Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

ИМПРЕСИИ 8

МРАКЪТ

Хлъзгав и лепкав, октомврийският мрак изпълзява от студените сенки на долищата. Нетърпелив е да стисне в обятията си целия град. Тежък, като натежалата ми глава. Натежала от грижи и болка – рудник на черни мисли в настъпващата есенна нощ. Приижда мракът на талази и пръска с втвърдител чернилката си около мен. Но времето, но времето не може да втвърди и да го задуши с целувка – то все някак се изплъзва и изтича безвъзвратно. На мрака пломбата е повсеместна – затваря всичките пролуки към светлина и яснота. И паяжината която скъсвам в тъмното, дали не е опънатата струна на сърцето или пък на спокойствието ми? Иди, че разбери облепващия всичко с непрогледност мрак...

МРАЧЕН ДЕН

Денят е мрачен и водата в калните локви поема огризки от бледата слънчева радост. Листопад – дърветата сякаш изплюват обелки от сдъвкани тиквени семки. Тихо ръми – сплетена сребърна паяжина, дъждът не престава. Макар да вали, небето си остава все така недостижимо. Не можеш в него да се изкачиш по капките. Дъждът – последен шанс на този кален свят, да се прочисти и пречисти чрез небесната вода. Едно дърво, самотно на височината, гребе с лопатата широка на могъщата си песенна корона упорито в облачната висина - навярно иска да сдобри небето u земята. Но може ли летящото с пълзящото да се сдобри? Напразни са усилията на дървото да прелее от калната гореща земна плът в ефира на небето, така както са напразни и усилията ми да помиря с телесната обремененост.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)