ВРЪХ

ВРЪХ

От слънце в злато обкован
върхът пред мене се издига.
От въздух свеж опиянен
аз с лекота вървя нагоре,
отхвърлил цялата умора
от делничните свои грижи.
Нагазвам в птича синева
и в извора на тишината
вървя прозвъннал в красота –
докоснал с длани висината.
Върхът е грейнала палитра.
От нея тръгват цветовете
към цялата земя под мен
в прегръдката на ветровете.
И в слънчевия праг препънато
тук спира времето, замира,
и само мисълта се рее –
напред да гони своя връх.
Най-горе спирам запъхтян.
Под мен лежи в покой всемирът
и в слънце целия огрян
аз на върха съм връх сияен.

ЗИМНИЯТ ВЯТЪР

ЗИМНИЯТ ВЯТЪР

Къде живее, никой не знае. Скитник и бохем – замръква и осъмва къде ли не и с когото си иска. А сутрин щом стане той бърза да си поговори с оголялата измръзнала гора. И с изсъхналите сгърчени листа на нисичките храсти обича да пише по пресния сняг, кафявите ноти на своите тъжни, протяжни мелодии. С духалото си мощно разнася снега и го трупа на преспи, с които като с гума изтрива пътеките, затрупва широките весели друмища на щастливата шарена есен.
Затворил е зимният вятър на цветята игривите пъстри очи и над земята единствено неговата натрапчива песен изтънко се носи, но няма с кого тя своите сили да мери – реката мълчи под леда и сънува на лятото топлия бряг, няма ги птиците, глъхне полето. И затова често сменя октавите, и сама със себе си се съизмерва.
Затръшнал небесните двери, пуснал пред луната плътните щори на мрака, изгасил на звездите блестящите топли усмивки, ехидно се киска и злобно подсвирква.
Вампирясал, щур шегаджия, с душа на удавник студена се скита, наднича в душите ни, взема дъха ни. Наднича в ъглите, тършува в комините, претърсва пространствата тъжни в сгъстения смог над града ни. След разветия му шал вредом се носи какофонията на безбройни, всевъзможни и необясними шумове от счупено, съборено, треснато и търкулнато. Дърветата простенват от леденото боцкане на тънките му дълги пръсти.
Заплатил свободата си със самотата си, зимният вятър, несретникът тъжен с осаждено лице, който пише най-тъжните свои писма по снега с изгорели и сухи листа. Без път, без посока върви през снега, през света, като мен. Накъде, за къде, като само един път е останал – към неизвестното или отвъдното.

ЩЪРКЕЛИ

ЩЪРКЕЛИ

Дали от този мах на щъркеловите криле се стресна зимата и сбра багажа си? Раздухаха широките криле жаравата на слънцето и то подскочи над още сънения хоризонт. Не са ли щъркеловите криле духалото на пролетта в огнището, което ражда топли ветрове? Не са ли те причината за този топъл лъх, с целувката си който буди заспалите цветя в прозявката на отминаващата зима? Долитат щъркелите пак – желани гости, незаменими трубадури на пролетното шествие. И с ударите на крилете си изпомпват зимните студени сенки, стаени по оврази и долчини; с тях напластяват светлината на прохождащо­то слънце, по цялата земя. И в утрото, откъм запаления връх насрещен, се отразява изгревната светлина, която пали бляскави огньове в стъклата на прозорците. А по събудената улица се втурват весели деца. Повдигнали глави и със сияещи лица посрещат щъркелите в своя град децата. Размахали ръце, като криле, след тях подтичват и искат всяко своя щъркел да познае и да го приветства. А щъркелите, като децата са нетърпеливи, желаят час по-скоро, да разпознаят родните гнезда.

СЛЪНЦЕ ЗА БЪДНИТЕ ДНИ

СЛЪНЦЕ ЗА БЪДНИТЕ ДНИ

Един чудак поет строеше своя Вавилонска кула към небето. Строеше я от думите на своите мечти, от думите измислени от него. Надяваше се някой ден по нея да се изкачи до облаците на небето, а може би и по-нагоре – до грейналото слънце на доброто. Точно намерените думи, които с дни той търсеше понякога, разместваше ги в пъзела на своите съновидения, превърташе ги в пъстрия калейдоскоп на търсеното съвършенство. Поставяше ги, като поредното стъпало по пътя към звездите, към извора на слънцето на нашия живот. Той виждаше отгоре как разгърдените селяни в полето, оряха и засяваха бразди и преповтаряше с ръце движението на ръцете им, и сееше в небето нови светове, родени от ума му. И на гърба си неизменно носеше едно голямо ново слънце, направено от думи, което искаше да окачи в небето, за да е светло и в нощта. Едно прекрасно слънце на което, да могат да се сгреят и бъдните ни дни.

