ПРОЗА

НОЩТА НА БЕДНЯКА

     Всеки се разпростира според чергата си е казал народът. А на бедняка чергата е неизменно къса. Ако си завие краката, изстиват раменете. За тях ако се погрижи, краката ще останат извън нея. И затова сънят му е нездрав, и затова той често боледува. Не му остава нищо друго, освен да спи със свити крака, със свит стомах и с превит гръбнак, за да е завит. Е, вярно е, че съвсем е неудобно и че по този начин ще се появят какви ли не болежки, но такава му е орисията – пари за дълга и голяма черга неизменно няма.
      Беднякът полуспи наполовина гол – с едната половина е в дълга от вчера, а с другата е в утрето, в което ще направи новите си дългове. В средата е свитият стомах. Когато спи, беднякът диша леко, защото ако стомахът му е празен, поне гърдите му са пълни с въздух – все още въздухът поне пари не струва. Нозете му излизат извън късата завивка – показват се от сенките на тъмната дълбока гладна нощ на бедността, а твърдите им изкривени нокти и напуканите им пети са забити в розовия блян, в измамната надежда на идващото ново утро, в което ще закуси вероятно само с вятър…

ХОРИЗОНТЪТ

     Заветна наша цел е хоризонтът. Той има своята двуяка цел – да ни препъне, да спре копнежа див по невидяното и непознатото, към неизследвани от нас пространства. А може би и да опита да ни задържи при майката Земя завинаги. Защото може и да бъде точката последна, опорната ни точка от която можем да отскочим към небето – трамплин към безпределните пространства на вселената. Най-сигурният ориентир е хоризонтът, по който винаги си знаем къде в момента се намираме. Стремеж е той към бъднината, придава смисъл на живота да се стремим към него без да го намираме. Отвъд изгарящата му далечна линия дочувам, как гласовете на бащите ни ни викат. И ако не отскочим както трябва след засилването си, ще ни пореже, паднем ли на острия му ръб и ще се срине неосъществения ни полет. Да го преминеш е нужна дълга подготовка, усилие и търпеливост. А после!? Пред теб ще се изправи следващият хоризонт…

 ЕСЕННО

      През угарите на деня, опалени от слънцето и от дъжда промити, през прегорелите стърнища, пристъпва плахо есента. В излъсканият праг на отлетелите сезони се спъна този ден, пиян от виното на залеза си ярък и със сдържан и премерен жест помахва ми за сбогом. Помахва ми с единствената си трептяща на челото му звезда. През дъх на сенокоси и песни на щурци не знаещи почивка, към мене есента се носи, със свои отговори и въпроси – една дъхтяща, ябълкова есен. Дърветата сега потъват в привечерната тишина, подготвят се за сън, че утре, когато се събудят, ще трябва да научат най-новата си жълта песен. Дори ще пожълтеят сенките, забравили за сините отенъци на лятото, забравили за топлината си и тихите въздишки на тревите. В червено-оранжевите разливи на цялата гора ще паднат багри от небесната дъга с огромната си неспестена тежест. Тогава цялото пространство, просмукано от тишината, ще припознае своите загубени илюзии за музика, за шумове и песни. Пронизано от човките на птиците отлитащи на юг, ще напластява спомените си от лятото, от силата на слънцето, от онзи изблик див на цялата зеленина. Когато цялото пространство се задави от бликащия водопад на багрената върволица, всемирът пак ще полудее от цвят и от копнеж по неизвестното. В озоненият дъх на бистро синьото небе, ще се отвори място, за нови полети на мисълта и нови сънища на красотата и ще потрепва най-надеждно в тях, в невидимия шемет на цветоносната щастлива есен, опънатият нерв на времето, опънатата струна на живота.

