Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

събота, 21 май 2011 г.

ФРАГМЕНТИ 5

ФРАГМЕНТИ 5

* * *
Когато остарее тялото,
когато отеснее за вечно младата душа,
то тя като крадец от него ще офейка.


* * *
Погледна ли небето
все още виждам облачния замък на мечтата си
и с вятъра усещам покрай мене да прелита
на детството ми птицата красива.


* * *
Най-сигурният сейф е паметта.
Ключалката й никой
не може да разбие и да го ограби..
Единствено опасният крадец
е сметката закрита на живота.


* * *
Омразата – необитавана земя е.
Дори и бурите и дъждовете я отбягват.
Там никога искра живот не трепва –
зловонието й прогонва всичко.

* * *
Отиват си нощта, сънят, а светлината
изтрива блясъка и на последната звезда.
Съвсем, съвсем е тънък вече мракът.
Като нощта животът бързо отминава –
особено прекараният в сън живот.


ЗАБРАВЕН И НЕНУЖЕН

ЗАБРАВЕН И НЕНУЖЕН

Забравен и ненужен
в глъхнещата вечер

вървя по улицата оживена
за всички непознат
и толкова далечен
,
от всичко отчужден.
Луната слиза върху раменете ми
-
другар на моята душа,
която някой ден
ще я потърси и повтори
.
Излъчващ лунна светлина
вървя сред къщите
и болката от самотата пак
при хората ме връща.

Очаквам все
да спре на мене някой
поглед най-доброжелателен
,
очаквам кимване с глава,
усмивка -

най-сладката троха живот,
която сили ще ми влее
да мога утрешния ден да преживея.