Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 21 април 2011 г.

СЕЧЕНЕ НА ДЪРВО

СЕЧЕНЕ НА ДЪРВО

Един човек сечеше с брадвата си с настървение едно дърво. При всеки удар нов на острието аз чувах тежкото стенание на ужасеното дърво. Не бе ли то създадено за радост на очите ни? Не бе ли то създадено за дом на птиците? Не беше ли дървото с връх висок пристанище, в което акостират корабите бели на облаците пътешественици? Не беше ли дървото гребенът зелен, разчесващ дългите коси на вятъра? Не беше ли възторженият изпращач на изгреви и залези, заслон при буря, скривалище на мравките и буболечките? На него месецът завързваше сребристата си люлка. Бе търпелив слушател то на разказите дълги на звездите в среднощни часове. Дървото аплодираше потока, запял най-звучната си песен по склона стръмен сред скалите, събираше легендите на върховете, дошли от стари времена – пазач на тайни, ням свидетел на толкова превратности и чудеса.
Но днес един човек сечеше с брадва снагата му все още здрава. Все по-широка става раната. Прекъсва притокът на влагата към гладните безбройни клетки. Разперило в безпомощност красивите си клони, дървото моли за пощада, за милост моли то. Но кой го чува? Една илюзия умира, че всичко е единен организъм. Нима смъртта на нещо е единствено условие за да живее друго нещо? Изглежда е така. Не го виня, секачът иска също да живее. Той пъшка, бърше чело, поема глътка въздух и удря пак, и за живота си се бори – дълбае смъртоносна рана. Все още е студено, човекът иска да си има топлина за своето огнище. Изскърцва стволът и дървото клюмва – последния му стон отеква и грохва на земята. Сега доволен е, ще може тялото си с огъня да сгрее. Но как, но как душата си ще стопли, след случилото се, се питам аз!? Този човек бях аз…

Няма коментари:

Публикуване на коментар