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ – 6

  
     Исках да пиша за друго, но днес е 19 февруари, мрачна дата от нашата история – датата на която увисва на бесилото най-големият българин измежду българите – Апостолът на свободата, Васил Левски. Няма как да я подмина тази дата, защото тя ме изпълва с печал, но и с гордост, че сме имали някога такива светли личности, като него, изпълва ме с признателност и ме кара да сведа глава в поклон пред саможертвата му. За Левски е казано и писано много и още много ще се пише и говори. Сигурно не бих могъл да се изразя по по-хубав и убедителен начин, от тези, които са го направили преди мене. Но това, което ме провокира да напиша тези редове е посещението ми на едно кметство. Зад гърба на мастития кмет, над главата му, висеше портретът на дякона. Възприех го като кощунство – власт имащият, да окачи като икона портрета на този, който се е борил срещу безчинствата и предателството на власт имащите, този който е напълнил гардероба си с ризи, да окачи лицемерно портрета на този, който ако е имал две, би дал едната на онзи, който няма – нещо повече, ако би имал една, би дал единия ръкав на нямащия. Това е все едно, този който организира гладиаторските борби, да възхвалява великият Спартак и да се прекланя пред него. Та нали от облечените във власт и притежаващите богатства зависи дали ще се раждат на земята личности като Спартак и Левски.
      Васил Левски е свята личност за всеки един българин и затова трябва трезво и внимателно да се преценява къде може и къде трябва да се поставя неговия портрет. Струва ми се, че най-малко подходящо място е да го окачват президенти и кметове. Какво общо може да има един управник, ползващ привилегиите и благата на властта си с Васил Левски? Според мен не може да заемаш такъв пост и да издигаш образа и делото на великия Апостол на свободата, за свое знаме. Това звучи толкова цинично и демагогски. Да не говорим, че същото се отнася и за Исус Христос и отношението към вярата. Потънали в охолство и разкош, облечени във власт мастодонти се кръстят пред иконата му и палят свещи. Не бива да позволяваме да протягат опетнените си ръце към единственото, в което уповават онеправданите, бедните и безпомощните. Нека поне това им остане.

19. 2. 2012 г. - Троян

  ПОТЪНАЛ В ТИШИНА

     Стоя потънал в тишина и мълчаливо наблюдавам поредното превъплъщение на планината. Как тихо стъпва слънцето към хоризонта. И предпазливо, за да не сгази някоя забързана мечта към мястото където те се сбъдват. А от насрещните бърда животът нежно се усмихва. Творение на светлината, светът под мен танцува, прегърнал сенките на своите контури. Как леко диша планината, как ме обгръща в своето вълшебство.
      Един орел кръжи под мене. Привечерният му обхождащ полет, със своите заострени и тънки остриета на крилата, ще среже нишката на отминаващия ден, на неизминатия път, по който неизвестното зове нозете ми. Сега е миг за съзерцание, в което мисълта открива неизследвани пространства. Денят ще си отиде, преди нощта да крачне от скалата в сянката и да повее хлад. Но Ти ще си останеш в мен със светлината, Господи – в гърдите ми ще бъде топло и в душата светло, както било е винаги, когато мракът ме обгръща, след хубав ден, успешен.

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 5

     Старият човек е като старата кола – има нужда постоянно от ремонти. Току-що поправили нещо и се налага да се справяме с друг проблем. Накрая ни омръзва да ремонтираме непрекъснато и вдигаме ръце. Е, не работело радиото или едната врата трудно се затваряла – голяма работа, може и така да върви автомобилът. Нищо, че клаксонът почти не се чува, че отнякъде подкапва масло, че някъде ламарината е изгнила вече непоправимо и зее голяма дупка, че тапицерията е в окаяно състояние, че плъзналата ръжда на много места не може да се спре. Нещо някъде се е откачило и го връзваме временно с тел, друго е паднало докато автомобилът се е друсал по безбройните дълбоки копки на пътното платно. Неприятно, но се примиряваме – може да се движим и така, без него. Но идва един момент, когато всичко рухва и автомобилът не става за нищо, умира, захвърляме го в автоморгата. Купуваме си друг накрая.
      Същото се получава и в живота на възрастния човек в повечето случаи. Заболи ни главата, кръстът, стомахът – пийнем някое хапче и продължаваме напред. Извадим някой зъб – какво толкова, може да се живее и без един зъб, а също и без два, без няколко, дори без зъби се живее. Получаваме аритмия, камъни в бъбреците, висок хемоглобин, вдигаме кръвното налягане. Ходим непрекъснато на лекари, пием хапчета, сиропи, билки, кърпим положението и продължаваме напред, може и така, макар да е трудно и неприятно. И някой ден се стига до отчайващо положение в което вече не можем да се движим. Не можем нищо да направим, не можем да отремонтираме и се примиряваме със създалото се положение. Така накрая загубваме живота си. Но друг не можем да си купим…

