Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

понеделник, 6 юни 2011 г.

ТРЕТИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА

ТРЕТИ РАЗГОВОР С ВЕДРИНА

Златно слънце прежуря над позлатеното поле. Малко ручейче клокочи в ниското – синя вена, по която изтича животът на лятото. На малката полянка пред мен седи млада жена и рисува – рисува направо с пръсти по дърветата. Палитрата и е странна, от нозете й се разлива неусетно в цялото пространство околовръст и се оказва, че съм стъпил, по-точно казано, нагазил в нея. Тя ме поглежда изпод вежди, изненадана от присъствието ми, но не се разсърди. Напротив, зарисува и по мен и преди още да съм се опомнил от изненадата, попита с дяволита нотка в гласа:
- Какво ще кажеш? Харесва ли ти картината ми?
- Ведрина!? Какво правиш тук? – в недоумение отвръщам на въпросите й с въпрос.
- Как, какво? Не виждаш ли? Рисувам с твоите очи…
- Рисуваш с пръсти.
- Не, по-скоро с мисъл.
- Но ти не си художничка!?
- Не съм, но бях. Всички сме художници. Едни го знаят, други не. Сега си припомням как се рисува с боите на живо.
- Изглежда предпочиташ топлите тонове.
- В момента е тяхното време. Ще дойде редът и на другите.
- Кога пристигна тук, Ведрина?
- Не съм Ведрина, но можеш и така да ме наричаш, ако повече ти харесва.
- А коя си тогава?
- Аз съм есента. Току-що пристигам. Толкова е вълнуващо! Ще нашаря гората по свой, тоест, по твой вкус. Ти нали точно такава искаш да бъде в момента?
- Да. Беше ми поомръзнало само зеленото.
- Ти си гората и не може да бъдеш друга, освен каквато искаш да си.
- Да не те е хванало все още силното слънце? Как така ще съм гората, като съм човек, застанал пред тебе.
- Човекът пред мене е проявление на гората, а гората е проявление на човека в единното цяло.
- Извинявай, звучиш ми твърде объркано.
- Отначало е така, докато разбереш главното, основния замисъл на Съзиданието.
Тук вече нямаше какво да кажа, освен да замълча. Тишината сякаш пада от небето и натегна върху мен с неуловимото си присъствие. Изглежда Ведрина долови по телепатичен път мисълта ми и рече:
- Ти си тази тишина и въздухът от който тя се спуска. Аз рисувам тишината върху гората с мисълта ти.
И след като аз, объркан, продължавах да мълча, тя добави:
- Правя й портрет, погледната през твоите очи.
Реших да насоча разговора в друга посока:
- Макар в красиви, светли и топли тонове, картината е малко тъжна…
- Така е. Светлото и тъмното вървят ръка за ръка. Ако не видиш светлината, няма да видиш и сянката, ако не виждаш тъжното, няма да забележиш веселото, ако не почувстваш делника, как ще усетиш празника?
- Сега остава да кажеш, че аз съм и есента.
- Разбира се. Всичко е едно цяло. Аз съм ти и ти си аз.
- Не, ти си жена, а аз съм мъж и не сме съвсем едно.
- Аз съм жена, за да познаеш мъжа в себе си, ти си мъж, за да позная жената в себе си. Аз и ти сме Аз. Как иначе, ще можем да се погледнем отстрани и да се порадваме сами на себе си? Всичко е толкова интересно и забавно! Не мислиш ли!?
Изведнъж отнякъде се появи едно куче и се разлая срещу мен. Потокът на мислите ми прекъсна. Видях се сам сред полето. “Дали пък не съм куче, за да позная човека?” – изненадващо се запитах. После махнах с ръка за да пропъдя като досадна муха тези мисли и тръгнах през полето. В далечината, есента, в образа на Ведрина, бавно се отдалечаваше и продължаваше да рисува с широки жестове на ръцете с очите ми.