Едва ли пак
до себе си
очите ти ще ме намерят.
Не ме търси -
далече съм.
Далече съм
от всякаква заблуда,
че щастието може да се стигне.
След мен вървят пространствата
подмамили с разцъфнал дрян
напъпилия кукуряк.
Аз предусещам,
че пролетта ще ме дари отново
с безбройни птичи гласове,
с тревица млада,
в която да поседна,
заслушан в неуморните пчели.
Към мене в тази пролет ще протяга
разлистените си ръце единствено дрянът,
запомнил топлите ни думи
и пак пръстта под него,
от слънцето затоплена,
безкрайно ласките ни ще сънува.
Гласът на ехото
загуби своята магия –
сега напусто той
преследва отшумелите ни стъпки.
Като отронен камък,
търкулнат по наклона,
изчезна щастието безвъзвратно.
Какво спечелихме,
какво загубихме
във надпреварата си с времето?
Това ще пита бездната под нас
с очите на разцъфнало кокиче.
Прах по обувките,
повърнат къшей хляб
от алчната уста на нашата съдба,
един надут балон без връв.
Разплакан месецът и той тъжи,
приведен над безсънните ми нощи.
С пътеката към неизвестното
сега подметките ми разговарят
и пълнят се очите ми
с безкрайни далнини.
Дано в далечната им синева
намеря топло място за сърцето си.
Публикации