 

ЗИМА

   През облачни завеси тежки денят прецежда светлината си оскъдна тази сутрин. В поклон пред властващата зима старите дървета свеждат заснежени клони. Дали снегът е радост или грижа за дърветата? Замислените смърчове мълчат, привели тежки клони до земята. В мълчанието им се крият малките премръзнали врабчета. Намерили подслон и завет те преповтарят търпеливо видяното по времето на полета последен над побелялата земя. С премигването на снежинките ще изучават азбуката на снега?
   Една креслива сойка долетява в тяхното притихнало убежище. Облечена в най-пъстрата си дреха, тя важничи сега пред тях. И няма да пропусне тази хубава възможност - не може да не изклюкари тя видяното от нея тази сутрин.
      Един синигер храбър, надвил страха си от снега и щипещия студ, с премерени подскоци на краченцата си нежни рисува своята картина на мечтата си. С неразгадаеми кривулки изписва най-старателно по белия безкраен лист на падналия сняг писмо до някого или посланието си, молбата си до зимата, да бъде отстъпчива и добра, към хората и птиците. Над писмената му приведен, съм съпричастен към молбата му и го приветствам.

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 4

     В американския филм който гледах снощи съпреживях една покъртителна история, пресъздадена великолепно от целия творческия екип. За мене не се оказа толкова важно да запомня заглавието му, нито запомних имената на актьорите, някои от които съм гледал многократно в други филми. Чудесен сценарий, удивителна игра на актьорите, прекрасни снимки, но това е друга тема. Сега думата ми е за това, че филмът силно ме развълнува. Донякъде и с това, че и аз като бащата, главния герой, имам болен син – и аз като него живея в пълната си безпомощност да направя нещо за момчето си. Само, че при неговия случай беше все пак възможно да го излекуват, докато в моя не.
      След видяното дълго не успях да заспя. Многократно се питах колко ли са измежду всички родители тези, които са готови, като филмовия герой, да се откажат от живота си заради своите деца? Аз знам, убеден съм, че ще има такива, които ще го направят, без да се замислят. Ще има и такива, които ще изкажат готовност, но пред лицето на смъртта ще се уплашат, ще се разколебаят, ще се откажат. По-мекушавите ще се уплашат и няма да се решат. Изправени пред лицето на смъртта е трудно, много трудно да обичаме някого по-вече от себе си, та било то дори и собствените деца. Извън ситуацията, никой не може да бъде сигурен в себе си как точно ще постъпи.
      Господи, толкова силно ме притесни, че човешкият живот може да струва определена сума пари. Колко струва един човешки живот? Има ли въобще цена той? Според мене, не. Безценен е. Кой може да каже, че струва няколко десетки или стотици долара? Колко струва той за самия притежател? А колко ще струва на неговите близки? Ами за обществото? Още повече, когато става дума за живота на едно дете. Може би то е бъдещият гений, който би променил живота на планетата, а защо не и на слънчевата система в която живеем, защото технологиите вече го позволяват!?
Опитайте се да си представите кошмарът на един родител който знае, че животът на детето му може да бъде спасен, но с помощта на парите, които той няма откъде да вземе. Безценния живот, който зависи от някаква цена. Какво изпитание. И в невъзможността да ги осигуриш не е чудно, че ще си на крачка от това да станеш престъпник, да станеш звяр, да станеш какво ли не, да продадеш душата си на дявола, но да спасиш живота на най-ценното което имаш – детето си.
И тук идва вече другият голям въпрос, който ме измъчва – парите. Не са ли прави, онези мъдреци, които казват, че цялото зло на земята произлиза от тях, че светът ще се оправи, когато се премахнат те, че те са люлката на всичките пороци. Нима в хилядолетната си история, човечеството не изнамери нещо по-добро от тях? Те ли са панацеята за вечни времена? Откакто финикийците ги въведоха, нима нямат никаква алтернатива!?
      Нима не си заслужава усилието да се открие по-добро решение? Аз не вярвам, че животът може да тече единствено по техните правила, че те трябва да са решаващото, защото ако е така, тогава жалко за човечеството.
Веднага се запитах какво представляват силните на деня, с какво са силни. Не е трудно да се отговори – с парите си и с властта, която самите ние им даваме. Защо парите се харчат вместо за лекарства, за здравеопазване, образование, за храна, спорт, наука и изкуство за войни, за оръжия, за средства позволяващи да бъде държан слабия в подчинение на силния? Нима не може да се живее в нормални жилища, вместо в палати, да се обличат обикновени дрехи, вместо такива за които се харчат баснословни цени? Нима е нужно някой си да задоволява прищевките си като пътува в космоса, докато има хора, които измират от глад на Земята; докато милиони бедстват от природните стихии? Защо е необходимо да мечтаем за космоса, когато не можем да запазим планетата на която живеем?
      Защо никой не се отказва от богатството си? Толкова ли е трудно да се откаже в името на благополучието на ближните си? Как могат някои хора да тънат в охолство и в излишества, когато виждат около себе си мизерстващите, нищетата? Навярно те затова се изолират, създават свой затворен, непристъпен за другите свят, за да приспиват съвестта си. Нима ще отнесат богатствата си извън живота!? Нима ще си откупят с тях безсмъртие и вечна младост, вечно здраве!?
       Най-често тяхното благополучие паразитира върху нещастието на мнозина.
     И като тръгне мисълта по този път, спиране няма. Безброй въпроси… Някои с отговори, други без.
      Но ето че навън пропя петелът на ежедневните обязаности и нишката на мисълта ми се скъса. Може би някоя сутрин ще я завържа и пак ще тръгна по безкрайния й път…

