ЩЪРКЕЛИ

ЩЪРКЕЛИ

Дали от този мах на щъркеловите криле се стресна зимата и сбра багажа си? Раздухаха широките криле жаравата на слънцето и то подскочи над още сънения хоризонт. Не са ли щъркеловите криле духалото на пролетта в огнището, което ражда топли ветрове? Не са ли те причината за този топъл лъх, с целувката си който буди заспалите цветя в прозявката на отминаващата зима? Долитат щъркелите пак – желани гости, незаменими трубадури на пролетното шествие. И с ударите на крилете си изпомпват зимните студени сенки, стаени по оврази и долчини; с тях напластяват светлината на прохождащо­то слънце, по цялата земя. И в утрото, откъм запаления връх насрещен, се отразява изгревната светлина, която пали бляскави огньове в стъклата на прозорците. А по събудената улица се втурват весели деца. Повдигнали глави и със сияещи лица посрещат щъркелите в своя град децата. Размахали ръце, като криле, след тях подтичват и искат всяко своя щъркел да познае и да го приветства. А щъркелите, като децата са нетърпеливи, желаят час по-скоро, да разпознаят родните гнезда.

СЛЪНЦЕ ЗА БЪДНИТЕ ДНИ

СЛЪНЦЕ ЗА БЪДНИТЕ ДНИ

Един чудак поет строеше своя Вавилонска кула към небето. Строеше я от думите на своите мечти, от думите измислени от него. Надяваше се някой ден по нея да се изкачи до облаците на небето, а може би и по-нагоре – до грейналото слънце на доброто. Точно намерените думи, които с дни той търсеше понякога, разместваше ги в пъзела на своите съновидения, превърташе ги в пъстрия калейдоскоп на търсеното съвършенство. Поставяше ги, като поредното стъпало по пътя към звездите, към извора на слънцето на нашия живот. Той виждаше отгоре как разгърдените селяни в полето, оряха и засяваха бразди и преповтаряше с ръце движението на ръцете им, и сееше в небето нови светове, родени от ума му. И на гърба си неизменно носеше едно голямо ново слънце, направено от думи, което искаше да окачи в небето, за да е светло и в нощта. Едно прекрасно слънце на което, да могат да се сгреят и бъдните ни дни.

Нагоре