ЗИМА
Пак стана всичко само бяло.
Загубиха се цветовете,
удавени на бялото
в пречистващия повсеместен дъх.
Часът на снеговете е сега.
Зад облаци
в небесната кошара е запряно слънцето.
И от къделите на облаците сякаш
коминеният дим заприда
бялата дългоръкавна дреха
на зимата студена.
А там отпред,
един човек загърнат в шуба,
се гуши като черна врана
в шпалира тих на уличните къщи.
Аз под безмълвното небе изправен -
един издишващ пара, тъмен силует,
стоя и наблюдавам зимата,
и размишлявам:
„Не е ли истинска дъга небесна,
прането от простора на жена ми на терасата,
във всепроникващата белота?”
Единствената оцеляла сред студа зеленина
е тази,
на посадения от мене бор в градината.
И трудно е в снега да скриеш нещо –
на бялото добре се вижда всичко,
остават и следи.
Следи, които от краката ми
повеждат в две посоки.
Коя от тях ли води до човека?
Защото другата е само
отправната му точка?
А уж е зимата сезон на яснотата.
Сезонът в който се подготвяме за следващия скок.
Публикации
