Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 20 април 2011 г.

СЮРРЕАЛИСТИЧНА КАРТИНА

СЮРРЕАЛИСТИЧНА
КАРТИНА
Художникът рисува на своята нова картината как един човек върви забързан по небето. По скоро не върви, а се опитва да лети. Край него едрите големи риби на кълбестите белите облаци танцуват в широката небесна пустота. На тях раздава той от радостта и болките, които носи земното в небесното. Към него слънцето отправя взор, протяга златните си длани да го погали, но близостта му за човека е опасна и затова, един орел политнал над главата му, го брани, с крилата си му прави сянка. Далече някъде в пространството пред него, небесната дъга изсмуква с дългите си смукала от красотата на земята най-дивни цветове. В картината реката нарисувана тече по невъзможен начин – тя от земята се излива в синевата на небето. Подскочили от своите места, политнали са къщите, въртят се в безтегловност, забравили предназначението си. И виждам още няколко дървета, забили корените в облаците, напук на гравитацията, как ръсят плодове в неокосената трева с обърнати корони към земята. От най-големия и светъл облак, наднича някой с любопитство към вървящия човек. Дали това не е самият Бог? Нима художникът е дръзнал да качи при Бог човека!? Нали това е невъзможно, защото може Бог да слезе до човека, но не обратното. А може би животът на земята е сюрреалистичната картина нарисувана от нашият Създател?

Няма коментари:

Публикуване на коментар