Облачният керван бе хванал в тихия си бяг слънчевата светлина и я отразяваше в зеленината на тревата. Сякаш беше слязъл при крехките стъбълца, за да ги види отблизо, сякаш второ слънце дишаше ниско долу, принизено до буболечия свят. Щом слънцето се скриеше зад облаците, осветената като със сценичен прожектор трева помръкваше, но когато покажеше отново сияйния си лик, скатът пламваше позлатен и багреният водопад и се изливаше на мощен поток от светлина по стръмнината. Водопад от причудливи форми и сияния увличаше шеметно всичко попаднало в него, падаше в низината и се разпръскваше и разливаше в синкавината на далечината в ниското. Планинският рид се свличаше надолу към изумрудената долина, в която проблясваха опаловите вирове на реката. В ниското, в пояса на гората, се носеше песента на славеите, отпили роса от игликовите цветя на зелналите се ливади. По озареният от светлината хребет, сякаш бяха слезли в нозете ми слънценосните небеса с пасящия облачен табун. А погледнех ли към равнината, където тънка мъглица разливаше млечните си фантазии, мисълта ми без да иска се връщаше към трудния път на всекидневието до хляба. Но облачният керван, развял дългата си бяла опашка, не искаше да знае за това – като божие дихание се носеше вдъхновено напред над тревата, не знаещ умора, обливаше я с дифузната си светлина и ме зовеше да се впусна след него в едно далечно, неизвестно и примамливо пътешествие. И аз с готовност откликнах на настойчивия му зов, след стъпките на светлината.
понеделник, 27 декември 2010 г.
СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН
ИМПРЕСИИ - 2
В октомврийската утрин, сякаш не мъгла се носи, а бяла музика – лирична музика от ранната предкласика. От нея някак плавно изплуват строгите силуети на върховете. Неясните им контури изписват фантастични пейзажи с развихреното ми въображение. А в ниското, в сивобялата субстанция на утринната мъгла, тайнствено се появяват малки островчета от земната повърхност – опорни точки за погледа ми. А най-отпред бледо прозират покривите на къщите, като шапките на свирещи музиканти. Изправен на най-високата точка на върха, аз слушам тази утринна симфония и наблюдавам превъплъщенията на природата. Размахал ръце, изпаднал в транс, не съм ли аз ентусиазираният диригент на този толкова лиричен утринен концерт?
НОЩ
Аз виждам тук как месецът лицето си измива в разпенения бързей на реката. А ябълката на брега ми дава сладкия си залък. Тревата също е добра – постелята си мека ми предлага. По пясъка на речното корито, следи от детски пъргави крака се гонят, преследват неизвестен хоризонт. Нощта любовна, тиха, ме прегръща и раменете ми завива с блещукането на звездите. Над мене сънените гласове на славеите се вплитат в клоните, задаващи въпроси към вечността за пътя към безкрая. От хълмовете зад реката доехтява гласът на сова. Потънал в тези нощни звуци долавям думите на някаква поезия първична, която мога да откупя от нощта вместо с жълтица, с вълшебна рибя люспа, с ухание на люляк, с шепот на листа или пък с мидена черупка. Това е тя, нощта на пресътворените вълшебства.
Публикации
