СЛЪНЧЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
Утрото бе прекрасно – пролетта ме галеше със зелената си очарователна усмивка и ме мамеше да изляза навън. Думите, напук на хубавото време и на доброто ми настроение, бягаха от мен и затова реших да се откажа тази сутрин от традиционните си занимания в утринните часове на деня с литература. Излязох в близката градинка да се поразкърша с малък комплекс от физически упражнения. После седнах на една от пейките да отпусна стегнатите от гимнастиката мускули. Почувствах се ободрен и подмладен, докато гледах раззеленените склонове на планината в далечината. Мислех да отида да закуся в павилиона насреща, когато при мене спря моя позната от литературния клуб.Тя много се зарадва на срещата ни. Поканих я да поседне на пейката. Тя отказа, защото за съжаление нямала време сега да си поговорим, но имала една голяма молба към мене. Попитах в какво се състои молбата й.
- Понеже държа на твоето мнение, искам да прочетеш най-новото ми стихотворение и да го обсъдим. – Готов ли си да сториш това за мене?
Не ми се захващаше с подобно начинание. Често пъти съм съжалявал, че съм го правил, но подвластен на доброто си настроение и чарът на жената, не отказах. Явно, че нямаше да мога да избягам и тази сутрин от литературата.
- Седни, сега ще го видя.
- Не, не. Искам да му отделиш време на спокойствие.
- Добре! Както кажеш – отвърнах и сложих листа със стихотворението в джоба на анцуга.
- Като се срещнем в клуба ще поговорим.
Случи се така, че забравих за стихотворението и на срещата ни с познатата нямаше какво да кажа. Изразих съжалението си за това и й обещах, че първата ми работа когато се прибера в къщи, ще бъде да прочета творбата й.
Наистина направих така, както обещах. Беше озаглавено “Слънчево стихотворение”. Не ми беше трудно да разбера още от първите строфи, че това ще бъде една бездарна творба. И не се излъгах. След прочита, оставаше трудната задача да намисля какво да кажа на жената, когато се срещнем. Реших да бъда прям и откровен.
Щом се видяхме, след размяната на няколко любезности, тя премина пряко на въпроса:
- Прочете ли стихотворението ми?
- Разбира се, нали съм обещал.
- Нямам търпение да разбера как го намираш.
При този неин въпрос вече забравих, че е красива пролет и че животът е прекрасен. Но право куме в очи, както е казал народът.
- Знаеш ли, за съжаление, трябва да ти кажа, че единственото слънчево нещо в стихотворението ти, е заглавието.
Дълбоко разочарование се изписа по лицето на моята позната и красотата й помръкна. След малка пауза, тя попита:
- Какво не е добре.
- Няма поезия в него.
- Нали е стихотворение, как така да няма поезия?
- Липсват метафорите, няма поетическа образност. В тази кратка форма допускаш излишно многословие. Няма я поантата. Използваш шаблонни фрази, лексиката ти е архаична, не ти е добре и синтаксисът.
- Господи, ти направо ме уби! В толкова малко стихотворение, толкова много грешки.
- Съжалявам. Според моите разбирания за поезията, нещата стоят така.
- Може ли да се преработи и да се избягнат тези слабости? – попита ме със скрита надежда тя.
- Съветвам те да го забравиш и да се опиташ да напишеш ново стихотворение.
Тя се раздели с мене с изписано на лицето огорчение.
И това нейно “Слънчево стихотворение”, стана причината да не срещам слънчевия й поглед, при новите ни срещи.
- Понеже държа на твоето мнение, искам да прочетеш най-новото ми стихотворение и да го обсъдим. – Готов ли си да сториш това за мене?
Не ми се захващаше с подобно начинание. Често пъти съм съжалявал, че съм го правил, но подвластен на доброто си настроение и чарът на жената, не отказах. Явно, че нямаше да мога да избягам и тази сутрин от литературата.
- Седни, сега ще го видя.
- Не, не. Искам да му отделиш време на спокойствие.
- Добре! Както кажеш – отвърнах и сложих листа със стихотворението в джоба на анцуга.
- Като се срещнем в клуба ще поговорим.
Случи се така, че забравих за стихотворението и на срещата ни с познатата нямаше какво да кажа. Изразих съжалението си за това и й обещах, че първата ми работа когато се прибера в къщи, ще бъде да прочета творбата й.
Наистина направих така, както обещах. Беше озаглавено “Слънчево стихотворение”. Не ми беше трудно да разбера още от първите строфи, че това ще бъде една бездарна творба. И не се излъгах. След прочита, оставаше трудната задача да намисля какво да кажа на жената, когато се срещнем. Реших да бъда прям и откровен.
Щом се видяхме, след размяната на няколко любезности, тя премина пряко на въпроса:
- Прочете ли стихотворението ми?
- Разбира се, нали съм обещал.
- Нямам търпение да разбера как го намираш.
При този неин въпрос вече забравих, че е красива пролет и че животът е прекрасен. Но право куме в очи, както е казал народът.
- Знаеш ли, за съжаление, трябва да ти кажа, че единственото слънчево нещо в стихотворението ти, е заглавието.
Дълбоко разочарование се изписа по лицето на моята позната и красотата й помръкна. След малка пауза, тя попита:
- Какво не е добре.
- Няма поезия в него.
- Нали е стихотворение, как така да няма поезия?
- Липсват метафорите, няма поетическа образност. В тази кратка форма допускаш излишно многословие. Няма я поантата. Използваш шаблонни фрази, лексиката ти е архаична, не ти е добре и синтаксисът.
- Господи, ти направо ме уби! В толкова малко стихотворение, толкова много грешки.
- Съжалявам. Според моите разбирания за поезията, нещата стоят така.
- Може ли да се преработи и да се избягнат тези слабости? – попита ме със скрита надежда тя.
- Съветвам те да го забравиш и да се опиташ да напишеш ново стихотворение.
Тя се раздели с мене с изписано на лицето огорчение.
И това нейно “Слънчево стихотворение”, стана причината да не срещам слънчевия й поглед, при новите ни срещи.
Публикации
