Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 10 октомври 2010 г.

МАЙКИТЕ

МАЙКИТЕ

След отегчителните дълги зимни студове, най-после времето се оправи. Пролетното слънце проби дебелата облачна завеса, денят просветля. Стояли месеци до печките, сега хората излизаха навън, да се поразходят в мекото приятно време, да подишат свеж въздух. Обхванати от общото настроение и ние със скулптура Дочо Терзиев тръгнахме към площада да видим свят. Улиците бяха оживени: майки тикаха колички с бебета; продавачите изнасяха стоката от магазините по тротоарите; възрастни хора седяха по пейките на припек; от заведенията бяха изнесли маси навън и клиентите бяха побързали да заемат местата. Като гледаше пълните заведения, скулптурът ми говореше:
- Посред работно време, виж що народ се е изсипал на площада. Кой работи в този град? Как искаш да вървим напред при това положение? Уж сме бедни, все се оплакваме, че нямаме пари, а заведенията са пълни с народ.
Изглежда негов познат бе чул думите му и като ни застигна, рече:
- Ами вие, даскале, къде сте тръгнали в работно време?
- Ти нас ни остави. Нашата е друга. Имаме свободен час, ще си починем и се връщаме в училището. Ами ти, къде се мотаеш, че не работиш?
- Аз съм излязъл по служба.
И човекът наистина ни подмина бързо, нямаше време за повече приказки. Скулптурът продължаваше да гледа пълните маси и се върна на приказката си:
- И всичко живо навирило цигарата. Никога преди не се е пушило толкова много в тази държава.
- Как мислиш, има ли изгледи да се оправим някога? –питам го аз.
Спътникът ми не бърза да отговори. Вглежда се в насядалите под чадърите и казва:
- Виждаш ли онези майки с количките, дето са захапали цигарите?
- Виждам ги.
Как може да отидат с бебетата си в заведенията и над главите им да палят цигара след цигара? На какво прилича това? Що за майки са те? И какво поколение ще създадат? Когато забележиш, че изчезнат от заведенията, да знаеш, че тогава сме започнали да се оправяме.
Продължаваме да вървим напред и разговорът ни потича в нова насока. Но и до днес си спомням думите му. За съжаление, майките пушачки не изчезват от заведеният и до днес, само дето са по-малко, но не защото сме започнали да се оправяме, ами защото има по-малко майки и по-малко деца и сме станали по-бедни отпреди. Такава е равносметката с днешна дата в нашата държава.