживяла космическия колапс, на неизбежната си гибел.

НА ПЛЕНЕР

НА ПЛЕНЕР

Платното е бялото поле за новата ми мисъл, за топлата вълна на вдъхновението ми. Аз с четката си го докосвам с благоговението на селяк, докосващ буца пръст напролет, когато черноземът се събужда за живот, когато трябва да се сее. С очи разсявам огнените багри на страстта си към красивото и виждам как насреща овошките източват тънкостволите снаги, как те с неугасим копнеж към слънцето, с напъпилите свои клонки от пролетния вятър, ми кимат дружески, изпълнени с надежда, и сладостно предчувствие за плод. Под тях, реката уловила образите им в красиви сини отражения ги грабва и иска да ги отнесе в албума си, като подарък на далечното море. Над нея облаците в утринна позлата извършват мълчаливо своето поредно тайнство, което само посветените разбират – един обред за съпричастните към техните възторзи и копнежи. Лозята, стъпили на хълма голочел, в утринната си прозявка се изправят. Раздвижени от лекия ветрец, те правят гимнастическите упражнения със същото старание , с което аз рисувам. В движенията им усещам, как бликащата сила на живота надава вик, и виждам как крачи Трифон Зарезан с венец от пръчки лозови и бъклица в ръка, към огнения хоризонт на идващия ден, съпътстван от езическия танц, на палавите пролетни вихрушки. Ситнят, ситнят след него багрите на моята картина, да стъпват искат в неговата диря, под такта на изящната мелодия на ранобудните запели птици, в една искряща, весела картина-пролет.

ПЛАНИНСКИ ПОТОК

ПЛАНИНСКИ ПОТОК

Водата прави своите

искрящи, пеещи салта –

каймак разбит повдига

и отминава по-нататък.

Простене корен, камък охне,

удари тъпан водопадът –

разнищената бяла дреха

на раменете си

намята пак водата.

Потокът бърза да ме стигне,

а аз гласа му да догоня.

ЩЕ БЪДЕ САМО НОЩ

ЩЕ БЪДЕ САМО НОЩ

И всичко от деня ти ще изчезне, ще го погълне залезната пяна. Косата ти, от пламъка небесен станала червена, ще потъмнее, ще стане здрач. Ще се стопят и дъх и смях, сълзите ще изсъхнат. Ще дойде час за други мисли, за други , неизвестни преживявания. Среднощната гора на хълма, за месеца ще стане тъмна ладия. Ще се стопи безпаметно денят и нищичко нощта не ще да пощади. Сега на залеза ни в огненодишащата бляскава поема, той пише сетния си стих. Небето учестено диша и с пулса кървав на последния си час, полага най-последната черта на бързия си и неравен щрих. Небето уморено диша – в ковачницата му хвърчат искри и от нажежените снаги на облаците, предава плът на своите видения, загадъчни и непознати. Нощта гаси в зениците ми, от мрака разширени, най-хубавите образи на залезния час и под главата ми, в короната на старото дърво, вечерни птици пеят, прощалния си реквием, прощават се с деня.

А после? Ще бъде само нощ…

В УХАНИЕТО НА НОЩТА

В УХАНИЕТО НА НОЩТА

По бялата стълба на моята мисъл месецът слиза с крак върху стремето и чака мига на своето тайнство. А там под листата на тихите нощни дървета, съзирам подвижната сянка на влюбени. Под дълбокия поглед на месеца, тя също бленува за път и за щастие. А месецът спуска звездната люлка към нея. С готовност ще дам аз на нощта образа свой. И ти ще гледаш с изумрудния поглед на далечни звезди, към неговата умозрителна проекция и ще спреш стъписана, пред огромната заключена врата на квантовата нощ. А квазерният блясък, ще ме поглъща цял сред звездна пяна. По зноя на нощта ще се опитваш да се изкачиш до онзи връх заветен на думите, от който, светът изглежда друг. А аз от толкова далече, ще търся нежността ти в устните останали без дъх, от взиране в безкрая на нещата. Дори в нощта, без слънце, пред вратата ти ще зрее пак плодът на поетическия нар. От неговия дъх неуловима ставаш, като движение на северно сияние.

А месецът, дочакал своя миг на тайнство, ще е приятелят, до рамото ти мълчаливо крачещ, в диханието на нощта.

СНЯГ

СНЕГЪТ

Заваля тихо сняг. Бала радост в съня на децата. Като дете и аз му се радвах, особено когато натрупаше дебелите преспи, когато запушеха комините в снежните калпаци на къщите. Снегът означаваше пречистваща тишина и белота, нова дреха за уморената земя, означаваше търкаляне в меките преспи, означаваше бой със снежни топки. По местата където играехме щяха да се народят разнокалибрени снежни човеци с морковени носове и продъдени тенджери на главите за шапки. Снегът означаваше незабравими шумни пързалки, щастливи зимни празници с много подаръци.
Но днес, когато снегът заваля, зад красивия танц на снежинките, аз виждам да прозират други истини. Други мисли ми идват наум; че ще трябва да се рине изобилно навалелият сняг, ще натрупа по улици и тротоари и трудно ще преминаваме; че много скоро тази приказна бяла чистота ще потъмнее от дим, сажди и какви ли не боклуци; че снегът ще насъбаря при топенето си цигли и керемиди от покривите и дуварите, ще предизвика наводнения; че докато вали, тежката му мокрота ще счупи клони, ще скъса далекопроводи, ще доведе до спиране на тока; че ще замръзнат чешми и водоеми. Ще дойдат тежките и непосилни за бюджета ни сметки за ток, парно, дърва и въглища. Ще дойдат ледовете и ще започне хлъзгане и падане по тях, контузии ще има. Че ще трябва да стоим повечето време затворени в къщи покрай печките и радиаторите; че над града ни ще легне плътен смог от мръсен въздух; че ще плъзнат настинки и грипове, и ще се наложи да се пият лекарства.
Колко различно гледам сега на тази падаща чиста небесна белота – от радост, тя се е превърнала в грижа. Навярно е така, защото преди е имало кой да мисли за проблемите идващи със снега. За възрастните тегобите, за децата веселбата и забавленията. Затова за едните снегът е гост желан, а за другите бреме.

ЖИВЕЯ ПОД ДЪГАТА

ЖИВЕЯ ПОД ДЪГАТА

Под свода на небесната дъга живея. От нея вземам цветовете за картините си и за думите в речта си. Душата ми е пъстра пеперуда в широката градина на небето. В цветята цвят – това ми е мечтата, която искам с теб да споделя. Живея под дъгата в облачния град. Живея в облаци, които ти изпращам – това са белите писма на мисълта ми. Погали ли те топъл дъжд, помилва ли те нежно клонка с цвят, окъпе ли те в аромати, да знаеш, че това съм аз. Когато спиш навън и облак ти направи сянка и бди над сладкия ти сън, да знаеш, че това са жадните ми устни, разтворени за твоята целувка. Когато вятърът с перце лицето ти погали – това е топлото ми издихание, което те обгръща.
Ти можеш всичко да поискаш под свода райски на небесната дъга, небето щедро е, ще те дари. Но могат да се искат само възвишените Божии неща – земята забрави с напразните й обещания. В града на облаците може всичко. Но как, но как се стига там – това дори и аз не знам.