Нагоре

ХУДОЖНИКЪТ

ХУДОЖНИКЪТ

Един художник носеше картините си за изложба. Деца подтичваха край него. Те гледаха как се поклаща дребната му фигура под тежките платна. Картините, макар в движение, ги грабваха, завъртваха ги в приказната въртележка на своя пъстър и вълшебен свят. И завладени от магията му те се питаха, дали огласящите цялото пространст­во птичи песни не извират от гърлата на нарисуваните птици. Учудено го гледаха и мислеха, че от разветия му поизносен шал излиза вятърът, който разрошваше косите им. Пред тях се извършваше едно голямо чудо, защото облаците, сякаш повикани от майстора на четката, напускаха местата си в небето и слизаха в картините. И като в огледало, се виждаха да тичат след художника по тихата зелена, запролетена улица, загледани в пейзажите. Загадка бе за тях как този крехък мъж с нахлупеното таке, сам можеше да носи под мишниците си огромни планини, разпенени морета, улици и небеса бездънни? Не знаеха за него нищичко – той знаеше за тях. И за живота знаеше – решил бе вече, че няма пак да продаде душата и сърцето си. То кой ли днес ще пожелае картина да си купи? Децата му се радваха, защото виждаха, че за себе си той нищичко не иска, на другите от себе си ще раздаде. Да, ще се раздаде докрай и няма нищичко да си остави. Сърцата детски безотказно разпознават хора като него, хранещи се само с радостта, която раздават на другите хора.

НЧАЛОТО НА БУРЯТА

НАЧАЛОТО
НА БУРЯТА

От Ботев връх
подскочи вятърът
и полетя надолу с вой.
Тревата се наведе ниско,
изпукаха дървета с кости.
Простенаха скалите
и от отломен камък
далечен стон заглъхна.
На бездната в задавеното гърло
се чу клокочене дълбоко.
Земята се смали и потрепера.
Небето се навъси.
Изблъскана от хребетите стръмни
уплашено помръкна светлината.
Със силен съсък,
една светкавица проблесна,
разполови небето
и гръм разцепи тишината.
Закапаха изрядко
дъждовни тежки първи капки.
Така започна бурята…

ГОДИНИТЕ ВЪРВЯТ

ГОДИНИТЕ ВЪРВЯТ

Годините вървят през мен

и всяка издълбава на челото бръчка,

и всяка издълбава в мене рана.

На раните полагам аз

мехлема на усмивката,

а завистта пропускам да премине

без да кръстосам с нея пътя си.

И с песен и свирня

успявам да надвия злобата.

През мен годините вървят,

редуват се сезон подир сезон,

но от дъжда на суетата

се браня аз с чадъра

на любовта си към природата –

изтръсквам всеки ден

от себе си грижливо

праха на своето самодоволство

с великите творби на гениите.

И ежедневно търся търпеливо

на красотата цъфналото цвете,

на щастието пеещата птица,

плода узрял на Божията обич.

СЛЪНЧЕВА ТЕРАСА

СЛЪНЧЕВА ТЕРАСА

Как весело се гонят сянката и светлината в огряната от слънце улица. И в ъгловата къща срещу мен, достигат до апотеоза си. Така е хубава фасадата й цветна, с терасата обкичена с цветя. И в най-голямото от тях се спуска медоносната пчела на слънцето. От цвят на цвят жужи и от трептенето на нейните крилца извира светлината – блести в стъклата на прозорците и озарява козирката с усмивката си лъчезарна. Подмамено от нея на терасата излиза едно момиченце – самото то е като второ слънце. От русите му златни плитки се стича топлина към сенчестото в улицата, от устните му пролетния аромат извира, лицето му е огледалото в което животът себе си оглежда. На плитките му пърхат като пеперуди на надеждата две хубави копринени кордели. И от терасата си слънчева, детенцето издухва своите мехурчета от пяна, изпълнени с дъха и със смеха му, с невинността и добрината на сърцето му. И виждам аз как всяко от мехурчетата бляскави политнали надолу избира своя минувач. Едно от тях се пуква на челото ми, а други две на раменете ми се спират, обливат ме в загадъчната светлина на някакво вълшебство, с което се надяват, да ме направят по-добър, към по-добро да променят света. След следващото тръгвам, да търся щастието си в усмихнатото утро.

