Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

вторник, 19 април 2011 г.

ЗАБРАВЕН ЖЕСТ

ЗАБРАВЕН ЖЕСТ

В сезон подир сезон, върти се неуморно времето на дните в шарената въртележка. И в неговата центрофуга каляваме характерите си и опит трупаме за бъднината. Дори добър да е сезонът, той отминава и за прощаване настъпва час. Отнася в него лятото златистата си светлина към други хоризонти – отнася спомена за нас, такива, каквито няма вече никога да бъдем. Аз виждам в този час по угарите и стърнищата в полето да го изпращат работливите селяци, свалили шапки, с отпуснати, напукани от труд ръце. На лятото помахват те сега за сбогом, щастливи от получените дарове от него. И затова тъга в очите няма. И са красиви те, обгърнати от слънчевите ореоли на този час прощален. Денят последен на слънчевото лято ги държи в магията на своята неповторимост и озарява чак до дъното душите им – те затова са може би красиви, както никога. И долината в този час на тайнство отслужва свята литургия, каквато още никой не е виждал.
Стоят в съня ми с шапки снети хората пред отминаващото лято, пред добрината му, пред красотата. И питам се защо ли днес забравили сме шапките да сваляме за почит от главите си? Един красив, забравен жест за почит и за уважение – един старинен ритуал. Едва ли вече ще го възкресим…

НА УТРОТО ПРИЯТЕЛ

НА УТРОТО ПРИЯТЕЛ


Потъвам в синкавата тишина на утрото лъчисто. И в този час за размисъл сред планината, се чува как разпукват пъпките на клонките на храсти и дървета. Пристига пукотът до моя слух на ехото по включените микрофони. Кога ли е успяла пролетта безшумно да отвори прозореца на идващия ден? През него слънцето поглежда долината, разтворило ветрилото си златно и тръгва светлината по своя път далечен. И полъхът от билото планинско разнася тънки ароматите на цъфтеж. В затоплените шепи на земята животът се събужда – изпод прохождащи тревички и листенца надничат с нетърпение голямо мравките и буболечките. Над мен в напъпилите клони, косовете с прегракнали гърла пак свирят одата на слънчевата радост и облакът надвесен над гората се е спрял, и слуша, хванал за връвчицата на дирята един прелитащ реактивен самолет – без да си дава сметка, че след миг, ревът от неговия полет ще скъса тишината, и тази птича песен вдъхновена. От облака, излитнал сякаш от съня ми с чудатата си променлива форма, подскочи слънцето, кълбуч направи към приповдигнатия хоризонт на планината. И сякаш двата върха в синята далечина въртят невидимо въженце, за да подскача слънцето и с пролетта да си играе. На най-високото на хълма, стои един човек изправен и наблюдава с интерес, забавната игра на сянката и светлината, на пролетта в усмивката, даряваща живот. Този човек, окъпан в пролет – това съм аз, на утрото приятелят.