Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 15 декември 2010 г.

НЕ СМЕ ЛИ КАТО ТЯХ И НИЕ

НЕ СМЕ ЛИ КАТО ТЯХ И НИЕ

Така са бавни сенките, едва пълзят по волята на светлината. Не са ли те онези флегматични мекушави охлю­ви, които изучават всяка мъничка извивчица на земната повърхност? Недейте им се сърди – такава им е същно­стта. Не искайте създаденото да пълзи да полети. Но пък как силно е развито в тях изтънченото чувство за хумор – изкривяват и деформират силуетите на всяка форма в най-причудливия и неочакван вариант, а могат също да ви сепнат с уголемените проекции на някоя невзрачност. Умеят всичко те – да ви скъсят и удължат по своя мярка, по мярката на светлината. По цял ден слънцето рисува с и се забавлява с тях, но никога не може да ги види, защото все се разминават – те винаги пълзят в обратната посока на неговия път. Не сме ли като тях и ние – не сме ли сенките на божията мисъл?

НОВОЛУНИЕ

НОВОЛУНИЕ

Сега е новолуние. В него се ражда надеждата за нещо ново и не може да се спи. Прониква надълбоко в мисълта ми тази новолунна нощ с блещукащотото си мечта­ние на звездното небе. И уж е тъмно, а в мен проглежда всичко – откривам аз, че този свят е сянката на друг. Луната си остава все загадка, макар че стъпихме на нея. Тя пак ни залюлява в сребрист всемирен дъх и ни открива само зрънце малко от истината за живота и све­та.
Сега е светлината й оскъдна и проблясва уловена само в котешки зеници и забулва всичко в тайнството на тишината. Но пак ще дойдат други дни, ще потекат лъ­чите й като водата на река, нощта ще стане светла като ден и влюбените лесно ще намират своите пътеки; ще отънеят сенките и скритото ще стане явно. Ще бъде както е било и други път. Но тази нощ е новолунна. Сега прохожда месецът в небето и тънкият му сърп ще среже нишката на моето съмнение в добрия край на този свят.