БИХ ИСКАЛ

БИХ ИСКАЛ

Бих искал, Господи,

да мога с думи

душите уморени аз да прилаская,

в сърцата огън да запаля

и страст да им раздам.

В очите светлина да впръсна,

надежда вяра и любов.

Духа да мога в полет

с думите си да въздигна,

света с най-нежна музика да обновя,

с цветя да го засея целия

и го обгърна в нежни аромати;

да начертая път широк за всеки,

с безброй пътеки и посоки,

които все към щастие да водят.

Бих искал, Господи!

Защото,

как иначе поет да се наричам?

В МЪЛЧАНИЕТО

В МЪЛЧАНИЕТО

Тревясаха пътеките на толкова приятели
към моя слънчев дом.
Дали домът ми отесня или пък слънцето над него
загуби топлина и светлината си?
Дали душата ми се вледени или сърцето ми изстина?
Дали животът погрозня, залят от злъч горчива
или природата е вече мащеха за своите чеда?
Дали душите влезли в лабиринта на безверието
без път и без посока скитат безутешни
в житейското ни късогледство?
Препънати от трудни дни
желанията оскотяха,
забравили достойнството.
Дълбае надълбоко коренът
на толкова разочарования
в сърцето на живота ни.
От погледи недоброжелателни
прибираме навътре сетивата си,
забравили за слънцето, за светлината и мечтите.
Ужилени от болката на неудачите
затваряме се в себе си.
Така потъваме в мълчание.
А в него дните губят цветовете си –
пресъхват бистрите води на вдъхновението,
увяхват нежните цветя на думите
в градината на чувствата.
Забравени от думите, забравили за тях,
мълчим в мъчително недоумение изправени.
За да не отвикнем да говорим
в гората непрогледна на мълчанието си,
редим ги търпеливо и с любов
в красиви стихове и рими
с надеждата света да променим,
да го отласнем към доброто
или да се оставим на подмолното течение
на самомнителното свое его.

ЩЕ ЧУЕТЕ ГЛАСА МИ

ЩЕ ЧУЕТЕ ГЛАСА МИ

Да бъда тих като полето,

като тревата нисък

и безгръбначен като охлюв;

да се науча да мълча

пред подлостта и пред лъжата –

това не искайте от мен.

И като старите,

премъдри философи,

зад книжните стени,

далеч от битките житейски да стоя,

да пазя своя си живот –

това не е за мен.

И като Дон Кихот,

на времето сред вятърните мелници

препускащ с поетичния си Росинанд,

макар да съм излишен в този свят –

все пак ще чуете и моя глас

на бъдното в настъпващия час.

СИНЯ СВОБОДА

СИНЯ СВОБОДА

Изтеглят стъпките ми пътя

по билото на планината.

Цветенца пролетни край мен

сънуват слънцето

и плуват

на вятъра в безтегловността;

с главици кимат и докосват

небцето меко на небето;

разпръскват дъхавите аромати

над острите връхчета на тревата,

прохождаща по изкривения гръбнак

на стария Балкан.

Сънуват пролетната си поляна,

а аз опиянен от мириса омаен

прекрачил пролетния праг,

вървящ от връх до връх,

с отворени очи сънувам любовта си.

Танцуват нежните цветенца с пътя

на леките ми стъпки под хипнозата,

танцуват и сънуват синята си свобода.

В усмивката ми слънчева

усмивките на малките цветчета

изплитат с танц на пролетта венеца.

ОЦЕЛЯВАНЕ

ОЦЕЛЯВАНЕ

Ту тук, ту там,

отвяваха ме ветровете

на не една заблуда.

Изгубвах се къде ли не.

