Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 30 януари 2011 г.

ИМПРЕСИИ 7

ГЛАСЪТ НА ГУГУТКАТА

Чуй песента на гугутката. Тя събужда деня и подслажда първата крачка на утрото. С нея чувам и синът ми как гука на съня в пъстроцветната люлката. А на първото му млечно зъбче, като капка роса върху цвете, блещука топлата усмивка на слънцето.
Гласът на гугутката, от детството спомен, ме повежда на времето с тихата стъпка напред. Тя кара земята да диша с отворени пълни гърди, да звъни синевата на утрото в новия ден. А къщите, опрели гърбове-калкани, я слушат мълчаливо и премигват в удивление с бръшлянените си фасади.
Гласът на гугутка, който пада от стръмните покриви и залива града, и го носи, и люлее пространството, като глас на камбана.
Тази сутрин, животът за мене е глас на запяла гугутка.

БЯЛО

Бяла музика в бялата стая. В бели дрехи облечен я слушам. И в душата се ражда копнеж по нещо далечно и малко неясно. Блян в който цъфти и ухае бялото цвете на моя живот. Звуци се леят – потокът им бърз и звънлив ме грабва и носи през полето на подмладения свят, през прозрачната сянка на нереалното между било и ще бъде, между пространството на две пробягали през мен мисли, там където спи зародишът на нещата, на нещото, преди то да е станало нещо. Пианото лее потоци от звуци и светлина. Тези звуци са белите птици на клавишите, които сблъскват своя полет в черното пиано на материята. И на лицето ми засиява бялата усмивка на белия приказен ден.



Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)