НЕ СМЕ ЛИ КАТО ТЯХ И НИЕ

НЕ СМЕ ЛИ КАТО ТЯХ И НИЕ

Така са бавни сенките, едва пълзят по волята на светлината. Не са ли те онези флегматични мекушави охлю­ви, които изучават всяка мъничка извивчица на земната повърхност? Недейте им се сърди – такава им е същно­стта. Не искайте създаденото да пълзи да полети. Но пък как силно е развито в тях изтънченото чувство за хумор – изкривяват и деформират силуетите на всяка форма в най-причудливия и неочакван вариант, а могат също да ви сепнат с уголемените проекции на някоя невзрачност. Умеят всичко те – да ви скъсят и удължат по своя мярка, по мярката на светлината. По цял ден слънцето рисува с и се забавлява с тях, но никога не може да ги види, защото все се разминават – те винаги пълзят в обратната посока на неговия път. Не сме ли като тях и ние – не сме ли сенките на божията мисъл?

НОВОЛУНИЕ

НОВОЛУНИЕ

Сега е новолуние. В него се ражда надеждата за нещо ново и не може да се спи. Прониква надълбоко в мисълта ми тази новолунна нощ с блещукащотото си мечта­ние на звездното небе. И уж е тъмно, а в мен проглежда всичко – откривам аз, че този свят е сянката на друг. Луната си остава все загадка, макар че стъпихме на нея. Тя пак ни залюлява в сребрист всемирен дъх и ни открива само зрънце малко от истината за живота и све­та.
Сега е светлината й оскъдна и проблясва уловена само в котешки зеници и забулва всичко в тайнството на тишината. Но пак ще дойдат други дни, ще потекат лъ­чите й като водата на река, нощта ще стане светла като ден и влюбените лесно ще намират своите пътеки; ще отънеят сенките и скритото ще стане явно. Ще бъде както е било и други път. Но тази нощ е новолунна. Сега прохожда месецът в небето и тънкият му сърп ще среже нишката на моето съмнение в добрия край на този свят.