В пространства непознати

отвяваха ме блянове неутолими

сред кръговратите на буйни страсти.

И сенките на не едно проклятие,

за мене залепени,

се влачиха в праха

на моята Голгота.

Пресичах пътища злокобни,

съмнителни пътеки

забравили отдавна шепота на стъпки.

Повдигаха ме и ме носиха стихийно

безмилостни вихрушки на съдбата,

в който костите ми пукаха от болка.

На дните мътните въртопи ме поглъщаха

и ме изплюваха безпаметен,

забравил светлината.

Избрал невярната,

сред верните посоки,

в горещи дни студен се скитах –

треперещ, топлина раздавах.

Но винаги при себе си се връщах

и оцелявах пак, и оцелявах…

В ДЪЛБОКИТЕ ПРОСТРАНСТВА

В ДЪЛБОКИТЕ

ПРОСТРАНСТВА

Със своето гальовно цъкане

часовниковите стрелки,

уж безобидно

и някак между другото,

на ситен прах

ще смелят отреденото ни време,

на малки глътчици

до грам ще го изпият.

В дълбоките пространства

на безпаметното време

изпразнени от смисъл ще потънем.

Ще ни затиснат тонове от тишина –

дълбока тишина, в която

дори и споменът притиснат

под тежкия й похлупак

ще бъде бездиханен.

Сълзите няма да помогнат

и затова се усмихнете.

Било е мрак –

ще бъде светлина –

след нея пак ще дойде мракът…

ВОЙНИЦИ НА ВРЕМЕТО

ВОЙНИЦИ НА ВРЕМЕТО

Секундите – войници на минутите,

за миг покой не знаят,

и все летят, летят напред.

Минутите, войниците на часовете,

задъхани вървят, вървят, вървят.

И часовете,

войниците на денонощията,

не спират бързия си ход.

А дните,

на месеците верните войници,

в колона непрекъсната се движат

по пътя бял на календара.

На месеците стройните войници

попълват полковете на годините.

Годините в дивизии сплотени

на вековете са войници смели.

На своите хилядолетия са войни

изминали и бъдни векове,

които крачат в тежкия си дълъг поход.

Хилядолетията са големите калени войни

на времето в забавения марш.

И ние малките, войници на живота,

с летяща крачка бием крак,

по неговия твърд излъскан плац,

без песен и без знамена развети.

В ПРЕДПРАЗНИЧНАТА ВЕЧЕР

В ПРЕДПРАЗНИЧНАТА

ВЕЧЕР

В предпразничната вечер

сняг празнично вали.

И грейнали с украсата си пищна

се кипрят пъстроцветните витрини.

А мене празникът ме е забравил.

И само уличните лампи,

останали си с делничния блясък,

към мен са снизходителни –

не забелязват тъжните ми крачки

и отеснялата ми стара дреха.

Под тях един врабец самотен,

по белотата на снега,

с крачка изписва празнични послания –

навярно търси съпричастност.

И нека да ни е утеха,

че в самотата си не сме сами.

В предпразничната вечер,

градът е шумен,

празнично блести

и заслепява моите очи.

Какво като е празникът ми тъжен –

нали си имам празничните делници?...

ФРАГМЕНТИ 2

ФРАГМЕНТИ 2

1.

На есента в безлистната гора

се вижда ясно, надалече.

На есента в човешкия живот е същото.

2.

Аз вземам мярка от Балкана –

и най-нищожните,

и най-големите неща

измервам с неговия ръст.

3.

На дядо от прадядо му

не са успели турците

еничар да направят –

корав и жилав е

на българина коренът в рода ми.

И вие, лъжедемократи,

от мене няма да направите американец.

4.

Кълбото тъмно на нощта

разплитат с човки птиците.

И песента им флаг издига

на тънкия висок пилон на изгрева.

5.

Не подценявай думите –

те могат да ударят

по-лошо и от бич.

6.

При простите неща, ако не си прост,

ще си живееш като цар.

7.

Все още зимни, нощите скриптят от студ –

с връхчето на ледунка пронизват тишината.

А в мен е вече пролет. Гласът на чучулигата

звучи в гърдите ми с игривата си песен.

И вместо вятъра студен ме носи той

към изгрева на идващия ден.

