ТУК НА ВЪРХА
Тук на върха,
в самата висина,
в мълчанието му,
е скрита тайната
на неговото сътворение.
Купенът -
от сенчестите нисши на гърдите му
извира най-сгъстена тишина,
в която можеш пикела си да забиеш.
Тук, на самия връх,
стоим като орли
с разтворени криле на мисълта си,
стоим изправени
в гнездото ветровито на живота си -
високо, недостъпно.
Каква велика неподправеност и красота!
Тук можеш да говориш с вятъра и далнината,
със слънцето и със звездите
и да усетиш пулса на вселената,
с любов създала "Хубавеца".
върхът Купена на Старопланинското било
се нарича още "Хубавецът"
четвъртък, 23 септември 2010 г.
НАТРАПНИКЪТ
НАТРАПНИКЪТ
Пътуваха с влака към родния град. Бяха си свършили добре работата и се връщаха доволни. Щяха да имат време да се порадват един на друг и да си поговорят. Сами в купето, те се чувстваха превъзходно. Искаше им се това пътуване да няма край. Влакът летеше през пустото равно поле, в което нямаше какво да задържи погледите им.
- Разкажи ми нещо за детството си – помоли го тя. - Не мога да си представя какъв си бил като дете.
- Нищо особено няма за разказване. Ако трябва да го характеризирам накратко, бих казал: безгрижно, щастливо детство. Без особени събития, но пълно с много свободно време и игри с добри приятели.
Въпреки това, започна да разказва. Тя слушаше с интерес. Гласът му беше тих, равен и мек и й въздействаше много успокояващо. Тъй като бяха необезпокоявани от чуждо присъствие, жената склони мечтателно глава на рамото му.
Увлечени в разговор, така и не усетиха кога влакът спря на гарата на областния град. Качиха се много пътници. Внезапно при тях се озова техен колега.
- Здравейте. Мога ли да седна при вас?
Нямаше как да му откажат. Със сядането на отсрещната седалка, той започна шумно да говори. „Край на хубавото пътуване – помисли си влюбеният мъж. – Как можа да избере точно нашия вагон и нашето купе? Развали ни идилията този натрапник. Поне да беше някой непознат пътник, а то…”
Новодошлият се изтегна на седалката и вдигна крака на масичката предназначена за хранене на пътуващите. „Какво безобразие! Какво неуважително държание в присъствието на дама!”
Влюбените си размениха многозначителни погледи – възмущението се беше изписало на лицето на мъжа. С леко побутване, тя му направи знак да се въздържи от реагиране на поведението на колегата им.
„Ако му направим забележка или се махнем от него, ще се обиди, а той е отмъстителен, думата му тежи пред шефа. Не се знае как ще го изтълкува и какво може да започне да говори в колектива за нас. В това динамично време на промени и съкращения е по-добре да имаш един враг по-малко. Най-добре е да го изтърпим” – така си мисли тя. Колкото и да й беше неприятно, от учтивост, подхвана разговор, заинтересува се от неговата работа. Натрапникът само това и чакаше – впусна се в дълги подробни обяснения, които целяха да подскажат колко ценен е той като кадър, колко е талантлив, как всички признават дарованието му и се възхищават от него. Жената се правеше, че й е интересно, а си мислеше: „Колкото мъжът до мене е тих, скромен, трудолюбив, честен, толкова този самонадеян надут пуяк е бъбрив досадник, който не вижда по-далече от носа си. Каква огромна разлика има между двамата в полза на моя избраник. Той говори малко, но премислено, по същество, без фалш и патос, говори с любов за обикновени неща по необикновен начин, с дълбоко разбиране и познаване на живота. Всичко което казва е плод на богатият му опит, придобит в разнообразни преживявания, докато този натрапник тук си служи в бедния си речник само със заучени щампи и клишета. Груб бездуховен материалист, в чийто свят няма място за романтика и за изтънченост.”
А в мъжа до нея, недоволството се засилваше и все по-трудно му ставаше да го сдържа. Беше му неприсъщо да се насилва да понася посегателствата върху него тихомълком, да бъде неестествен.
Влакът вече бе навлязъл в планината и се движеше бавно. На нея така й се искаше да са сами, той да й разказва още дълго за себе си интересни неща. Бъбривецът не млъкваше нито за миг. Не им позволяваше да се вмъкнат в досадния му монолог. Беше намерил търпеливи слушатели за своите словоизлияния и през ум не му минаваше, дори, че може да е нежелан и да досажда.
Под железопътната линия, Осъм лениво влачеше изтънелите си води, които едва си прокарваха пътя между речните камъни.
- Погледнете, колко много е пресъхнала реката – опита се безуспешно влюбеният мъж да смени темата на разговора за пореден път.
Човекът срещу тях не се вълнуваше от природата и му беше все едно дали в реката има вода или не. Той искаше да разказва за себе си и да има внимателни и търпеливи слушатели. От удоволствие, пътуването се превръщаше в кошмар.
