ЗАБРАВЕН ЖЕСТ
В сезон подир сезон, върти се неуморно времето на дните в шарената въртележка. И в неговата центрофуга каляваме характерите си и опит трупаме за бъднината. Дори добър да е сезонът, той отминава и за прощаване настъпва час. Отнася в него лятото златистата си светлина към други хоризонти – отнася спомена за нас, такива, каквито няма вече никога да бъдем. Аз виждам в този час по угарите и стърнищата в полето да го изпращат работливите селяци, свалили шапки, с отпуснати, напукани от труд ръце. На лятото помахват те сега за сбогом, щастливи от получените дарове от него. И затова тъга в очите няма. И са красиви те, обгърнати от слънчевите ореоли на този час прощален. Денят последен на слънчевото лято ги държи в магията на своята неповторимост и озарява чак до дъното душите им – те затова са може би красиви, както никога. И долината в този час на тайнство отслужва свята литургия, каквато още никой не е виждал.
Стоят в съня ми с шапки снети хората пред отминаващото лято, пред добрината му, пред красотата. И питам се защо ли днес забравили сме шапките да сваляме за почит от главите си? Един красив, забравен жест за почит и за уважение – един старинен ритуал. Едва ли вече ще го възкресим…
вторник, 19 април 2011 г.
НА УТРОТО ПРИЯТЕЛ
НА УТРОТО ПРИЯТЕЛ
Потъвам в синкавата тишина на утрото лъчисто. И в този час за размисъл сред планината, се чува как разпукват пъпките на клонките на храсти и дървета. Пристига пукотът до моя слух на ехото по включените микрофони. Кога ли е успяла пролетта безшумно да отвори прозореца на идващия ден? През него слънцето поглежда долината, разтворило ветрилото си златно и тръгва светлината по своя път далечен. И полъхът от билото планинско разнася тънки ароматите на цъфтеж. В затоплените шепи на земята животът се събужда – изпод прохождащи тревички и листенца надничат с нетърпение голямо мравките и буболечките. Над мен в напъпилите клони, косовете с прегракнали гърла пак свирят одата на слънчевата радост и облакът надвесен над гората се е спрял, и слуша, хванал за връвчицата на дирята един прелитащ реактивен самолет – без да си дава сметка, че след миг, ревът от неговия полет ще скъса тишината, и тази птича песен вдъхновена. От облака, излитнал сякаш от съня ми с чудатата си променлива форма, подскочи слънцето, кълбуч направи към приповдигнатия хоризонт на планината. И сякаш двата върха в синята далечина въртят невидимо въженце, за да подскача слънцето и с пролетта да си играе. На най-високото на хълма, стои един човек изправен и наблюдава с интерес, забавната игра на сянката и светлината, на пролетта в усмивката, даряваща живот. Този човек, окъпан в пролет – това съм аз, на утрото приятелят.
Абонамент за:
Публикации (Atom)