Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 10 ноември 2010 г.

КАМЪНИ

КАМЪНИ

Когато седна върху напечените от слънцето камъни, надробени от скалата в паницата на времето, с които то си прави попара, се чувствам като един от тях. А тръгна ли, походката ми става бавна и тежка, като стъпката им, с която се спускат от върха по стръмния хребет. Времето е увенчало тази част на планината с дългата си сива огърлица, придаваща своеобразие на пейзажа в тази красива местност. И ехото тук говори с гласа на претъркалящия се отломен от скалата камък, и знае само неговите думи. В пукнатините на скалата спи грохотът на миналите бури и в тях почива споменът за птича песен. Когато кацне птица върху гръдта на камъка и звънливата й песен огласи простора, в такива мигове опитвам от гъстата напитка на хванатата в погледа ми вечност. А старата чешма в ниското шие сребърната риза на тишината с тънкия гласец на течащата водна струйка от чучура.
Когато дойда в тъжни дни при тези камъни, разпръснати в нозете на скалата, усещам как пукнатините й запълзяват към сърцето ми. В такива мигове се скъсва нишката от песента на славея, на веселия звън на водната струйка в коритото на чешмата и облак затулва веселото лице на слънцето. От висината на небето слиза синият вик на пространството, но аз не го чувам. Затихва танцът на игривите кръгове на падащата вода, умира дъгата в отраженията й, и тревата в сянката на камъните не изглежда толкова зелена, а щурците със заострени лунни длета къртят отломъци от тишината.
Но слава богу, че такива тъжни часове не ме спохождат често, а дойдат ли, успявам с красотата на пейзажа, да ги отпратя бързо от сърцето си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар