Послушай шепота на пъпките на прасковените дръвчета. Пресипналият вятър, облачният глашатай, със зачервено гърло, послушай как дере с гласа си дрезгав, пространството от сън събудено. А ранобудната запяла птица събира тонове за песента си от плахото ухание узряващо в дъха на пъпките. Излитнала от нечий сън се носи с волен полет птицата, прорязваща синевината на небето. Погледай как засява тя с крилете си дълбоко дишащите висини. И позлатено, семето на мисълта ми кротко ляга в браздите на предпролетните ниви. Два бора са докоснали с високи върхове самото облачно мечтание, рисуват своя блян, там горе на челото на върха и люшкат те завързаната люлка сребърна на кръгозора. Там пълни той гърдите си могъщи с дъх свеж на младост, на прохождаща зеленина, на нов живот, и с ритмични крачи стъпва бодро в посоката на бъднината. И подмладен от буйството на идващата пролет, стоя изправен в утрото, и гледам полета на птицата, преварила бръмчащата летяща бяла точка на реактивния далечен самолет. С крилете си раздухва тя разрошената му опашка димна. И виждам аз с полузатворени очи едно затичано момче в ливадата след птицата с повдигнати ръце, което толкова на мен прилича, което е една далечна моя сянка, полуизтрита от забързаните ходила на времето. Ще ме познаете ли в него, сред шепота на пъпките набъбнали? И ще успее ли усмивка на пролетното нежно слънце и всички вас пак да превърне в едни лудешки бягащи деца след птиците на пътешестващите облаци, маркиращи отново топлото пространство на идващата пролет?
понеделник, 20 декември 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