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 3

     Прочетох някъде нещо за един банкет. Хубаво беше написаното – говореше се все за хубави неща – за ядене, за пиене, за танци с красиви жени, за хубави прически и дрехи. То, като се замисли човек, банкетите са предимно за това, да угодим на тялото и да разпуснем, да се освободим от напрежението, както се казва. На преден план излизаха все материалните неща. Такъв банкет, според мен е много тъжен и много, много скучен. В написаното нямаше и дума за красивите души, облечени в красиви дрехи, ни дума за хубавата музика, за танците, за хубавите текстове на песните и изпълненията на оркестъра, за може би значимия повод за този банкет, за значимите тостове в него, за новите запознанства. Ядене, пиене, вицове… Ни топла дума за приятелите, за споделените планове, мечти и надежди, ако усилените до последно уредби въобще са позволили това да се случи. Ядене, пиене, пушене, вицове, гледане похотливо в деколтетата на дамите… Банкет! Банкет за телата. Ами душите!? Навярно те са останали на закачалките с дрехите в гардероба. Какви ти души, става въпрос за банкет!? Ядене, пиене, високо говорене гарнирано с клюки – това долових в написаното за него. И ни един ред за изрецитирал любимо свое стихотворение, и нито ред за един изпял любимата своя песен… Пиене, за да се загърбят проблемите, обидите да се забравят, неуспехите, да се пофлиртува с чуждите жени, с колежките, разпускане, за да забравим човешкото у себе си, което ни смущава и тревожи, и за да заглушим гласа на гузната си съвест. Размътени от алкохола мозъци, забравили за подлизурството и клеветите, за задкулисните интриги, за алчността за власт, за постове и за пари. Размекнати от алкохола мозъци, загубили контрол върху речта… Ами танците!? Ах, да, танците, в които непослушните ръце опипват разголените гърбове на чуждите жени… Танците, ориенталските конвулсии на затлъстелите тела, кючека. За тях какво да кажем!?... Пушене, ядене, пиене, напиване… Излизане на „четири крака“, повръщане – за него няма да говорим и за махмурлука след това. А някой може да си е взел дрехата от гардероба, но да си е забравил там душата.
      Хубаво нещо са банкетите. Кой не ги обича? Но когато на преден план излязат само такива неща, ако ще се помнят само с това, ако само това можем да разкажем за тях – жалко.

 СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 2

      „Аз те срещнах любов закъсняла“…
   Това прочетох някъде в едно стихотворение. Тази фраза провокира мисълта ми да тръгне след нея. Запитах се: „Може ли една любов да бъде закъсняла?“ Зависи за къде и за какво става въпрос. Според мен любовта, споходила сърцето, никога не закъснява. Тя винаги е навременна, добре дошла и идването й не е случайно. Тя е дар, импулс и тласък от живота за живот; живот в живота. В случая, въпросът не е дали ще я приемем, а как ще я приемем: с радост, с признателност, със смут; какво ще направим с нея, когато дойде. Любовта е бременна и идва в нас, за да роди нещо. Скъп гост или натрапница!? – това донякъде зависи от нас самите. Въпросът е и в това, какви условия сме създали за раждането, и какво ще се роди.
      Възродителка и будителка е тя – събужда тялото и духа ни за нов живот, раздвижва ума и чувствата ни – тя е движение, а ние сме онова, което е призвана да задвижи, да го извади от инертността и застоя и му, и да му придаде ускорение.
      От друга страна, като че ли, всъщност, ние няма как да срещнем любовта, ние по-скоро я посрещаме, отколкото я срещаме. Тя е тази, която идва или не идва, която си отива, която по някаква приумица избира да ни срещне ли или не и по кое време да го направи. А може би се движи хаотично и е въпрос на случайност да се блъсне в нас!
      Нашата съдба е да я очакваме. Защо да не бъде винаги с отворени обятия?
      Не отричам и възможността да има контра теза на тази, която поставих в началото. Може би пък и ние да сме призвани да правим малките си крачки към нея!? Нещо повече – може би смисълът на дните ни е да я търсим, постоянно да я губим и намираме, да я преоткриваме до безкрай в многобройните й превъплъщения и проявления.
      Като че ли еднозначен отговор в крайна сметка няма.

15. 1. 2012 г. - Троян

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ

      Така ми се искаше да поспя тази сутрин повечко, но не ми било писано. Проблемите които имам да решавам не са по темата върху която започвам да размишлявам, но може би това не е случайно, може би с това ще се разсея, ще се отклоня поне за малко от тях. Питам се кога човек е склонен да философства? На първо място, когато има свободно време за това, на второ, когато е безсилен да промени това което се случва с него и около него и не му остава нищо друго, когато се опитва да намери път за разрешаване на даден проблем или за заобикалянето му; на трето, когато го осени ново хрумване и получи вдъхновение за това; когато иска да помогне на някого, а не знае точно как и т.н. В тази посока биха могли да се добавят още редица обстоятелства и причини.
      Във всеки случай, във философията знаем кой е основния въпрос на който никой не може да даде ясен отговор, а именно кое е първичното – битието или съзнанието, идеята ли е причина за появата на нещата, или нещата стават причина за появата на идеята за тях; кокошката или яйцето. Според Марксистката философия този въпрос е ясен и има логика да се мисли, че първично трябва да е яйцето, защото посоката на движение се предполага, че е от по-просто, към по-сложното, каквото в случая е от яйцето към кокошката.
      Този въпрос съпътства човека от неговата поява до днес. Има и такива въпроси, които едва ли някога ще получат ясните си и категорични отговори.
     Един от тях е този, върху който се акцентира вниманието ми тази сутрин, а именно: Защо се раждаме? И с поставянето му се нанизва цяла върволица от въпроси без отговори, като например: по каква причина? С каква цел? Защо точно на определено място, защо точно при определени родители, защо точно в това време, в този или онзи сезон, месец, ден  и час на денонощието, защо мъжки или женски пол, защо живеем определени години и умираме, защо точно в този вид, защо точно на Земята, защо трябва да дишаме точно този въздух в този състав и така, до безкрай…
      Ако можехме да си отговорим на въпроса, защо се раждаме, струва ми се, че ще опростим безкрайно живота и ще го лишим от друг основен въпрос – какъв е смисълът на човешкия живот? Отговорът на въпроса какъв е смисълът, може би ще го лиши от самия смисъл?! Може би смисълът е да търсим смисъла и да не го намираме никога, за да има причино отново и отново да се живее!?
      Дали човечеството е родено по план на реда или е продукт на хаоса?
      Че сме част от цялото е логично заключение, защото отделното изгражда общото, но нали пък отделното може да живее само в условията на общото – съществува взаимна обусловеност.
      Дали причината за нашето раждане не се заключава в това, цялото да се разчленява на части, за да може да опознае себе си, да се погледне отстрани, така да се каже, защото целокупното няма как да го стори.
      В този ред на мисли стигам до кощунствения извод, че Бог
/ целокупността/, чрез нас, хората, се разделя на безброй части, за да опознае себе си и да изживее безброй свои възможности и алтернативи и да опознае максимално добре себе си, да изгради цялостен образ за самата своя многопосочна и неопределена и непредвидима в граници и време същност.
      Може би животът е едно пулсиращо непрекъснато преминаване от единното към отделното и на връщането обратно на отделното към цялото!?
      Може ли това да бъде и смисълът на човешкия живот!? Всеки ще даде за него си сам отговор?...

10. 1. 2012 г. - Троян

ЗА ИСТИНАТА -
четиринадесети разговор с Ведрина

     Сега трябваше да съм с приятеля си на любимото ни място. Вместо това стоя тук сам, тъжен и потънал в разсъжденията дали постъпих добре, като му казах истината право в очите. Обиди се и намери повод да ми откаже планувания отдавна излет до това красиво място, на което без него сега не мога да се насладя както ми се иска. Усетих докосване по рамото от разлюляната клонка от лекия ветрец. Това беше като докосването на Ведрина.
     - Не се коси. Не бива да се боиш да казваш истината за
нещата. Правилно постъпи, като му каза какво мислиш по повод постъпката му.
     - Струва ми се все пак, че не винаги е най-добре да
казваш истината. Така можеш да си спестиш много неприятности.
     - Нима е по-добре да лицемерничиш? – пита
събеседничката ми.
      - Имаш право – съгласявам се аз.
      - Разбира се, че имам. Истината е като горчиво лекарство, неприятно на вкус, но възстановяващо здравето.
      - Ако нещата се назоват с истинските им имена, мнозина биха се засрамили от богатството и славата си – казвам аз.
    - Хубавото е, че истината не признава граници и преодолява всякакви пространства, не може да бъда спряна с нищо. Рано или късно излиза наяве. И най-горчивата истина е по-добра от най-приятното заблуждение.
      Над високия внушителен силует на върха пред мен изплува яркото пролетно слънце. Светлината на животворните му лъчи залива ширналата се под мене долина.
      - Правдата е като слънцето – може да бъде затъмнена, но само временно – казвам аз под въздействието на гледката.
      - Да, тя е като слънцето, стои над всички неща – добавя Ведрина.
      - Но вярвам ще се съгласиш с мене, че факелът на истината често изгаря ръката на този, който го носи.
      - Няма как да не се съглася. Животът е пълен с такива примери.
     Слънцето е прехвърлило острия зъбер на насрещната скала, което е сигурен знак, че ако искам да проведа целия заплануван преход за деня е време да тръгвам. Изправям се, намествам раницата на гърба си и казвам в заключение:
      - Може да има много мнения по всички въпроси, но истината винаги е само една. Да вървим.
    - Ти върви. Аз ще поостана да се полюбувам още малко на красивата гледка – отвръща Ведрина и ми помахва с ръка за довиждане.
      Повдигам с ръка разлюляната клонка от ветреца и тръгвам по стръмната пътека към върха, защото знам, че на всеки връх ни чака нова истина.

