Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 31 март 2011 г.

ЗИМНИЯТ ВЯТЪР

ЗИМНИЯТ ВЯТЪР

Къде живее, никой не знае. Скитник и бохем – замръква и осъмва къде ли не и с когото си иска. А сутрин щом стане той бърза да си поговори с оголялата измръзнала гора. И с изсъхналите сгърчени листа на нисичките храсти обича да пише по пресния сняг, кафявите ноти на своите тъжни, протяжни мелодии. С духалото си мощно разнася снега и го трупа на преспи, с които като с гума изтрива пътеките, затрупва широките весели друмища на щастливата шарена есен.
Затворил е зимният вятър на цветята игривите пъстри очи и над земята единствено неговата натрапчива песен изтънко се носи, но няма с кого тя своите сили да мери – реката мълчи под леда и сънува на лятото топлия бряг, няма ги птиците, глъхне полето. И затова често сменя октавите, и сама със себе си се съизмерва.
Затръшнал небесните двери, пуснал пред луната плътните щори на мрака, изгасил на звездите блестящите топли усмивки, ехидно се киска и злобно подсвирква.
Вампирясал, щур шегаджия, с душа на удавник студена се скита, наднича в душите ни, взема дъха ни. Наднича в ъглите, тършува в комините, претърсва пространствата тъжни в сгъстения смог над града ни. След разветия му шал вредом се носи какофонията на безбройни, всевъзможни и необясними шумове от счупено, съборено, треснато и търкулнато. Дърветата простенват от леденото боцкане на тънките му дълги пръсти.
Заплатил свободата си със самотата си, зимният вятър, несретникът тъжен с осаждено лице, който пише най-тъжните свои писма по снега с изгорели и сухи листа. Без път, без посока върви през снега, през света, като мен. Накъде, за къде, като само един път е останал – към неизвестното или отвъдното.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)