ТАНЦУВАМ С ПТИЦА

ТАНЦУВАМ
С ПТИЦА

Танцува птицата.

Танцува в транс.

Размества пластовете

сини на пространството.

Безпаметно танцува.

Танцува тя навътре в себе си,

върти се в омагьосания кръг

на битието си.

И с волен полет в танца си,

красива в самотата си

свредли в сърцето на небето.

Ще я погълне гърлото на синевата

и няма да я видя вече.

А ми се ще да я възпра,

да я измоля от простора необятен,

поне до края на деня си тъжен да я имам.

Но тя отлита в слънчевата ядка на небето,

изтласквана от порива

на някакво желание неустоимо.

Дали от слънцето поканена на танц

или от сляп каприз на времето,

отлита птицата в далечно измерение,

където сетивата се изгубват.

Танцува птицата в несвяст,

издига се към слънцето

като Икар на мисълта ми

и в полета й устремен

не знае тя какво я чака.

В небето синьо на мечтата

един последен полет я зове…

ПТИЦАТА НА ЩАСТИЕТО

ПТИЦАТА

НА ЩАСТИЕТО

Животът е такъв,

че птицата на щастието

в нестихващото свое любопитство

поне веднъж

на всяко рамо кацва.

В дланта на всекиго тя все намира

трошичка вкусна от сърцето за глада си,

от златните зрънца

на мисли слънценосни,

на часове игриви,

на весели, безгрижни дни.

Как иначе ще бъде полетът й волен

и как ще бъде звънка песента й.

Как иначе

сред другите ще я познаем?

КАТО ИКОНА

КАТО ИКОНА

В иконите –

душата на художника.

С очите им

очите му ни гледат.

А в нашите

той търси отразена радостта си.

Очаква да му кажа блага дума,

за неговия труд благословен,

очаква той с ръка да ги докосна,

и с мисъл, и с молитва да ги осветя,

очаква де си купя някоя от тях.

Но аз в магията на любовта си потопен,

от тях сега не чакам чудо да се случи –

нали е чудо любовта ни.

И подминавам равнодушно –

защо са ми,

когато ти до мен,

вървиш като икона жива?

МРАЧНО УТРО

МРАЧНО

УТРО

Светлее утрото

напук на мрака

притиснал морната душа.

А вън над къщите разкрачен

разчесва вятърът

косите черни на комините.

Унило и безсилно слънце

пълзи по сънените покриви,

целува в розово прозореца ми –

опитва се да ме развесели.

И птица някаква,

прикрита в клоните,

с прегракнал глас

кълве зрънца от тишината –

звучи насила песента й.

Поне един случаен лъч,

макар изпуснат по погрешка,

да бе проникнал в мрака на душата.

В душата светлина и мрак

омесват свое непонятно денонощие,

в което можем само да гадаем

кога ще се усмихне изгревът.

ХОРИЗОНТ

ХОРИЗОНТ

Безкраен хоризонт.

Додето погледа ми стига,

изпълваш всичко ти.

Хоризонт –

между небето и земята

една делителна черта.

А зад чертата –

вледенен,

там хаосът космичен,

поглъща всичко с гравитацията си.

Космични дълбини,

в които няма да те пусна –

ти тука си ми нужна, на земята,

при камъка, мъха, водата чиста

и бледосинята бездънна вис.

И кой съм аз,

коя си ти?

Кои сме ние,

в утробата на майката земя?

Какво вещае нашето зачатие?

От хоризонта идват всичките въпроси –

от него идват всичките съмнения.

Когато си до мен,

въпросите загубват смисъл.

Застана ли до тебе, зная кой съм –

прозрачна твоя сянка,

над която властваш.

ДЪРВО НА ХЪЛМА

ДЪРВО НА ХЪЛМА

Виж онова дърво, изправено в самото чело, на този хълм висок пред нас. Забива то небесния си корен на стъблото, в гръдта на топлата земя и корена на своята разклонена корона, в широката небесна нива. И сякаш е проводникът по който, двете безкрайности енергиите си обменят, преливат се едната в другата. Велико е дървото в позата си импозантна. Изправено на мястото си стратегическо, дървото самочувствие излъчва. Окъпано от светлина, то гледа отвисоко, прегърнало два свята. И виждам аз, как слънцето от своите божествени селения, от клон на клон се спуска, към закопнялата земя за ласката му нежна. И сякаш стъпила на раменете му сияйни, се спуска с него и самата пролет, и от короната, чрез ствола и чрез корените, разлива се по цялата земя. И ако още малко тука постоя, ще си остана с впечатлението, че красивото дърво, в челото на оголения хълм, е първоизточникът на вълната нова на живота идващ с пролетта.

