Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 28 ноември 2010 г.

ГРАДЪТ НА СПОМЕНИТЕ

ГРАДЪТ НА СПОМЕНИТЕ

Извил гръбнак под ласката на слънцето, градът полегнал есенно в ниското, мечтае. А гънките на планината се спускат надълбоко в него, в мечтата му проникват, преливат в улиците и стигат чак в сърцето му — площадът. И всяка къща подредена на улиците в броеницата е спомен, търкулнат от висо­чината на билото до долу. И всеки прозорец и врата са мили спомени, незабравими. Така както са подредени къщите в дълги прави мълчаливи редици по градските улици, така са подредени и спомените ми в града на паметта.
Те са толкова много и така невероятни, че човек би си помислил, че едва ли има какво още да му се случи, какво още да изживее. Като че ли няма вече възмож­ност за интересен спомен, който да се търкулне по скло­новете на планината и да заеме мястото си в дългата редица на преживяното.
Но ето го и меденото ярко слънце, грейнало над стихналия град. Не е ли то голямата надежда? Нима всичко ново не започва с неговото появяване? И моята развихрена фантазия открива в топлото му присъствие най-невероятната възможност самото то да се търкулне, като спомен от свода си небесен, да се превърне в най-грандиозната постройка в града на паметта ми; в най-светлата красива резиденция и най-красивия спомен в слънчевите му улици. Докато има слънце и въображе­ние, ще има и надежда за нови спомени и чудеса.