Най-после влакът спря на гарата и те побързаха да слязат. Но досадникът тръгна с тях и така и не ги остави да си разменят поне по няколко думи за довиждане. Живееше в посоката на жената и щяха да се водят. Разочарованият му колега им пожела спокойна нощ и побърза да се отдалечи. Едва зад ъгъла на улицата, когато остана сам, въздъхна облекчено. Толкова съжаляваше, че не успяха с любимата да си подадат ръка, да се целунат след хубавия ден, завършил неприятно заради натрапника. Оставаше му успокоението, че и утре е ден.
- Разкажи ми нещо за детството си – помоли го тя. - Не мога да си представя какъв си бил като дете.
- Нищо особено няма за разказване. Ако трябва да го характеризирам накратко, бих казал: безгрижно, щастливо детство. Без особени събития, но пълно с много свободно време и игри с добри приятели.
Въпреки това, започна да разказва. Тя слушаше с интерес. Гласът му беше тих, равен и мек и й въздействаше много успокояващо. Тъй като бяха необезпокоявани от чуждо присъствие, жената склони мечтателно глава на рамото му.
Увлечени в разговор, така и не усетиха кога влакът спря на гарата на областния град. Качиха се много пътници. Внезапно при тях се озова техен колега.
- Здравейте. Мога ли да седна при вас?
Нямаше как да му откажат. Със сядането на отсрещната седалка, той започна шумно да говори. „Край на хубавото пътуване – помисли си влюбеният мъж. – Как можа да избере точно нашия вагон и нашето купе? Развали ни идилията този натрапник. Поне да беше някой непознат пътник, а то…”
Новодошлият се изтегна на седалката и вдигна крака на масичката предназначена за хранене на пътуващите. „Какво безобразие! Какво неуважително държание в присъствието на дама!”
Влюбените си размениха многозначителни погледи – възмущението се беше изписало на лицето на мъжа. С леко побутване, тя му направи знак да се въздържи от реагиране на поведението на колегата им.
„Ако му направим забележка или се махнем от него, ще се обиди, а той е отмъстителен, думата му тежи пред шефа. Не се знае как ще го изтълкува и какво може да започне да говори в колектива за нас. В това динамично време на промени и съкращения е по-добре да имаш един враг по-малко. Най-добре е да го изтърпим” – така си мисли тя. Колкото и да й беше неприятно, от учтивост, подхвана разговор, заинтересува се от неговата работа. Натрапникът само това и чакаше – впусна се в дълги подробни обяснения, които целяха да подскажат колко ценен е той като кадър, колко е талантлив, как всички признават дарованието му и се възхищават от него. Жената се правеше, че й е интересно, а си мислеше: „Колкото мъжът до мене е тих, скромен, трудолюбив, честен, толкова този самонадеян надут пуяк е бъбрив досадник, който не вижда по-далече от носа си. Каква огромна разлика има между двамата в полза на моя избраник. Той говори малко, но премислено, по същество, без фалш и патос, говори с любов за обикновени неща по необикновен начин, с дълбоко разбиране и познаване на живота. Всичко което казва е плод на богатият му опит, придобит в разнообразни преживявания, докато този натрапник тук си служи в бедния си речник само със заучени щампи и клишета. Груб бездуховен материалист, в чийто свят няма място за романтика и за изтънченост.”
А в мъжа до нея, недоволството се засилваше и все по-трудно му ставаше да го сдържа. Беше му неприсъщо да се насилва да понася посегателствата върху него тихомълком, да бъде неестествен.
Влакът вече бе навлязъл в планината и се движеше бавно. На нея така й се искаше да са сами, той да й разказва още дълго за себе си интересни неща. Бъбривецът не млъкваше нито за миг. Не им позволяваше да се вмъкнат в досадния му монолог. Беше намерил търпеливи слушатели за своите словоизлияния и през ум не му минаваше, дори, че може да е нежелан и да досажда.
Под железопътната линия, Осъм лениво влачеше изтънелите си води, които едва си прокарваха пътя между речните камъни.
- Погледнете, колко много е пресъхнала реката – опита се безуспешно влюбеният мъж да смени темата на разговора за пореден път.
Човекът срещу тях не се вълнуваше от природата и му беше все едно дали в реката има вода или не. Той искаше да разказва за себе си и да има внимателни и търпеливи слушатели. От удоволствие, пътуването се превръщаше в кошмар.
Най-после влакът спря на гарата и те побързаха да слязат. Но досадникът тръгна с тях и така и не ги остави да си разменят поне по няколко думи за довиждане. Живееше в посоката на жената и щяха да се водят. Разочарованият му колега им пожела спокойна нощ и побърза да се отдалечи. Едва зад ъгъла на улицата, когато остана сам, въздъхна облекчено. Толкова съжаляваше, че не успяха с любимата да си подадат ръка, да се целунат след хубавия ден, завършил неприятно заради натрапника. Оставаше му успокоението, че и утре е ден.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