ЗА КНИГИТЕ
Тринадесети разговор с Ведрина

     Бях се събудил по-рано от обичайното. В ноемврийския ден се разсъмва по-късно, някъде по сипея ронлив на времето, денят се бавеше, не бързаше да ме споходи. Не ми се ставаше – в стаята беше доста студено и затова реших да се поизлежавам. Но несвикнал да безделнича задълго, не се стърпях и взех една от няколкото книги, натрупани на нощното ми шкафче, с намерението да почета, докато реша да се измъкна от затоплената от тялото ми завивка. Книгата обаче не успя да прикове вниманието ми и аз отегчен от прочетеното я върнах бързо на мястото й.
Най-после подгонената от слънцето светлина затрептя в запотеното стъкло на прозореца ми. В едно с нея, усетих и присъствието на Ведрина до мене.
      - Не ти ли хареса четивото? – попита ме тя.
      - Не ми се понрави.
      - Дали защото нямаш подходящото настроение за него или не ти харесва авторът?
      - Вероятно поради двете причини – отвърнах.
   - Колкото повече чете човек, толкова става по-критичен и по-придирчив към четивата си, нали? – продължава с въпросите си към мене тя.
      - Вероятно е така.
      - Каква книга би харесал сега?
      - Не мога да кажа със сигурност. Интересната, нужната, според настроението ми. В един момент развлекателна, в друг – познавателна или занимателна, приключенска… За да бъде една книга хубава, нужно е писателят да казва в нея само това, което познава и разбира, което е преживял самият той, за да му вярваме. Необходимо е да казва само това, което трябва и да го казва както трябва.
      - Добър отговор – съгласява се с мен Ведрина.
      - Защо четеш толкова много? Трябва ли да се чете според тебе много?
     - Ще ти отговоря с думите на Исак Бабел. Той казва, че човек трябва да прочете както следва през живота си десетина книги…
      - И кои точно да бъдат тези книги? – прекъсва ме нетърпеливо Ведрина.
      - Тъкмо да разбере това, за което ме питаш, трябва да изчете петнадесет хиляди тома.
      - Да. Наистина само един много мъдър човек може да стигне до едно толкова убедително заключение. Бих казала, че книгите са корабите на мисълта, които странстват по вълните на времето, грижливо пазещи своя скъпоценен товар, пренасяйки го от поколение на поколение.
     - Имаш право – отвръщам. – Въздействащи са онези книги, в които духът проектира себе си в бъднината.
      - Това което четем днес, ще се телепортира в утрешните ни действия в живота – съгласява се моята гостенка. Замислял ли си се, кога най-често посягаш към книгите?
     - Не съм, но не ми е никак трудно да отговоря на този въпрос. Най-често в минутите на самота. Смятам, че уединението с книгата е за предпочитане, пред общуването с глупаци.
     - Но има и една друга истина, че да четеш зле подбрани книги е по-лошо и по-вредно, отколкото да не четеш нищо.
     - Не мислиш ли, че ако една книга не те накара да я прочетеш два пъти, не заслужава да я прочетеш нито веднъж?
      - Има резон в думите ти. За културата и ерудицията на една личност можем да съдим не само по това което е прочела тази личност, но така също и по това, което не е.
      - Книгите говорят сами за себе си. Няма книга от която човек не би могъл да научи нещо – най-малкото, как и за какво не трябва да се пише. Дори от скучните книги има полза, приспиваме се с тях – усмихвам се иронично аз.
      - Кога една книга придобива истински живот? - пита Ведрина.
      - За да живее една книга истински живот е задължително да излиза от сърцето на писателя и да влиза в сърцата на читателите – без тази взаимовръзка, книгата е мъртва – отвръщам.
      Слънцето се е вдигнало високо в небето. Лъчите му щедро навлизат през прозореца и падат върху лъскавата, богато украсена подвързия на книгата, която преди разговора ни оставих върху шкафчето. Слънчеви зайчета се отразяват от нея и озаряват лицето ми. Като я гледам, отново се усмихвам.
      - Сега какво? – веднага забелязва Ведрина.
    - Като гледам чудесното й оформление ми идва на ум, че все пак, най-добрата украса на една книга си остава нейният текст.
      Вземам една ябълка от шкафчето, която съм си приготвил за закуска и отхапвам шумно от нея. Сладостта и свежестта й се разливат бързо по цялото ми тяло. Това предизвиква сега усмивка по лицето на моята сладкодумна гостенка. Поглеждам я въпросително и тя пояснява:
      - Някои книги трябва само да опиташ, други да погълнеш и само малко от тях си заслужава да ги сдъвчеш и смелиш.
      В това време прозвуча сигналът на мобилния ми телефон. Извинявам се и отговарям на повикването на мой приятел. Ведрина тактично ми дава знак, че се оттегля.
      - Ще поговорим пак за книгите. Разговорът ни остава незавършен – й казвам, и се съсредоточавам изцяло в новия разговор.
      Приятелят ми ме подсещаше, че имахме уговорка днес да свършим една отдавна запланувана работа. Поглеждам часовника и разбирам, че нямам много време да се подготвя. Захващам се бързо за работа.