ФРАГМЕНТИ 1

ФРАГМЕНТИ 1

1.

Войници мои,

скромни мои думи,

редиците сплотете.

И днес ще влезем в бой –

не чакайте отбой.

2.

Градът препича белия си гръб

на пролетното ярко слънце.

Нагрят до пръсване,

той скоро ще се потопи

и охлади

в зеленото море на хлорофила.

3.

Присъствието ти

докосва всичките предмети

и засияват те,

и с твоя блясък светват,

докоснати като че ли

от пръста божий.

4.

Преди да премигнем

и вятърът на времето

ще откъсне последния плод

от клончето зелено на живота.

МЛЧИШ

МЪЛЧИШ

Мълчиш.

В мълчанието си

от мен се криеш.

Загубват цвят

заключените думи.

Замлъкна песента

в загубилите блясък

от безразличието ти

към мен очи.

Затворена в света си,

с мълчание отнемаш

вярата ми в бога.

Но аз и в теб не вярвам вече.

А може би и ти самата

не вярваш никак в себе си сега.

И в погледа ти виждам днес

повехналата твоя младост,

на любовта повехналото цвете,

в продаденото

и разпънато от теб доверие.

ПЕТРОВКИ КРУШИ

ПЕТРОВКИ

КРУШИ

В дворовете

узряха крушите петровки

и старците

поседнали на пейките

под тях

ги гледат с лакоми очи.

Но те за тях

са вече недостъпни –

високо са за немощта им.

В деня узрял на лятото,

като угнили круши,

окапват дните им,

окапват грижите

от раменете им провиснали.

НЕБЕСЕН РОБИНЗОН

НЕБЕСЕН

РОБИНЗОН

Аз някога вървях

по свода на дъгата.

Крака провесвах

в небето синьо на живота,

а вечер,

по въглените на звездите,

притичвах бос

по звездната пътека,

неона на луната да запаля.

В зенита на дъгата бях –

светът бе само мой.

Сега, небесен Робинзон,

се скитам –

загубил своя звезден остров,

очаквам жребия си от Съдбата.

ГОРЕЩА НОЩ

ГОРЕЩА НОЩ

Сега е вечер яснолика,

окръглена като луна

в горещия и безпощаден дъх

на жегата.

Луната, жрицата изконна

на вечерта,

извършва обредния ритуал

на лятото.

В това

обезумяло от горещината лято,

единствено светулките нехаят –

ще светкат дълго в своя транс

до пълна изнемога,

докато хороводът им,

обхванат от вечерен хлад изтлее,

в часа за кратък отдих,

преди отново

огнедишащото слънце да изгрее.

РАЗТВАРЯМ СЕ

РАЗТВАРЯМ СЕ

1.

Под погледа ти лъчезарен

прониквам надълбоко в себе си.

Разтварям се, потъвам,

за да открия в дълбините на душата си

красивите неща,

които мога да раздам на другиго.

2.

Гласът ти

с гласа на ручея игрив бълбука –

като божествена мелодия

край мен звучи.

Запълва хрониката на деня

с щастливи часове

на радост и любов,

в извезаната

със злато светлина на лятото.

3.

Остана моята напитка неизпита.

Остана хлябът ми недоизяден.

Гладен, недоядох

и жаден недопих –

без тебе всичко губи вкус.

ЕСЕННИ НАСТРОЕНИЯ

ЕСЕННИ

НАСТРОЕНИЯ

1.

Кап, кап…

Листата падат като капки.

Пак, пак…

Затрупват твоите следи.

С листа окапали

рисува вятърът портрета ти,

а аз не мога с четка и бои.

Но ти ще бъдеш не на вятъра,

а моя…

2.

Снегът затрупа реализма на ноември.

И прозаичният му свят

отстъпи топлото си място

на белия му романтичен стих.