ЗА ГОВОРЕНЕТО И МЪЛЧАНИЕТО
Дванадесети разговор с Ведрина

      Красива и топла есенна утрин е. Съседката ми Невена е излязла на раздумка с моята съпруга. Аз наблюдавам през прозореца на стаята играта на светлината в пожълтелите листа на високата липа над главите им и отпивам от ароматния чай от липов цвят. Не мога да чуя за какво си говорят жените, но по изражението на лицата им мога да съдя, че разговорът им доставя голямо удоволствие, което въобще не ме изненадва. Чашата на жена ми отдавна е забравена до моята и стои недокосната. Чаят изпуска тънка струйка дим към ноздрите ми и разлива дъха на отминалото лято в цялото ми тяло. По улицата преминава автомобил и отразената светлина на слънцето от предното стъкло озарява стаята. С нея почувствах и влизането на Ведрина. Поканвам я на чаша чай.
      - Не ти ли се иска да побъбриш и ти с някого в това красиво утро? – пита Ведрина.
      - Откровено казано, не – отвръщам аз. – Мълчанието понякога е по-многозначително и възвишено, отколкото красноречието и чрез него можеш да кажеш повече отколкото с многословието си. От многократна и дълга употреба, думите често губят от силата си.
      - Случва се обаче, красноречието да засвидетелства висок ум – не отстъпва моята гостенка.
      Това е причина да вметна:
      - У човек с къс ум, обикновено езикът е твърде дълъг. Явно природата търси някакъв баланс – усмихвам се саркастично.
        - Нали си писател, нима думите те плашат!?
    - Плашат ме изговорените думи. Колкото повече говориш, толкова повече грешки можеш да допуснеш.
        - Какво те кара да мислиш така?
      - Струва ми се, че който много приказва или много лъже, или е повърхностен фантазьор.
Ведрина клати одобрително глава по повод казаното от мен и добавя:
     - Да. Мълчанието не винаги доказва наличието на ум, но доказва липсата на глупост.
      Отпивам малка глътка от чая си и продължавам да наблюдавам разговора на жените. Този разговор по-скоро прилича на монолог, защото говори предимно Невена, а жена ми търпеливо я слуша и кима одобрително с глава. И изрядко успява да вмъкне и тя някоя реплика. Затова казвам на Ведрина:
      - Умението да слушаш е почти равностойно на умението да се говори хубаво.
      - И никак не е без значение и това, че мълчаливият има по-малко грижи, нали?
      - Разбира се, съвършено си права. Много често се опитваме да прикрием безсмислието на разговора с многословие.
      - Не рядко неяснотата произлиза толкова от многословието, колкото и от излишната краткост – упорства Ведрина.
      Лек ветрец раздвижва клоните на липата и върху жените се посипват капещи от тях листа. Едно кацва върху побелялата коса на съседката, но увлечена от това което разказва тя така и не усеща.
      - Не мислиш ли, че бъбривостта е болест на възрастта? – питам гостенката си.
      - До някъде е така. С възрастта трябва да изградим в себе си умението да мълчим дори и когато говорим.
      - На мълчащия не можем да отнемем думата… Желанието и ние да кажем нещо почти винаги е по-силно от желанието да научим нещо. Ако ще говорим, то нека казаното да бъде по-добро от мълчанието.
    Настъпва малка пауза в разговора ни за говоренето и мълчанието.
        - За какво се замисли? – пита Ведрина.
      - За това, че този който не разбира мълчанието ми, вероятно няма да разбере и думите ми. Има една унгарска пословица, която аз много харесвам. Тя гласи: “ Когато устата мълчи, главата не боли.”
      - Има чудесни пословици на тази тема. И аз ще ти цитирам една: “ С къс език животът е по-дълъг.”
      Слънцето се е вдигнало високо в небето. Есента е изстискала на палитрата си най-ярките краски за приказните си пейзажи, а жените продължават сладко, сладко да си бъбрят. Стенният часовник нарушава тишината с отброяването на поредния час. Сякаш подсетена от него за нещо свое, Ведрина си отива с последния удар на часовниковата камбанка. Допивам чая си и ставам от стола, защото си спомням, че нищо не поощрява така безделието, както празните разговори и мисли…